Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

Човекът в епохата на тоталитаризма. Бележки за свободата

Има такова древнокитайско проклятие: „Да живееш във времена на промени“. Такова е и нашето време. Мисля, че днешните промени, както във външния живот на човека, така и в неговото съзнание, са по-големи от всякога. Давам си сметка, че половината свят, хората, които сега изпитват отчаяние, омраза и ужас, тези, които стоят по границите с надеждата някой да ги спаси, и онези, които са в окопите или в тайните убежища и приготвят взривни устройства, не мислят така. Но времето и мястото, които ми се паднаха, съдбата, която изтегли за мен незнайният папагал на незнаен латернаджия, са невероятно интересни тъкмо заради промените, които наблюдавам през последните 70 години.

Не мога да кажа, че съм наистина свободен човек. Но животът ми се стече така, че вървях по пътя на нарастващата свобода – и външна, и вътрешна. Да се говори за това е особено трудно днес, когато колосалната и всеобхватна криза, завладяла света, е преди всичко криза на понятията. В известен смисъл стоим отново до колене в руините на Вавилонската кула. Дълбочината на неразбирането е бездна, бездна БЕЗ ДЪНО! Изгубен е езикът, на който говорехме. Никой не разбира другия. За това пише Оруел – думите губят своето изначално значение, а значенията – словесните си определения: война – мир, любов – омраза. „Много букви!“ – крещи изгубеният човек. В такива времена свободата означава престъпление.

Животът ми премина във времена, в които свободният човек изглеждаше като безумец, юродив, самоубиец или просто глупак.

Да бъдеш свободен означаваше да бъдеш престъпник. Това бе времето на комунистическия тоталитаризъм.

Комунистическият тоталитаризъм свърши, започна друг, но още не са му измислили име. Умните и учени хора ще напишат книги, ще публикуват в Уикипедия статия „за нашата и вашата свобода“. С този лозунг на Червения площад през август 1968 г. излезе млада жена с детска количка. В онези дни съветската армия освободителка влезе в Прага за втори път. Тогава бях на 24. Моята приятелка Наташа Горбаневска беше по-голяма със седем години. Макар че бяхме близки от много години, бях сред слушателите на нейните стихове, освен това получавах машинописните ѝ листове с „Хроника на текущите събития“, последните самиздатски новини, които Наташа съставяше, преди да я арестуват. Тогава разбирах, че е съпричастна към това издание, отпечатано на папирусна хартия, но и през ум не ми мина да ѝ предложа помощта си. Границата на моята свобода стигаше дотам – да прочета и да знам. Да знаеш – това също бе някаква смелост. Между другото, законодателството през онези години предписваше доносничество, а „недоносничеството“ се наказваше от закона. Така че да не напишеш донос за роднина, познат или колега бе вече престъпление. Казват, че в архивите на КГБ се съхраняват 4 милиона доноса. Сами си правете изводите.

Съдбата на Наташа Горбаневска е известна – тя прекара повече от година в психиатрична болница от затворнически тип, а това бе много по-лошо, отколкото в лагер, където бяха изпратени останалите шестима, излезли тогава на площада. Те бяха седмина свободни. А свободни по онова време бяха малцина. Тук е редно да кажа няколко думи за поколението на воювалите. Повечето от тях вече си отидоха. Но аз познавах много прекрасни хора. Те притежаваха огромна лична смелост и до един не обичаха да си спомнят за войната: твърде тежко, кръв, страх, жестокост, смърт... Всички те бяха не щабни, а обикновени люде, преминали през военна болница, а някои и през плен. Други – през следвоенни лагери. Такъв един живееше в съседната къща – Лев Копелев...

Дали бяха свободни хора? Не мога да кажа със сигурност. Но мога да кажа убедено – те първи разбраха степента на своята несвобода.

Тук е възловият момент: свободата започва с осъзнаване на собствената несвобода. Хиляди и милиони хора живееха, изпитвайки огромни лишения: бедност, глад, разруха, унижение... Войната върна на победителите чувството за собствено достойнство. Те не искаха да търпят повече унижения. В някакъв смисъл бяха първите, които макар да не бяха все още свободни, вече жадуваха за свободата.

Първи прозряха това хората на изкуството. Те бяха и най-свободни. Сред тях бяха и завърналите се от войната – Шаламов, Солженицин, Копелев, Даниел, Сидур, Неизвестни...

Художниците и поетите от „Лианозовската група“ – Кропивницки, Рабин, Сапгир. Имаше и музиканти – Мария Юдина, Рихтер, Шостакович, измъчвани от властта. Те реализираха свободата си, както могат. Велики учители и мъченици на съветския живот.

За самиздата няма да говоря, макар че темата е огромна. „Съхранение и разпространение“ – това е член от Наказателния кодекс, за това затваряха. Но рискуваха, препечатваха и предаваха – и това бе реализация на свободата. Никой не знаеше какво е свободата. За едни тя бе религиозна, за други – художествена, за трети – желание да се освободят от тоталната всекидневна лъжа, от идеологията, която беше задължителна. Различни видове бунт. От най-идейните до най-материалните. Протестът на работниците в Новочеркаск. Въстания в лагерите – в следсталинския период. Всичко това бе търсене и потребност от свобода.

Съветската власт приключи не защото я свалиха дисидентите. Тя падна сама, изчерпвайки ресурса си. Поради това всички гневни приказки, че дисидентите са виновни за падането на прекрасната съветска власт, са чиста глупост. Социалистическата икономика не помръдваше, дълго се опитваше да се съревновава: „ще ги настигнем и ще ги изпреварим“, „ще обърнем течението на реките“... Тъкмо от тази точка нашата лодка започна да потъва. И през 1991 г. всичко се разпадна сякаш с магическа пръчка – никой не го бе предвидил, никой не го очакваше. Дори светата пророчица Ванга... Властта на КПСС рухна – макар че бе невъзможно да се повярва!

Това беше много важен момент в живота на обществото. КПСС изпусна властта от отслабените си ръце. Революцията се оказа съвсем кадифена – три момчета загинаха близо до Белия дом. Не триста и не триста хиляди. В Русия са свикнали или изобщо да не броят жертвите, или да броят милиони.

През 1991 г. дойде свободата. Но нямаше свободни хора. Или бяха твърде малко, за да я задържат. Ала тогава никой не се досещаше, че без свободни хора няма и свобода. Моите приятели бяха много въодушевени. Те всички излязоха на площада. А аз не отидох – просто краката ми не потеглиха. Казах им: „Ще изляза с вас, когато направят лустрация и забранят Комунистическата партия“. Но това не се случи.

Случи се най-лошото, което можеше да се случи – по волята на народа, привикнал на „твърда ръка“, властта премина от партията към КГБ. Това бе условно свободен избор на условно свободни хора.

През следващото десетилетие се реализира един доста необичаен, но не и уникален сценарий. Някакъв образ на двувластие съществува открай време: има официална власт, но също и тайна полиция, която работи за властта. Това разделение на властта води началото си непосредствено от Платон.

Ще припомня, според Платон в идеалната държава има три съсловия:
• земеделци-занаятчии (все още не се говори за работническа класа);
• стражи (воини, опазващи реда в държавата);
• и философи-мъдреци, които управляват държавата.

Така че властта има два етажа: висш (мъдрите управници) и низш (стражите). Тази композиция е характерна за всички държави, но теоретическата ѝ обосновка дължим именно на Платон, изобретателя на античния социализъм. Стражите като съсловие осигуряват стабилността на обществото, но са лишени от всякакви материални предимства. Те нямат собствено жилище, живеят в казарми, изхранва ги населението. Безкористната им служба се подсилва от правило, според което не само не получават възнаграждение за труда си, но дори нямат право да докосват злато и сребро! Тези смели спортисти трябва да притежават качества на (цитирам) „... породисти кучета... техният нрав е такъв, че с домашните и познатите са съвсем кротки, а пък с непознатите проявяват напълно противоположни качества“.

Така великият философ на Античността полага основите на тайната полиция.

По този начин властите стават две: „условно“ законодателна или върховна и условно „изпълнителна“, „пазители на реда“. Втората е подчинена на първата, но в историята от време на време стават революционни събития, тогава „стражите“ узурпират властта и се превръщат в единствената сила, която управлява държавата.

Тъкмо тук философите, мъдреците и аристократите се спъват в прага, създаден от самите тях. Работата е там, че държавата, измислена от Платон, е държава на справедливостта. Всички граждани трябва да са честни, а лъжата се наказва строго. Има само едно изключение. Цитирам Платон: „Нашите управници ще бъдат принудени често да си служат с лъжа и измама за полза на управляваните“. Общочовешкият морал не е за управляващите. Всичко, което е насочено към благото на държавата, е позволено. Тук е положена основата на онова, което по-късно ще бъде наречено политика. Така се ражда и възможността за бунт на стражите срещу управляващите. Когато някой реши, че знае в какво точно е благото на държавата. Или започне да преследва някакви други цели. В крайна сметка съвсем не става дума за идеалната, никога не съществувала държава на Платон, а и принципът на безкористност и безвъзмездно служение се реализира в този свят само от отделни светци и безумци от гледна точка на „естествения“ човек. В нашата страна също нямаше никакъв бунт. Имаше тихо предаване на властта от ръцете на президента в ръцете на неговия приемник, представител на „стражите“.

За какво всъщност става дума? Необходима ли ни е тя, тази свобода? Свободата предполага отговорност. А отговорността е тежко бреме. Далеч не всеки човек е готов да поеме върху себе си бремето на отговорността за своите постъпки.

Структурата, предложена от Платон, отрича правото на свобода на отделния човек. Държавата знае по-добре как трябва да живее индивидът. И човекът се съгласява с това, той отдава свободата си срещу държавни гаранции.

Говорим за отказ от собствената воля, за пълно подчинение на авторитета на бащата, началника, държавата или вожда в крайна сметка. За доброволен или недоброволен отказ на човека от свободата. За отказ от личността.

В историята на ХХ в. има няколко грандиозни примера, които показват как се осъществява процесът на разчовечаване, на загуба на личността под натиска на премислени сатанински сценарии. Първият от тях, детайлно разработена иновация за унищожаване на личността, е осъществен в нацистките лагери на смъртта през Втората световна война. За това пише в потресаващата си книга The Informed Heart („Просветеното сърце“) виенският психолог Бруно Бетелхайм, евреин, попаднал в нацистките лагери по времето, когато те все още не са лагери на смъртта, а фашистите тренират как се създава „робска“ работна сила. Тази книга, която прочетох през 70-те години, ме порази дълбоко. След като прекарва 11 месеца в лагерите в Дахау и Бухенвалд през 1938–1939 г., Бруно е освободен поради амнистия в чест на рождения ден на фюрера. През тези 11 месеца се спасява, наблюдавайки случващото се. В книгата си, писана 20 години по-късно, формулира шест правила за превръщане на човека в „биомаса без личност, воля и чувства“.

Тези наблюдения на психолога ми се струват толкова важни, че ще ги цитирам по-долу:
 
1. Безсмислен труд (копаене на канавки с ръце, макар наблизо да има лопати; изкопаване и зариване на дупки). Такава работа не само не носи удовлетворение, но унижава човека.
2. Задължение да се спазват взаимноизключващи се правила...
3. Принцип на колективната отговорност (размива се чувството за лична отговорност, всички започват да се следят взаимно).
4. Внушение, че нищо не зависи от затворника...
5. Принуждаване на хората да се преструват, че не виждат и не чуват нищо...
6. Принуда над човека да премине и „последната линия“ (потресаващият пример със затворниците, които се погребват взаимно).

В детайлите си тази универсална сатанинска история съвпада с някои фрагменти от разказите на Варлам Шаламов за ГУЛаг.

Познавам трима еврейски автори, психиатри – австрийците Бруно Бетелхайм и Виктор Франкъл и италианеца Примо Леви – които разказаха на света за нацистките лагери. Двама от тях, преживели изпитанията на лагерите, се самоубиха в края на живота си. Съществува навярно такова знание, с което е трудно да се живее.

Проблемът с превръщането на човека в „биомаса“ не е изчезнал, в наше време той придобива нови нюанси. Тази човешка биомаса е като гъст мравуняк, отказал се доброволно от личната свобода, в замяна на удобства и гаранции за сигурност.

Какво точно се случва с човека, когато отдаде доброволно свободата си да взема решения в ръцете на друг човек, на авторитет? Какъв е механизмът на това подчинение?

През 60-те години на миналия век Стенли Милграм, автор на книгата „Подчинени на авторитета“, провежда серия психологически експерименти, които променят в голяма степен представите ни за свободната воля и морала. Експериментът е замислен така умело, че участниците в него не знаят, че се изследва тъкмо тяхното поведение. Те са разделени на две групи: „ученици“ и „учители“. „Учителите“ мислят, че изследването е насочено към „учениците“, чиито роли се изпълняват от наети актьори. „Учителите“ са инструктирани да наказват с електрошок „учениците“, които трябва да решат някаква филологическа задача, като при всяка следваща грешка силата на удара се увеличава постепенно – от 20 до 360 волта. В действителност не протича никакъв ток, „учителят“ натиска бутоните, обозначаващи все по-високи стойности на напрежението, и чува първоначално писъците, а след това воплите и молбите на „учениците“ да прекрати наказанието. Задачата на експеримента е да установи границата, до която изпитваните „учители“ ще се подчиняват на авторитета на експериментатора, кога „учителят“ ще почувства морален дискомфорт, осъзнавайки, че причинява на „ученика“ силна болка. Или изобщо няма да почувства... По същество става дума за моралния праг на „неподчинението“...

Спомням си в тази връзка моя собствен житейски опит: аз съм осемнадесетгодишно момиче, което мечтае да влезе в Биологическия факултет, провалям се на конкурса в Московския държавен университет и трябва да започна работа като лаборантка в научна лаборатория. Влизам плахо. Бъдещата ми ръководителка стои пред химическа маса, до нея има блюдо на Петри и машина, с която реже главите на новородени плъхове. Те са розови, слепи, голи, без козина.

Ръководителката ми подава ножица и казва: „Ето, опитайте, ще успеете“.

Да взема в ръцете си малкия плъх – да преодолея вродената гнусливост, да отрежа главичката – да отрежа в самата себе си някакъв орган, чието име не знам. Притаявам дъх и като събирам цялата си сила, прерязвам главата. Ще ме приемат!

Описах този епизод в романа „Казусът Кукоцки". Наред с останалото там разглеждам и една много важна тема – за медицинската етика. Именно тогава се сблъсках лично с този проблем – вземането на решение. Отрязах главата на плъха и през следващите две години се занимавах с това. Мотивацията ми беше много силна: ние се занимаваме с наука, изучаваме хидроцефалията. Ако проучим хидроцефалията при плъховете, ще разберем механизмите на това заболяване и ще се научим да го лекуваме при човешките дечица...

Милграм иска да разбере: защо под влиянието на авторитет, в дадения случай изследователя, изпитваните хора се оказват способни на жестокост, съвършено несвойствена за тях в частния им живот? Колко страдания са готови да причинят тези обикновени хора на други, напълно невинни люде, когато причиняването на болка е част от служебните им задължения?

Резултатите от експеримента показват, че необходимостта да се подчиняваме на авторитети е така дълбоко вкоренена в нашето съзнание, че изпитваните продължавали да изпълняват указанията въпреки моралните страдания и силния вътрешен конфликт.

Сега нека се опитаме да съберем двете картини: експериментът на Милграм и типичната ситуация на осемнайсетгодишен младеж, повикан на военна служба. Самият Милграм се основава на интервюта с американски войници, участвали във Виетнамската война и в други военни операции. Тук подчертавам универсалния характер на случващото се. Става дума за изработване на механизъм за подчинение, който се задвижва в момента на получаване на призовката. Полагането на клетва за „вярност“ играе същата роля, както инициацията в древните култури, символизирайки прехода на юношата към групата на „воините“.

Затвореното пространство на военната част отнема възможността за общуване с други, конкурентни авторитети – родители, свещеници, учители. Главен и единствен авторитет е старшият офицер. Строевата подготовка, колоните и редиците, движещи се като автомати, внушават чувството за единство и общата задача за унищожаване на врага, за разтваряне на „личното“ в „общественото“. Подчинението има солидна основа в съзнанието, то премахва вътрешните конфликти. Обясняват на войника, че убива за справедлива кауза, че предишните му човешки ценности нямат никакво значение. Искам да подчертая: тук преразказвам книга, писана през 70-те години на миналия век от американец! Тече война и обикновени хора извършват такива неща, в сравнение с които описаните в експеримента „учители“ изглеждат като ангели. И ето че войната свършва, но не защото войничетата проглеждат и спират да убиват своите противници, а заради промяна в държавната политика.

Човекът, участвал в масови убийства на себеподобни, се връща към цивилния живот, приключва авторитетът на старшия офицер, но повечето демобилизирани си намират нови авторитети, които снемат от тях отговорността за деянията им.

Милграм заключава: „Парадоксално е, че тъкмо добродетели като верността, дисциплината и саможертвата, които ценим най-много в човека, създават разрушителните механизми на войната и привързват хората към безчовечни системи на власт“.

Това е реалната ситуация в живота на съвременния човек: авторитетът казва едно, а съвестта – друго. Свободата се свежда именно до това човек да поема отговорност при решаването на житейски проблеми с различна сложност, изхождайки от собствените си представи за света, а не от инструкциите на авторитети с различен ранг. Създаването на собствени представи обаче е трудна и доживотна работа за придобиване на знания и усвояване на човешката култура. Но тъкмо тази работа ни прави свободни.

„Независимая газета“, със съкращения

Превод от руски Димитрина Чернева