Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

„Островът на Бергман“, режисьор и сценарист Миа Хансен-Льове, оператор Дени Леноар, Франция–Белгия–Швеция–Германия–Мексико–Бразилия, 2021 г.

Обветрено, каменисто и сухо място е остров Форьо, кара те да се загърнеш, да се свиеш в ъгъла с някоя книга, докато наблюдаваш морето и мислиш за миналото, за любовта, която си изпуснал, за илюзиите, които пречат да бъдеш там, където си. Същевременно е спокойна и уединена територия, населена с добри хора, пристигнали от различни краища на света от любов към киното. Такъв е островът на Бергман, който Миа Хансен-Льове ни представя в англоезичния си дебют. 

Крис (Вики Крипс) и Тони (Тим Рот) са двойка сценаристи, които търсят вдъхновение из местата, където е живял и творил големият шведски режисьор. Тони е успешен в полето на жанровите филми, в които е възможно да се появи убиец или някое зомби, докато Крис все още търси себе си като авторка. Има нужда от помощ да завърши историята за младата и объркана Ейми (Миа Васиковска), която по един уди-алънски начин също обикаля острова, но в едно различно времепространство, в което пагубната ѝ любов към обвързан мъж заплашва да я унищожи.

Филмът избягва сюжетността за сметка на импресии и атмосфера и представя по-скоро медитация върху темите за любовта и съвместния живот между двама творци, отколкото някакъв сериозен конфликт. Разделен и дори заснет на две части, „Островът на Бергман“, подобно на матрьошка, съдържа втори филм в себе си, който е визуална репрезентация на сценария на Крис. Там наративът се разпада в по-традиционен разказ за невъзможната любов и губи част от хипнотичната красота, която рамката е установила. Защото отказът от натрапена драма в една деликатна история за двама творци е далеч по-интересен от сценария на Крис.

Това, което истински вълнува сетивата, е самата разходка, съпътствана, както може да се очаква, от множество препратки към филми на режисьора. Двойката например дели спалнята, където е сниман „Сцени от един семеен живот“, тематично двойствената женска природа от „Персона“ е отразена в сюжета, а на всеки ъгъл има най-малкото плакат от познато заглавие на шведския майстор. Комедийният характер на някои сцени също допринася за лекия тон на филма. Тони посещава прожекция на „Шепот и викове“ с надеждата „да не е толкова мрачен“.

Един от жителите на острова определя Бергман като обикновен негодник, който без основателна причина се е оплаквал от лекия си живот, което веднага отрезвява романтичните представи на поклонниците. Не са спестени факти от живота на режисьора като отсъствието му като баща и отношението към някои от съпругите му. Други жители на острова обаче пазят местоположението на дома му като обителта на някой светец. Гений ли е всъщност Бергман, или набеден класик?

Миа Хансен-Льове умело се шегува с възприятията и мненията, със споровете кои филми са част от трилогия и кои не, както и с маркетинговата хватка, която стяга прочутото място, пакетирайки го като желателна туристическа дестинация. Автобус с надпис „Бергман сафари“ например предлага разходка из острова, по време на която посетителите могат да гледат някоя от класиките на режисьора в движение (в случая „Като в огледало“), а по-късно да спрат на мястото, където е била къщата от филма. Иронично къща не съществува, за сметка на обикновена фасада, която илюзията на киното е превърнала във въздействащ образ, част от историята и състоянието на героите.

Камерата на Дени Леноар ни разкрива един красив, но пуст и каменист остров, едновременно светло и студено място, психологическо отражение на самите герои. Всичко изглежда уютно, но и някак невзрачно. Магията си е отишла със своя магьосник. Льове ни показва магнетизма на местата, където друг е създавал изкуството си, но не ни спестява, че всеки сам трябва да намери сили да твори, тъй като останалото е като чакъла и пясъка, по които стъпват краката.