Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

„Ако не е провокация, значи не съм го правил аз.“ С Теодор Ушев, режисьора на „ϕ1.618“, разговаря Деян Статулов

„ϕ1.618“ е първият пълнометражен филм на Теодор Ушев, екранизация по романа „Пумпал“ на Владислав Тодоров. Той разказва за нация от биологически съвършени хора – биотитани, които се подготвят да напуснат Земята с кораба „Пумпал“. В двете водещи роли са актьорите Деян Донков и Мартина Апостолова. Участват също Ирмена Чичикова, Николай Станоев, Васил Дуев, Иво Димчев, Герасим Георгиев – Геро, Владимир Люцканов и др. Оператор е Емил Христов, дизайнер на продукцията – Сабина Христова, а костюмите са дело на Велика Прахова. Сценарист на филма е Владислав Тодоров, който е и продуцент заедно с Орлин Руевски.

Като изключим късометражния ви игрален филм („Кристин, която маха от влака“), творите в полето на анимацията и на експериментите, инсталациите, създавате и интерактивни творби... Какво ви провокира да се насочите към игралното кино?

Както всичко в живота ми, стана случайно. Всъщност Владислав Тодоров и Емил Христов ми предложиха да режисирам филма… Не са знаели какъв таралеж си сложиха в гащите. Аз обичам да предизвиквам себе си и усетих, че ми е дошло времето отново да сменя амплоато си, да пробвам леко различна медия. И все пак става въпрос за един и същи терен – този на движещите се кадри.

Защо решихте да направите от „Пумпал“ игрален филм, а не анимационен например? Виждал съм ваши рисунки по романа.

Пълнометражен анимационен филм се прави изключително трудно, с много средства. Няколко пъти се опитвах да събера екипи в България за различни кратки анимационни проекти, все безуспешно. Тук просто няма добри и подготвени аниматори, които да могат да работят по толкова мащабен проект. Трябваше да го реализирам изцяло във Франция и Канада. Освен това сценарият не беше подходящ за анимационен филм. Никога не е ставало дума за пълнометражен анимационен филм по „Пумпал“. Аз имам един изключителен проект за анимационен филм, по който работя от две години. Ако имам мазохистичното желание да работя в България по такъв проект, трябва първо да създам училище по анимация, да обуча мои студенти и тогава да започна този филм. Разбирате, че ми е по-лесно да си наема хора от Канада, Франция или Южна Корея – те са по-добре научени, по-работливи и искат по-малко заплащане от хората в България (парадокс, но е така).

Работили сте с Георги Господинов, сега по романа „Пумпал“ – с Владислав Тодоров. Как откривате своята личност в бъдещата екранизация?

Ами тя, личността ми, е толкова импозантна, че не ми се налага да я търся много. Киното е колективно изкуство. Аз не вярвам, че е възможно режисьор сам да си напише, режисира и продуцира филма – възможно е, но след това сам трябва да си го гледа… Аз не мога да пиша – не в това е силата ми. Но мога да конструирам, размествам написаното от други, докато се получи филм. Това се научих, правейки десетки анимационни, игрални, експериментални, документални късометражни филми. Ролята на режисьора е да събере всички компоненти, елементи, екип и да ги сглоби в убедителна амалгама. Това е творчеството в нашата професия – да гледаш непрестанно цялостната картина, да не губиш никога поглед върху цялото. И да знаеш къде отиваш…

Когато прочетох романа, ми се стори, че сякаш е писан като филмов сценарий. Много е визуален. Това помогна ли в екранизацията?

Да, това беше причината да се захвана с този проект. Разбира се, аз го виждах по различен начин. А стана още по-силен и заради работата на дизайнерката Сабина Христова, която непрекъснато ме предизвикваше с нови идеи, места, предложения. В нейно лице намерих един мощен партньор в лудостта ни. Беше истинска забава…

Защо не взехте името на романа, а предпочетохте „ϕ 1.618“? Не е ли твърде провокативно към бъдещите зрители?

Ако не е провокация, значи не съм го правил аз. „Пумпал“ стоеше прекалено невзрачно – още в началото казах на Вовата: „Мисли ново заглавие!“. И той дойде с това предложение – „ϕ1.618“. Когато ми го каза, подскочих от щастие! Веднага го подредих като в една редица на Фибоначи до култови филми като „ТHX 1138“ на Лукас, „21-87“ на Липсет и „Кодът Пи“ на Аронофски. Оттук се промени и сценарият. А на дъщеря ми ѝ хрумна татуировката на окото на Гаргара с буквата „Пи“ (което е аритметичното сечение) – това беше гениално, защото тя се бори с „ϕ“ (геометричното сечение), със съвършенството. Ето така всичко си дойде на мястото концептуално от самото начало.

В българското кино нямаме традиции в антиутопията. Как в тази празна ниша успяхте да разположите вашия сюжет и идеи?

Ако има традиции в нещо, мен не ме търсете там. Не ми беше трудно – аз винаги съм харесвал дистопията като жанр. Също и фантастиката. Това е мястото, в което аз като художник се чувствам най-вдъхновен… Ненавиждам реализма в киното, в изкуството като цяло.

Каква беше ролята на Емил Христов в улавянето на тази условна реалност. Как се сработихте като двама визуалисти?

Работихме много леко с Емо, в пълна хармония. Успяхме да се сдърпаме само веднъж, и то накрая, когато нервите на всички ни бяха вече много опънати и бяхме преуморени. Снимахме в зверски режим заради ограничения бюджет. 25 сцени на ден – без никакъв компромис при това. Емо с опита и способността си да намира прости и ефикасни решения беше незаменим. Кажеш му: искам да е магично – той го прави. Кажеш му: тук искам осветление Франс Халс или Андрю Уайът – той го прави. Най-ценното на Емо е неговата обща култура – не мога да си представя да снимам с друг. Не на последно място, и заради любовта му към Глен Гулд. Започвахме всяка сутрин с Голдберг вариациите и всичко беше в хармония.

Алфред Хичкок е казал, че най-лесният кастинг е този на Уолт Дисни – когато някой актьор не му харесва, го изтрива с гумичка. Вие как подредихте актьорите?

Алфред Хичкок е казвал и други глупости. Гледах много театър, интервюта. От самото начало знаех как изглеждат, как се движат и артикулират героите ми. Но веднъж мотивирани в посоката, всеки един от тях изграждаше образа си свободно. Моята задача беше да поддържам нивото, така че да не започнат да се надиграват. Изпуснах само един от героите – но затова е монтажът след това…

Жанрът предполага една определена реалност, мислите ли, че постепенно хората започват, било заради медиите, заради екранните изкуства или литературата, да губят представа къде е границата между условната реалност и битието, в което ние съществуваме?

О, това е много интересен казус от години! Но смятам, че е лесно преодолим. Като в електронна игра – когато зададеш правилата на играта в началото, играещият знае как да се ориентира. Затова нашият филм започва с игра – филм във филма, разлика в стиловете. Казваме в началото – тук всичко е възможно, всичко е измислица. Затова избягвахме реализма, искахме да оставим усещането за „илюстрация“ през цялото време. Този филм е комикс. Характерите са оставени като комиксови персонажи, студени… Декорите, осветлението, всичко. Имаме дори условността на „балончетата“ за диалога. Както и визуалната звуковост…

От дистанцията на времето и мястото, на което живеем, как изглежда „чинията“ на Бузлуджа“?

Всеки тоталитарен паметник, изваден от своя контекст, се превръща в произведение на изкуството. Това направихме във филма.

Теодор Ушев (род. 1968 г.) е аниматор, илюстратор, режисьор. Дипломира се през 1993 г. в специалност „Плакат“ в НХА в София. Понастоящем живее в Монреал. От 2010 г. преподава и провежда работилници и майсторски класове в Япония, Франция, Испания, Германия, Португалия, Лондон, Будапеща и др. Творбите му са получили над 80 награди. Филмът му „Сляпата Вайша“ по едноименния разказ на Георги Господинов има шест награди от международни филмови фестивали и четири номинации за най-добър късометражен филм, сред които номинация от „Берлинале“ и за награда Оскар. Филмът „Физика на тъгата“, също по произведение на Господинов, печели общо 14 награди, сред тях е и Голямата награда Кристалът на Анеси за най-добър късометражен филм на най-престижния фестивал за анимационно кино. Творбата е и в краткия списък за награда Оскар.