Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

Десетилетия наред тоталитарните паметници предизвикват ожесточени дискусии, понякога прерастващи дори в сблъсъци около главното „капище на култа“ – Паметника на съветската армия в София. За едни този Паметник (винаги с главна буква) си остава „величав символ“ на едно „второ освобождение“(?), творба с „непреходна художествена стойност“, трайно вписана в „националната памет“. За много хора обаче това чисто и просто е една комунистическа „монументална лъжа“, символ на националното унижение, който по нетърпим начин властва над столицата на България, поставяйки я под знака на оръжието на една чужда армия. Масовото низвергване на съветски „паметници на благодарността“ в Европа (Финландия, Полша, Латвия и др.) след руската инвазия в Украйна допълнително изостря „спора за паметта“, който отдавна не е чисто естетически, а има сериозни политически, морални или исторически измерения. С инициативата „Мрак за светлина“, подета от Юлиана Методиева, „тоталитарният тотем“ в София потъна в мрак. Поне до евентуалното му преместване на друго място, за което призовава в този брой Трайчо Трайков, кмет на столичния район „Средец“. През годините всички аргументи „за“ и „против“ ПСА отдавна са изречени. На все още колебаещите се препоръчвам да прочетат задълбочената студия на проф. Димитър Аврамов „Изкуство и пропаганда в бронз и камък?“, достъпна в архива на Портал Култура.

Време е да се вземе решение. Защото аргументът, че „паметниците не се пипат“, е очевидно несъстоятелен. От дете помня колко стряскащо бе за мен съседството между стърчащия над града съветски автомат и столичния Зоопарк. На лунна светлина сянката на монумента видимо провокираше обитателите на джунглата – първо се обаждаше лъвът, чуваше се кискането на хиените, ръмженето на тигъра и накрая тръбният звук на слонски хобот. На знам дали този „зверски ефект“ е бил търсен още при построяването на ПСА, кой знае… В средата на 80-те жълтите стени на зоопарка, вписващи МОЧА, бяха съборени. Заедно с тях си отиде и част от специфично острата миризма, витаеща над това място, но неприятното усещане остана… Така монументът „олися“ от задната си страна, пресъздаваща тила на Съветската армия по време на Втората световна война (дело на авторите Димко Димчев, Виолета Димчева и Владимир Гиновски).

Тук отварям една скоба. На яростните защитници на „комунистическата памет“ предлагам да изгледат наново детския шпионски филм „Следите остават“ (1956 г., режисьор Петър Б. Василев, сценарий Павел Вежинов, първа роля на малкия Стефчо Данаилов). Някъде в средата на филма, наличен в интернет, те ще могат да се порадват не само на прекрасните цветни площи в градинката (преди да се появи паметникът), но и на две бронзови стели, посветени на героите ремсисти, унищожени впоследствие заради двата орелефа на работници, селяни и партизани, на които се натъкваме, идвайки откъм бул. „Цар Освободител“.

Ето как българската комунистическа памет бива заличена от съветизираната естетика. Но днес никой не рони сълзи за това. Както впрочем никой не оплаква и изчезналия яко дим паметник на др. Леонид Илич Брежнев в дясната част на парка, за който бе проправена специална алея. Добре си спомням инсталирането му в една нощ на 1983 г. – с пълна блокада на района и грижливо измиване на площите с топла вода от пожарни. В годините на перестройката (към края на 1985 г.) монументът на др. Брежнев се стопи за една нощ, както се бе появил. Без никой да съжалява за него.

По сходен начин наскоро френският визуален артист Мич Брезунек реши да стопи призрака на комунизма в България, при това виртуално. За целта Паметникът на съветската армия в София изчезва в пламъци, „Альоша“ в Пловдив е опакован в златист чаршаф, а съответният съветски монумент в Бургас бива затрупан с тонове хляб и сол. За Мич Брезунек това е начинът да се справим с призраците на тези паметници, „които се явяват между видимото и невидимото, за да ни напомнят, че историята може да се повтори“. Ако не искаме да се повтори, трябва да действаме.