Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

Независимо от лошия опит, в Сърбия съществува силно съчувствие към Русия и нейните хора. През XIX в., когато сръбският народ се надига срещу турските окупатори, негови представители лично се обръщат към Москва и молят за военна помощ, но не я получават. Това се повтаря и през Втората световна война, когато партизаните дълги нощи очакват подобна помощ, ала съветските самолети така и не пристигат. Тези епизоди са забравени след победата над фашизма, ала още през 1948 г. с конфликта между Тито и Сталин всичко заприличва на отношенията, които допреди месеци властваха на украинската граница. Цяло чудо е, че тогава не се стига до окупацията на Югославия.

Въпреки всичко сърбите обичат руснаците, не се знае защо. Те не правят разлика между съветските войници, които след като освободили Белград през 1944 г., смъквали часовниците от ръцете на жителите, и бежанците от революцията на Ленин през 1917 г. Сякаш „белите“ и „червените“ за сърбите са едни и същи, нали са руснаци!

Много поколения у нас са възпитавани в традицията на Айзенщайн и Маяковски, а царският генерал Врангел е погребан в Белград. В моето детство, между двете световни войни, града населяваха емигрирали балерини, избягали театрални режисьори, художници, инженери. Майка ми общуваше с преселилите се дами, които ни учеха как да пием чай от чинийка и как можем да направим нашите стаи приятни по руски, осветени с помощта на абажури.

Какво ли само не знаеха тези странни хора, чийто език приличаше на нашия, но беше по-мек. На мен самия ми се струваше в ранната ми младост, че да си руснак е равнозначно на определена професия, на занаят. Не съм сигурен дали нашата обща религия – православието, играеше решаваща роля. Всъщност сърбите не бяха ограничени като своите католически съседи, в тяхната вяра се усещаше изначален езически полъх.

Ала сърбите са ирационален народ, както никой друг. Тяхната хайдушка кръв, двусмисленото им поведение, наследено от дългата турска окупация, тяхната безспорна юнащина, както и язвителният им хумор – всичко това предизвиква в този народ много неясноти, импулсивни действия, които често му вредят, но все едно.

Нали в амбивалентния Белград преди сто години е възникнало сюрреалистичното движение, едно от най-известните в света. То най-точно описва духа и менталните качества на сърбите – на ръба на реалното. Днешното правителство осъжда на думи нападението на Путин над Украйна, ала хората на улицата, на пазара и в своите домове в голямото си мнозинство подкрепят с цялото си сърце същите тези руснаци с техните танкове и установки.

Сръбският дух е обременен от фрустрацията, причинена от вековете под чужда власт, и докато други са поемали към всеобща европеизация, сърбите заимствали от турските завоеватели единствено използването на банята. А това, което днес мисли Путин, че украинци няма, защото те всъщност били руснаци, го мислят и сърбите – хърватите били само преоблечени сърби. Ето общото между един малък и един голям народ. Впрочем цялото семейство на бившия сръбски диктатор Милошевич намери убежище зад кулите на Кремъл. Там някъде се крие и главнокомандващият на армията, започнала преди 30 години кървавата война на Балканите… Тъкмо в този момент един световноизвестен сръбски режисьор пое ръководството на Централния академичен театър на агресивната руска армия. Сърбите вероятно щяха да се съединят с матушка Русия, ако от нея не ги делеше Румъния, а сега им пречи и Украйна.

Зная, че в Сърбия има и хора с други възгледи. Ала все пак големината на мозъка в човешката глава е трагично незначителна в сравнение с тялото. На един сръбски циник вероятно би му хрумнало, че тази опасна война е вътрешен проблем на бившия съветски райх, а останалата част на Европа няма основания да се притеснява…

Големият руски поет и певец Булат Окуджава излага своята истина в едно слабо известно писмо до хърватския писател Предраг Матвеевич: „В Русия никога не е съществувала институцията на демокрацията. В Русия никога не е съществувала институцията на свободата. В Русия никога не се е зачитала човешката личност. В Русия никога не се е спазвал законът“. В тази страна винаги са властвали нечистите сили, описани от Достоевски, злите духове, бесовете. Може ли това горчиво познание да охлади сръбските луди глави?

Със съкращения, превод от немски Людмила Димова