Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

„Роби“ на Антон Страшимиров е авангардна за времето си творба, съчетаваща повествователни и стилови похвати, които са наглед полунеприложими. Налице е асиметрия в изначално монолитния епопеен жанр.

Романът „Роби“ дълго отлежава в творческото съзнание на Антон Страшимиров, за да бъде създаден през последното десетилетие от живота му и в крайна сметка да остане недовършен. Първите две части излизат съответно през 1929 г. и 1930 г., а от последната са запазени само 54 страници. Но като предшественици на тази най-мащабна като замисъл негова творба, своеобразна епопея на македонското освободително движение, можем да определим романа „Среща“ (1904) и белетризирания биографичния очерк за Кръстьо Асенов (1906), прототип на главния герой от „Роби“ Асен Дъмбев. Погледнат в литературноисторически план, романът заема средищно място по отношение на темата „Македония“ – хронологично след „Хайдушки копнения“ на П. К. Яворов и преди тетралогията на Димитър Талев. От гледище на литературната теория обаче, струва ми се, че той няма аналог.

Според праволинейно мислещите литературни ментори от тоталитарно време Антон Страшимиров е бил „противоречив“ автор, изпитвал е известни идейни лутания, политически и нравствени увлечения. Канонизиран в този период е единствено романът му „Хоро“, посветен на септемврийските събития от 1923 г., но и при неговото изучаване в училище се подхождаше едностранчиво, като се наблягаше не върху неподражаемата му експресивна поетика, не върху натурализма на изобразената национална трагика, а върху идейно-класовата му същност – при положение че в „Хоро“ такава фактически няма. Има потрес, ужас, апокалиптичност, „варварски канибализъм“, както се изразява един съвременник на писателя.

Най-голямата манипулация със словото на А. Страшимиров бе повтарянето до втръсване на фразата „клаха народа си, както турчин не го е клал“; дълги години тя се цитираше цензурирано и откъснато от контекста ѝ, в угода на безгрешната партия ръководителка. Вярно е, че спрямо безумните кръвопролития от септември 1923 г. и последвалите я „бели нощи“ на терор писателят демонстрира активна и непримирима гражданска позиция. В разказа си „Изповед“, печатан в Гео-Милевото сп. „Пламък“ (кн. 1, 1924 г.) и в публицистичната книга „Палач и злодей“ (1924) той произнася моралната присъда над безбожниците братоубийци, за които казва, че дори „психиатричното отделение на Александровската болница се изпълни. И всички побъркани бяха из редовете на победителя“. Вярно е още, че сред тия „побъркани“ бяха поръчителите и извършителите на смъртоносните изстрели, поразили собствения му брат – Тодор Страшимиров. Ала жестоката ирония на Антон Страшимиров удря и организаторите и водачите на септемврийския метеж – коминтерновската върхушка със седалище в Москва. През ноември 1923 г. във в. „Лъч“ Антон Страшимиров пише: „Не бива да останем безучастни пред страшното бедствие от току-що потушената гражданска война в страната. Стоят безпомощни – хулени и гонени често, от най-близките си – хиляди семейства на избити и арестувани. Нито тези, които подгавриха надеждите на народните маси и забегнаха[1], нито тези, които клаха народа си, както турчин не го е клал, – нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, останали на произвола през зимата...“.

Все пак въпреки идеологическите огранчения критици и изследователи като Минко Николов, Ефрем Каранфилов, Радосвет Коларов[2] успяха да очертаят сложната структурност, смисловост и изобразителност на Страшимировия фикционално-реален свят, приносите на автора в историографията, културологията, народопсихологията, географията, биографичния жанр. Не пренебрегнаха съвсем и романа „Роби“. Днес, ако изключим един-двама литературоведи и историци, почти няма изследвания върху многостранната, бих казал, енциклопедична фигура на Антон Страшимиров. Е, щом при настоящата институционализирана свобода на словото ги няма изданията, прочитите, изследванията, при това далеч не само за личности като Антон Страшимиров, струва си да се позамислим как всъщност оползотворяваме тази свобода...

„Роби“ е най-голямото белетристично постижение на Страшимиров след „Хоро“. Останал в сянката му, със своята поетика този роман, в чиято основа също стоят кръв и жестокости, е хем сходен, хем различен. Това е обемна епическа многоперсонажна творба, чиито сюжет и конструкция, макар и в условен план, влизат в диалог с „Под игото“ на Иван Вазов. Още в заглавието може да се открие известна, вероятно търсена от писателя аналогия – от една страна, „роби“ лесно се успоредява с „иго“, от друга, Асен Дъмбев и Бойчо Огнянов са обобщителни образи, зад които стоят действителни личности, а сред другите персонажи също могат да се открият немалко паралели. Романите започват по горе-долу сходен начин – главният герой в „Роби“ Асен убива турски низамин (Кралича-Огнянов убива двама турски злодеи), за да спаси честта на любимата си от поругаване. И още: в двете произведения става дума за характерологично сродни исторически събития – подготовка на бунт и саможертва в името на националното освобождение. Самият бунт – Илинденското въстание от 1903 г., остава неотразен в „Роби“, това вероятно е трябвало да стане в планираната, но неосъществена трета част на романа, ала така или иначе „Илинден“ няма как да не се проектира в читателския „хоризонт на очакване“.

Както е известно, и едното, и другото фикционално успоредени събития (априлското от 1876 и илинденското от 1903 г.) не водят до освобождаване от игото, те имат трагически завършек. С тая разлика, че в романовия свят на Страшимиров „игото“ се простира отвъд територията на вече свободната част от отечеството, тоест в „Роби“ съ-съществуват две време-пространства, едното от които все още е „робско“. Последното обстоятелство не е останало без внимание, нещо повече, видимо неутралната позиция на Княжество България (в това число и на Фердинанд Сакскобургготски) и на Великите сили спрямо борбите за независимост на Македония е разгледана от автора в силно критичен дух. Трябва да се отбележи и друг важен момент, поставящ разграничителна линия между двата романа. Въпреки че думата „иго“ вероятно съзнателно е избегната у Страшимиров, а „роби“ се повтаря като лайтмотив, нито в гласа на повествователя, нито в речта и цялостното мислене и поведение на основните носители на освободителната идея не се демонстрира робска психика; те са видени и изобразени като свободни хора. Антон Страшимиров, който в младите си години е пряко ангажиран с каузата Македония, включително и като четник на Яне Сандански, има лични впечатления от дейците на освободителните ѝ борби. Би могло да се допусне, че този факт ще приближи някак си художествения му подход до този на Яворов в „Хайдушки копнения“ – лирично-есеистичен, фрагментарен, хуманистичен. Тъкмо напротив. В своята интерпретация на сблъсъка между враждуващите сили (външни и вътрешни) авторът на „Роби“ сякаш е опиянен от безразсъдната бунтарска саможертвеност на своите литературни протагонисти, достигаща до екстремизъм, жестокост, незачитане на своя и чуждия живот. Идентифицирайки се ту с един, ту с друг от персонажите си, самият повествовател изпада на моменти в екстатични състояния, дори прекрачва границите на здравомислието. Знаменателна в това отношение е репликата на Асен Дъмбев към поета Цоньо: „Човечност ли, Цоньо? Да не си я поменувал в стиховете си – откъсвам ти главата. Ние сме роби. И ще убиваме. Защото ни убиват. Толкоз“.

В завършените части на „Роби“ централно място заемат две реално случили се събития – отвличането на американската мисионерка мис Стоун (в романа Мис Агнес) и Солунските атентати от април 1903 г., извършени хладнокръвно и самопожертвователно от групата на „гемиджиите“. Би следвало да се изтъкне, че тези акции, особено втората, имат от днешно гледище терористичен характер. В солунската, която е неистово кръвопролитна – взривени са „Банк Отоман“ и френският кораб „Гвадалкивир“ (в романа турски стационар – „Османие“) – загиват невинни хора, както и почти всички атентатори. Това са актове на отчаяние, практическият им резултат е почти нулев, бихме казали, дори негативен за освободителната македонска кауза. Въпреки това авторът видимо симпатизира на „гемиджиите“ и не оплаква техните жертви. Що се отнася до похитената американска мисионерка, образът ѝ е верен на „оригинала“ – личност обаятелна, съчувстваща на „робите“, силна духом.

Както и в „Под игото“, в „Роби“ на Страшимиров любовната история е интегрална част от романа. Но приликите свършват дотук. Като изключим любовните чувства, двата централни женски образа нямат нищо общо помежду си. А и самите чувства са, бихме казали, диаметрално противоположни. Още в първите страници на „Роби“ ни дебне изненада – главната женска героиня е еврейката Ема Меворах, дъщеря на богатия солунски банкер Елиас Бенбасат. Тя е невръстната любов на Асен Дъмбев, тъкмо нейната чест спасява той, отнемайки живота на изнасилвача низамин. След което момъкът изчезва, за да го видим вече израснал – войвода и революционер, чието прозвище Мечката отразява силата, куража и хладнокръвието му. Вече зряла жена, Ема е образована, талантлива, красива и прелъстителна, податлива на плътски съблазни и привлечена от охолния хайлайфен живот. Съдбата задълго я разделя от някогашния любим, но от връзката им се е родило дете, което тя укрива не само от баща му, но и от света.

Превратностите, които романът ни поднася, след години отново срещат Ема и Асен. Тя вече е разделена с богатия си съпруг, починал междувременно, а по-късно се сгодява за друг мъж, италианския дипломат Марикио ди Тори, играещ поддържаща роля във фабулния ход. По-важното обаче е, че и Ема Меворах е въвлечена в двете отчаяни акции, защитаващи освободителната македонска кауза. Мотивите ѝ да се постави в услуга на революцията са противоречиви и като че ли обвързани с току припламващата любов към бащата на нейния син. Ала в един от епизодите, когато отношенията ѝ с мъжа се припокриват със съдбата на обреклия се на делото бунтовник, тя твърдо произнася: „Но аз съм родена в Македония. И съм ваша. Употребете ме: готова съм на всичко“. В друг момент за същия Асен Дъмбев, към когото проявява подчертано амбивалентни чувства, тя ще признае: „Знайте: той ми е съпруг! Съпруг по законите на човешкото сърце“.

Не можем да не се запитаме: на какво прилича всичко това, какво наподобява? Исторически роман епопея ли е „Роби“, или сензационно-авантюрно четиво от типа „потайническа литература“, нещо а ла „Парижките потайности“ на Йожен Сю? За този тип масова книжнина (известна като „роман подлистник“, „роман фейлетон“), тръгнала от френската вестникарска преса и заляла европейския пазар през ХIX в. (а по-сетне прескочила и в ХХ в.), може да се говори дълго. Най-характерното за нея обаче е миксирането между безкрайно количество интригуващи и пикантни истории, в които властват шпионско-криминалното, тайнственото, любовното, екзотичното, приключенското, разбойническото и пр. Тук доброто и злото са в постоянно противоборство, като героите – и добрите, и лошите – си служат с нечестни средства, за да постигнат благородни или користни цели.

За влиянието на Вазов от Виктор Юго и Йожен Сю се знае, а и сам той не го крие. За Страшимиров допускането за такова влияние е оправдано, макар и не заявено. Имаме изобилие от преплитащи се истории: козни, заговори, шантажи, отвличане, атентат, отмъщения, убийства, масови смърти, романтично-фатални любови (тук множественото число е на място!). Те са обвеяни в тайнственост и нерядко завършват неочаквано. Срещат се и внезапни отклонения, сякаш напълно откъснати от сюжетната логика – например бълнуванията на епизодично явяващия се учител Манолев, който развива налудните си идеи за „турския произход“ на Аспаруховите българи, свързващ завинаги историческата съдба на двата народа…

Цялата тази разнородна, хибридна, мозаична амалгама е пресъздадена със смайващ замах: „робите“ с лекота извършват както геройства, така и злини, а освен „господарите“ замесени са също чужди дипломати, политици, царедворци, хайлайфни дами и господа. Действието прескача от Солун в София, оттам в Рила и Пирин, в села и паланки, препуска по жп линии. Значително място е отделено и на една отчаяно смела авантюра в Рилския манастир, при която са оплячкосани деликатесите от празничната княжевска трапеза. Персонажите в романа са многобройни, замесени са различни етноси, между които българи, турци, гърци, евреи, италианци и др. Езиковото общуване също е смесено, Страшимиров умее според случая да се възползва ту от македонския диалект, ту от френски или турски думи и изрази, ту да влезе във „високия“ книжовен регистър или в разговорните, понякога и жаргонни форми.

Във връзка с изложеното по-горе ще се спра на един специфичен за края на миналия век случай. През 1993 г. романът „Роби“ е публикуван от издателство „Стрелец“ под заглавието „Солунските атентатори“. Подмяната – в нарушение на авторовата воля! – бе очевидно с рекламно-търговска цел, защото по времето на ранния Преход постоянно се „възкресяваха“ забравени или забранени през тоталитарния период книги, реанимираха се станалите апокрифни „потайнически“ сензационно-приключенски и криминални четива, издавани преди 50–100 години, към които публиката изпитваше носталгични сантименти. С така „подновеното“ си заглавие „Роби“ се вписваше успешно в този контекст, с други думи, можеше да бъде причислен към освободената от тоталитарен арест масова книжнина. За просветения читател измамата лъсна бързо, тъй като този роман, макар и малко обговарян от критиката, никога не е забраняван, напротив, включен бе в две многотомни издания на Страшимиров, както и в два сборни тома, публикувани през 1970 и 1982 г.[3] Е, може би в духа на модерната и печеливша тогава ретро вълна по-подходящо заглавие на книгата би било „Солунските потайности“, тъй като по същото време в големи тиражи у нас се препубликуват „Цариградските потайности“, „Софийските потайности“ и ред други заглавия с подобни наименования.

Сега вече сериозно. „Роби“ на Антон Страшимиров е авангардна за времето си творба, съчетаваща повествователни и стилови похвати, които са наглед полунеприложими. Налице е разконцентриране, асиметрия в изначално монолитния епопеен жанр. От една страна, класически „разлят“, подробен и описателен наратив, верен на реализма, но и романтически обагрен, и подвластен на сензационно-приключенската „потайническа“ традиция. Този подход е характерен за част от белетристиката ни в края на ХIX в. и началото на ХХ век, но никъде не е прилаган така изчерпателно. От друга страна – моментно избухване на модерния, психологически натоварен, сгъстен, фрагментарен, експресивен слог, който се експериментира от прозата ни най-вече след Първата световна война и който в „Хоро“ авторът изостря до кошмарност и екстатичност. Страшимиров е писател на настроенията, на импулсите, на страстите, но ги оползотворява с изключително майсторство. С еднакъв успех той успява да изобрази красотите на планинския и морския пейзаж, суетата и врявата на градската стъгда, мистериите на задкулисните интриги и „в низините“, и „по върховете“; умее (при такъв брой „разнокалибрени“ персонажи!) да влиза в простичкия свят на селския човек, в психиката на обсебения от идеята мъченик на революцията, както и да прониква в подсъзнанието на лутащата се между майчинските чувства и еротичните си фантазии млада жена.

„Роби“ е сложна, многопластова, многогласна творба – епопея на едно бурно, метежно и едновременно подло време. Ключовата дума тук според нас е „човеците“. Тях авторът назовава с многозначното обобщително понятие „роби“. Антон Страшимиров чете историята през човешката съдба. И обратното – проектира човека в бурята на историята. Щедро възползвайки се в смислов, сюжетен и формален аспект от смешението между традиционни и модерни белетристични форми, този роман смело ги надхвърля. „Роби“ се нуждае от „разкодиране“, тоест от съвременна преоценъчна интерпретация.