Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

Разговор с Юлиана Методиева

Веднага след нахлуването на руската армия в Украйна поискахте от институциите да пристъпят към демонтажа на ПСА в София. Но това е „отдавна изразена воля“, вие сте сред инициаторите на първата гражданска дискусия за премахването на този „позорен паметник“ и водите над 30-годишна безрезултатна битка. Имаше ли дебат по същество, или само разпри за миналото и стълкновение с вкаменели идеологически повели?

Дебат имаше през 2011 г., както и по-късно – през зимата на 2012 г. Започнахме го с поета и издател Ясен Атанасов. С него сме от различни поколения, но вижданията ни за абсурда на ПСА са напълно еднакви. Канихме архитекти, в т.ч. главния архитект на София Петър Диков. В този пръв дебат за и против ПСА участваха млади урбанисти, политологът Антоний Тодоров, писателката Диана Иванова, общинските съветници Мартин Заимов и Георги Кадиев, а залата беше пълна. Поканих и Н. Пр. Юдит Ланг, защото Унгария има страхотен опит с премахване на съветските паметници. Тя ни окуражи, но вижда се – недостатъчно! Въпреки че през 2011 г. приехме Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен, а това означава да „декомунизираме“ както учебниците по история, така и публичното пространство, резултатите са твърде малко.

На този, както и на последващите дебати винаги надделяваше тезата за съхраняване на миналото, за да се учат младите поколения какво е било диктатура, съветско влияние, БКП и нейните лидери. Наскоро един художник (Петринел Гочев) ми каза, че не иска да се маха МОЧА, както не е искал да бъде махнат и мавзолея на Георги Димитров. Нямало как да обяснява на децата си какъв абсурд е била онази система, карала ни да се кланяме всяка година на 9 септември пред лежащата вътре мумия! С други думи, чуваха се различни доводи, както е редно при един демократичен дебат. Проблемът е, че нашият цивилизован, европейски плурализъм се използва от членовете и симпатизантите на БСП. Днешните наследници на комунистическия апарат, превърнал след 9 септември страната ни в малодушен и конюнктурен сателит на Съветския съюз, за съжаление се чувстват силни и окрилени от либерализма като толерантност и зачитане на мнението на другия. Симпатизантите на БСП ни наричат „разрушители“, „деконструктори на паметта“ и пр. На дебата стана ясно, че някои от младите ни приятели вече са възприели илюзията на „новите леви“ от Брюксел или Будапеща. На тях и в статиите, и в книгите им личи как са снели от раменете си отговорността за отвратителното ни минало! Сякаш нямат нищо общо с 45-те години правешка диктатура на необразования Тодор Живков! Безразлични са, че бяхме лишени от всякакви граждански права и свободи, а хора бяха затваряни в „Белене“ заради критично отношение към режима. Дори не знаят как БКП беше извършила безчовечния „възродителен процес“ за преименуване на близо 1 млн. турци през 1985–1989 г.!

Администраторите, лидерите, онези, от които зависи големите ни градове да изглеждат свободни от миналото, но най-вече София, проявяват голяма търпимост към съветските паметници. Унгарците не могат да ни бъдат пример, защото те имаха своята антикомунистическа революция, а ние – никаква съпротива. Като изключим бунта на горяните, за които узнахме толкова късно.

В отвореното си писмо поискахте да бъде установена незабавно собствеността на ПСА в Княжеската градина. Стана ли ясно чия собственост е монументът и коя е институцията, която носи отговорност за съдбата му?

Много факти открихме в тези години. Скулптурната конфигурация – дело на Иван Фунев, Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров и Петър Дойчинов (художник график е Борис Ангелушев) и др. – е преименувана на Паметник на Съветската армия от Йосиф Сталин на 25 февруари 1946 г. Паметникът е открит на 7 септември 1954 г. в Княжеската градина на мястото на ботаническата градина, алпинеума и царската детска градина. Уви, тези факти излизаха постепенно след куп писма и срещи с различни представители на местната и централна власт. Днес вече знаем, благодарение на поискания от инициативната ни група от ДНСК доклад (март, 2022 г.), как през годините (от 1991 до 2020 г.) се е прехвърляла отговорността за изясняване на собствеността от Столичния общински съвет през Министерството на културата и отново към СОС. Ясно е, че липсата на решение на проблема на различни нива в държавата има персонален характер. В последните пет години това са кмет, зам.-кметове, зам.-председатели по култура към СОС, областни управители, шефове на агенции, директори на дирекции към Института за националното културно наследство, министри на културата, в това число последните – Боил Банов и Велислав Минеков. В момента сме изпратили отново писмо до В. Минеков. Ще цитирам предпоследния му отговор до Малина Едрева, дългогодишен председател на групата на ГЕРБ в СО. „Уведомявам ви, че ПАМЕТНИКЪТ НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ в rp. София не притежава статут на единична недвижима културна ценност по смисъла на чл. 59, ал. 4 и чл. 65 от Закона за културното наследство.“ Като прочетете това изречение, ще сметнете нещата за ясни. Но не са! Ето с какво продължава това уникално писмо: „Обектът... притежава статут на групова недвижима културна ценност“!

За да се загубим напълно в бюрократичната джунгла, ето пък отговора до министър Гроздан Караджов, който ни го препрати в резултат на искането на Инициативната група от 350 души, подписали писмото: „За монумента е налице Акт за държавна собственост №3418/18.09.1947 г. на бившия Сталински народен съвет на депутатите, според който паметникът е предоставен за управление на Софийски градски народен съвет (СГНС), сега Столична община“. По-късно, през 2017 г. се изпраща този отговор: „На кмета на СО е посочено, че... паметникът е публична държавна собственост“.

Да спрем дотук.

В Столичната община трябва да се търсят отговорите! Общинският съвет е имал неведнъж дискусии да бъде ли демонтиран паметникът, но нищо не се е случвало. Общинарите от БСП са блокирали предложенията на другите им колеги, особено от ДСБ и ГЕРБ. Така и досега! Не искам да бъда груба, но практиката на писмата от Общинския съвет до министъра на регионалното развитие, после до министъра на културата и обратно са гонене на опашката!

Нека припомним все пак, че през всички тези години държавата, а и столицата бяха управлявани дълго от политически формации, определящи се като десни и евроатлантически. Как си обяснявате липсата на политическа воля за отхвърляне на комунистическите идоли?

Отговорът е очевиден. В нито една програма на състезаващите се на тези избори партии не стоеше въпросът за окончателното премахване на съветските паметници! Защо сме приели Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен, след като не можем да се разделим с опозоряващите му символи?! Има и друго. Става дума за обикновен популизъм. Обществото ни е разделено по въпроса за МОЧА, като преобладаващата част от възрастните хора и дошлите в града по-късно от провинцията не искат премахването му. Дори младите от Destructivе Creation, които през 2011 г. боядисаха МОЧА като Капитан Америка и Жокер, не искат. За тях да правят графити е по-интересна изява, реагират остро, защото нямало къде да изявят своя street art, ако им махнем монумента! В разговори с тях те са показвали доста консервативно мислене. С други думи, партиите усещат настроенията и популистки им угаждат.

Изтъквате знаковата съпротива на Руската федерация, доколко определяща бе тя? Как Москва възпрепятстваше демонтирането на паметника?

Имах много забавни приключения с предишния посланик на РФ. Докато подготвях първата дискусия, отидох в руското посолство. Пихме чай, говорихме за Пушкин и Окуджава. Приятна дама, която беше връзки с обществеността, ми обещаваше, като ме гледаше в очите, че по принцип нямат нищо против и да, ще видим, може и да стане! По време на заседание на СОС, на което бях поканена да присъствам, звъннаха от посолството. Хубав разговор проведохме, на руски! Нямало как да стане нашата идея за премахване на паметника, защото международното законодателство пазело военните паметници. Казах (вече без да ги ухажвам с Булат Окуджава!), че нямат право да се месят във вътрешните работи на България. Познанията ми по руски бяха достатъчни, за да формулирам посланието! Е, по-късно ми позвъни лично и непознатият ми Николай Малинов, тогава функционер в „Дума“, мисля, а сега вече обвинен в шпионаж в полза на Русия. Как ме заплашваше!!! Арогантността им няма сравнение. Гледат на МОЧА като на нещо неприкосновено или като част от себе си. Ние за тях сме незначителни политически слуги на някогашния Съветски съюз и затова днес ни гледат с пренебрежение.

За комунистите (лявомислещите) миналото е разбираемо като борба между угнетените и техните мъчители, в наратива им съветската армия заслужава почит заради приноса си в победата над фашизма. Как може да бъде превъзмогнат опасният дефицит на информираност относно ролята на съветската армия за „освобождението“ на Източна Европа?

Уроците за миналото ни имат две части – до 1944 г. и след 9 септември. Няма как да се разкъсат тези части. Ако не знаем ясно каква е вината на цар Борис III и неговия колаборационизъм с Третия райх, няма как да разберем защо съветската армия навлиза по този ужасен начин в една страна, която до 5 септември 1944 г. е част от нацизма! Едва тогава Константин Муравиев разпуска ХХV народно събрание и профашистките организация! Но… Законът за защита на нацията, на практика вирулентен антисемитски закон, продължава да действа до 27 ноември 1944 г.! Как си въобразяваме, че ще ни пощади Сталин? Нямали сме никакъв шанс да не се установи тук най-мракобесната форма на комунистически режим, на практическа окупация. Когато съм била на конференции за паметта, често ме питат защо е нямало истинска съпротива срещу пронацисткото правителство на Богдан Филов, не партизанска съпротива, дирижирана от Москва, а автентичен антифашизъм. Трудно ми е било да отговаря. Да, в последното правителство до това на Муравиев е имало много храбри политици и дипломати. Но… нищо не са успели да направят, за да се измъкнем от хватката на Хитлер, дори когато съветските войски вече са били на Дунав. С една дума, историята трябва да се чете и да се изваждат поуки. Имали сме срамни петна и до 1944 г., а за следващите 45 години комунистическо време да не говорим!

Вие познавахте Александър Дяков, един от най-талантливите скулптори на България, обречен да живее в несвободно време като „нетрадиционен“ автор на куп нереализирани творби. Разкажете за проекта му за ПСА, защо не успя неговата благославяща десница да се превърне в символ на София?

Александър Дяков, пламенният скулптор, както го нарече Митко Новков, е особен случай. Той е бил дисидент с всяка своя пластика! Живееше встрани от казионния Съюз на художниците, имаше свой „каменен“ разказ за отвратителното време, в което живеехме. И точно той, заклетият антикомунист, през 1991 г. сътворява проекта „Благославящата десница“! Предлага в пространството, окупирано от милитаристичния символ на войника, размахал шпагина, да положи скулптурата с опрощаващата десница на Бог. Такива художници с неговия мощен талант съзнават, че с омраза не може да се живее смислено. Александър Дяков искаше в центъра на Княжеската градина да се постави знакът на прошката! Толкова красиво, етически извисено изкуство и нямаше как да бъде прието от тогавашните общинари. На всичко отгоре повечето бяха атеисти. Иисус Христос за тях беше наратив на бабите им, подиграваха му се… В скоби само отбелязвам, че този атеизъм е също част от проблема защо толкова дълго се сбогуваме с комунизма! Не приемат проекта на Сашо Дяков. Нормално! През 2010 г. той дойде при мен и тръгнахме заедно да събираме хората и да ги питаме докога ще търпят МОЧА в сърцето на София!

„Търси се българският последовател на Кая Калас“, писахте преди седмици, когато естонската министър-председателка обяви, че като „символ на репресии и окупация“ съветските паметници в страната ще бъдат демонтирани и преместени. Като наследник на СССР Русия сключва с редица бивши комунистически страни двустранни споразумения за поддържане на съветските паметници. България не е сред тях, но тези монументи са навсякъде у нас. Вярвате ли, че ще се намери български политик, способен да последва Калас, и как ще продължите инициативата за демонтаж на съветските паметници в страната?

Силно се надявам да се появи! Ето, вече има резултат! Нашата инициатива „Мрак за светлина“ бе приета от Столичната община – в навечерието на Деня на независимостта да изключат по наше настояване, на гражданите, прожекторите на МОЧА! За да потъне в мрак този зловещ паметник! Край с осветлението на комунистическия „тотем“, от който толкова се страхуват, все едно е езическо божество и ако му посегнат, ще ги порази! Полека-лека може да се стигне и до демонтирането му. Нали Нилс Армстронг беше казал при кацането на Луната: „Малка стъпка за човека, голяма стъпка за човечеството“! И ние си вярваме, че след угасването на осветлението и потъване в мрака на забравата МОЧА ще си тръгне! Дори да се мотаят още с физическото му отстраняване и преместване в Музея на социалистическото изкуство, той вече е „разкостен“, вече не е свещена крава! Украинските ни приятели ще могат да оповестят новината как влиянието на кървавия Путин отслабва дори в колебливата София!

Въпросите зададе Димитрина Чернева

Юлиана Методиева е журналист, главен редактор на сайта „Маргиналия“. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив“ от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Един от инициаторите на първата гражданска дискусия за премахването на Паметника на съветската армия в София.