Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

Александър Морфов отново в България

Страст, страх, смърт и съдба са първите думи, които идват наум, когато има басейн на предeн план на сцената. Тези думи линии са преплетени от мойрите в „Антигона“ по Жан Ануи, представлението на Александър Морфов в Плевенския театър. Режисьорът следва своя почерк, заявен още в първите минути на предпремиерния спектакъл. Има разказвач/корифей, водач в митичната реалност, има вклинена пред/история, която разкрива миналото на героите, на Антигона и Исмена, дъщерите на Едип. Тя предопределя събитията, придава им други значения. Пасторалът в началото предразполага със своята театралност (сценографията е на Семьон Пастух и Тита Димова-Вантек). На зелена морава се забавлява семейството на Едип цар, спрял, запечатан миг преди катастрофата, преди Йокаста да се обеси, Едип да си избоде очите, преди братоубийствената битка на Полиник и Етеокъл.

Eфектът на отчуждение, знаков за епическия театър, както и брехтовата завеса с осветление, при което се получават остри сенки, връщат и към Платон и Притчата за пещерата, и към образци от киното, които увеличават образа до мащаб, при който той се разпада на „бял шум“.

Страхът властва, а щастието е самоцел. „Отвращавате ме с вашето щастие“ е един от лайтмотивите на спектакъла.

Антигона на Милена Ерменкова, която по автор е слабичко момиче, чиято красота не е външна, а състояние на духа, има силна жажда за живот. Играе ѝ се, обича ѝ се, живее ѝ се – тя лакомо отхапва грозде направо от чепката, едва завърнала се от тайното посещение на бойното поле. Нещо детско има в това момиче и така се засилва трагичният ефект. Тя не тръгва към саможертвата по импулс, тя осъзнава какво ще се случи с нея и какво никога няма да преживее, „безбрачна и безплодна“, но ако не погребе брат си с детската си лопатка за игра, тя не може да продължи да живее. И това не е игра, след като цената е смърт. Не е игра грижата към сестра ѝ, красивата Исмена (Надя Керанова), която няма и зрънце от силата на „врабчето“ Антигона. Не е игра и любовта ѝ към Хемон (Александър Кънев). Двамата са двете страни на едно цяло, детайл, познат от прочита на Морфов на „Декамерон или кръв и страст по Бокачо“ при двойката Франческо и Франческа. Морфов напомня на зрителя чрез познати цитати от свои спектакли, че това са като знаците на неговия театър.

Креон на Деян Донков не е толкова деспотичният и самовлюбен тиранин, колкото хедонист с пура в уста и уиски в ръка. Той не желае смъртта на Антигона, но само до момента, в който нейните действия не оспорват властта му. Нищо че решенията на властта може да са случайно хрумване или проява на еднолична воля. Смъртта е единственият изход за смутителя. И няма никакво значение, че Креон философства и слуша класическа музика, след като с такава небрежност, без да чете, подписва заповед, подадена му от типичен чиновник в черен костюм. Креон не се замисля – и преди него са подписвали, и той ще подпише. Вече е отворен пътят към насилието. Алюзиите с днешните събития са повече от актуални. И е тънка границата между игра и жестокост в свят на незачитане на човешкия живот.

Действието се развива сред голяма библиотека, като че побрала цялото знание на света, но то не стига, за да се излезе от лабиринта на Минотавъра и да се отиде на открито с натрупания опит на цивилизацията.

Kой избира финала на тази архетипна история? Съществува ли избор при заявеното в самото начало отворено тълкуване на образи и събития? Кой е участник и кой е зрител в този спектакъл? На финала актьори и зрители са седнали един срещу друг, а Антигона, сякаш пристисната от двете страни, върви към трагичния си край.

Образите на сцената са удвоени, отразени в антична мозайка, чиято гладка повърхност отразява светлината като огледало. Дифузни отражения се разпръсват по завесата и пречупената светлина от водата на басейна подтиква към игра на въображението. Тази игра се лови на всички нива – и като текст, и като актьорско превъплъщение. Талантливият актьорски ансамбъл, пластичната партитура (Андреа Гаврилиу), която превръща гражданите на Тива в античен хор, живата музика (дуетът Борислав Ковачев и Александър Колев) са пясъкът, гасената вар и водата – правилната пропорция ги е превърнала в спойка, която свързва в неделимо цяло различните елементи на спектакъла.