Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

„Синята китара“, Джон Банвил, издателство „Лист“, превод от английски Иглика Василева, 2022 г.

Две произведения на изкуството – стихотворение и картина, от която то е вдъхновено, дават името на този роман на Джон Банвил от 2015 г. Нека избързам – последното платно, което героят на романа, а и разказвач рисува и не довършва, е синя китара на маса „с карирана покривка… прозорче и синева отвъд…“.

Няма да подценявам читателите с обяснения кой е писателят. Българските издатели, слава богу, са открили Банвил и са ни дали възможност да го открием и ние с някои от прекрасните му книги.

Преди години моите приятели, които знаеха, че чета книги, понякога ме питаха – за какво се разказва в тази книга? Тогава малко се ядосвах, въпросът ми се струваше тъп и някак… некултурен. Сега, след години зная, че той също е важен и е добре да се започне от него. И тъй сюжетът на „Синята китара“, доколкото можете да се „доберете“ до него в повествованието на този изумителен разказвач, е изграден върху една изневяра – художникът Оливър Орме, женен за красавица на име Глория, се влюбва в жената на свой приятел и изживява, казано с клиширани думи, любовна афера с нея. После се оказва, че и жена му е имала „отклонение“ със съпруга на любовницата. Когато нещата някак стават ясни (тук не ми се доверявайте много, но все пак в сюжета са такива), Оливър се връща при жена си, любовницата напуска съпруга си и намира друг, а той се самоубива. Да, така всичко звучи драматично, но когато прочетете романа, дори няма да можете да подредите този сюжет.

Джон Банвил в „Синята китара“ е онзи, когото познаваме от поне няколко негови книги. Писателските му „обсесии“ (пиша го с почти преклонение) са разпознаваеми, затова близки, но и разгърнати по нов начин. Аз, мъжът, който разказвам. Миналото. Загубите, най-вече смъртта. Изкуството – на изобразяването, на езика. Светлината, Ирландия, гледките и пак аз.

Оливър Орме освен художник е и крадец. Той краде от малък. Не особено значителни неща – първата кражба е туба с боя, после порцеланова статуетка, книга с поезия. Кражбата обаче е и начин за преобразуване на нещата, за тяхното обновяване. Така, както и любовната история с Поли, жената на неговия приятел, е вид кражба. И като говорим за преобразуване – същностният въпрос за героя разказвач е за творчеството. Той се отказва от рисуването, защото не може да прескочи пропастта между видимото и онова отвъд, което всъщност е важното. То е мъчително разбиране за невъзможността да достигнеш, да изразиш, да одухотвориш видимото.

Да се върнем към миналото, тъй важно за писателя. И за разказвача му. То е съвсем неподредено, безреден поток, лъкатушене напред-назад, така както лъкатуши и в писането – като да отлагаш стигането до място, на което не искаш да стигнеш. Може би тук трябва да припомня способността на Джон Банвил да „работи“ с повествованието за преди. Да го разбърква, да го „предлага“ на читателя така, че той да се изгубва в лабиринтите му. Да се движи из него като слепец.

Докато четях книгата, си спомних за Адам от „Безкрайностите“. Мекушави, „слаби“, не особено красиви мъже, които бягат. Оливър Орме бяга от любовницата, от жена си, от спомена за смъртта на дъщеря си – припомням тези важни смърти в творчеството на Банвил. Но това е модерният мъж. Наследникът на Леополд Блум. И въпреки това, нашият художник е някак приятен, има харизма, печели ни с непрестанната си самоирония и самообвинения. Банвил ги умее тези неща, бих казала, че е чуден манипулатор.

„Синята китара“ е роман от романи. Книга, в която се осмисля създаването, в която има безпределна почит към изкуството. Разбиране за неговата природа. Роман в търсене на красотата на езика. Роман, в който забравяме за сюжети и случки, за действия и дори за настроения и чувства. В него описанията, способността да намериш думите за състояния, гледки, вътрешни противоречия, слабости, търсения, да проясниш природата на изкуството – това е същностното и красивото. Поезия на езика, до която можем да стигнем чрез възхитителния, наистина възхитителния превод на Иглика Василева. Това е може би момент, в който писател и преводач не просто са се намерили. Любов има тук. Любов.