Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

„Искам да правя още и още хубава музика, която да достига до повече хора. Не от тщеславие, а защото знам, че е заложено в мен, и трябва да го развивам“, казва авторът на музиката към филмите „Прешъс“ и „Фалшификаторът“ пред Виолета Цветкова

За Марио Григоров важи максимата „по-известен по света, отколкото в родината си“. Син на концертиращи музиканти, от малък живее в чужбина – Иран, Германия, Австрия, Австралия, САЩ… Петгодишен е обявен за дете чудо и е допуснат да започне класическото си обучение в Консерваторията в София, което продължава във Виена и Сидни. Има сериозна кариера на солов пианист и филмов композитор. Най-голяма слава му носят отличеният с два Оскара „Прешъс“, за който пише саундтрака, „Фантастични животни и къде да ги намерим“ (номинация за Оскар за най-добра песен) и др. След 12 години работа в Австралия и 25 – в САЩ, днес той твори най-вече в Европа, композира музика за филми на германската ZDF, но и за компании от други държави. Беше член на журито на фестивала „Синелибри“ (8–30 октомври) и представи „Фалшификаторът“, в който звучи негова музика.

Марио, говорите очарователен български език – как го поддържате?

С майка ми продължаваме да си говорим на български, но поддържам връзка и с моите братовчеди тук. Старая се да запомням нови думи. Най-трудно ми е с термините, особено от право и философия. Бих казал, че повече разбирам, отколкото да говоря правилно. Интересно ми е да слушам езика.

Човек на света сте, но къде се чувствате най-добре?

Чувствам се най-добре, когато семейството ми живее в мир и любов, когато всички са живи и здрави. Отдавна не се свързвам с някакво място на географската карта. Когато бях дете, с родителите ми много се местехме, а сега ни се случва същото с моята съпруга и децата ни. Живеем между Лондон и Берлин. Иска ми се да сме по-често в България и един ден животът ни да е на тези три места.

Иначе навсякъде е интересно, навсякъде е различно и неусетно ставаш по-толерантен, по-разбиращ и към хората, и към себе си, и към работата си. Навсякъде работата е почти една и съща, хората, които се занимават с кино, са едни и същи, независимо дали бюджетите са малки или големи. А най-интересно беше да установя, че бюджетите всъщност твърде малко допринасят за разликите във филмите.

Какво е различното според вас в киното на Европа и Холивуд?

Хората обикновено приемат Холивуд като нещо много привлекателно. И там наистина има много привлекателни неща. Няма друга държава, няма други хора, които да могат да направят филм като „Аватар“. Просто не се получава никъде другаде. Филмите, за които съм работил там, или хората, които познавам в Холивуд, притежават много висока професионална специфика и тя е най-вече в начина, по който работят. Ето това наистина е „много Холивуд“. Няма го нито в Германия, нито в Англия. Ако трябва да съм честен, но без да влагам обиден смисъл – Англия е като село в сравнение с Лос Анджелис.

Добре, но колко по-голяма е свободата и колко големи са ограниченията в Холивуд в сравнение с Европа? Впрочем можем ли изобщо да говорим така?

И можем, и не можем, просто трябва да имаме база за сравнение. Да речем, парите – „религията на капитализма“. Всичко, което произвежда Холивуд, създава „религията на парите“. Както казват там, имаш ли пари, имаш и щастие. В този смисъл те наистина правят филмите много, много по-добре от другите страни. Второто нещо са нарушените взаимоотношения между хората – правят прекрасни филми за това, защото го живеят. Не знам дали капитализмът е развалил, или не е развалил нещо, но е вярно, че ако говорим за филми, които са за разрушени семейни връзки или за каквато и да било разруха, те го правят много добре, по-хубаво дори от англичаните. Друг момент е модата, която времето налага. Сега например to be gay is cool, но преди двайсет години беше съвсем друго. От там нататък е важно как това рефлектира в Холивуд – понякога изостава, друг път може би изпреварва останалите страни, затова е трудно да си отговорим и на въпроса какво огледало на света е холивудското кино.

Има ли теми, за които не може да се направи филм в Холивуд днес? Има ли неписани теми табу?

(Замисля се.) Знаете ли, ще го кажа простичко – понеже нагласите в Холивуд са доста ляволиберални, всичко, което е вдясно, там е табу. И възниква голям проблем, защото така „изхвърляш бебето заедно с мръсната вода от коритото“. Тоест не си в състояние да видиш, че в консерватизма има нещо, което си струва. Аз вярвам, че за да могат лявото и дясното да съществуват заедно, трябва и двете да търсят баланса.

Ще дам най-обикновен пример. Днес трудно ще направите в Холивуд филм за сексизъм. Искаш например да кажеш, че мъжът е различен от жената – не, не би могъл, би било табу. Поне според мен е така, защото гледам много филми по Netflix и установявам, че там също има промени. Няма ги вече заглавията, заснети с бюджети от $10–20 млн., които засягаха тези теми. Мисля си, че всичко, което е отгоре, е като храна от McDonald’s, а отдолу са т.нар. независими филми, които се опитват да получат пари от дадено студио и от продуцентски къщи. Влезе ли в студио, един проект взема повече пари, но пък филмът става по-комерсиален. Всичко останало е независимо – със и без табута, абсолютно свободно. До такава степен е свободно, че понякога хората в Кан са погнусени от неща, представяни като приемливи в тези филми.

Но да се върна на табутата. Преди година в едно интервю Мерил Стрийп коментира защо Холивуд предпочита младите актриси пред тези на 40–50 години по следния начин: „Защото актрисата на подобна възраст напомня на продуцентите за собствените им съпруги“. Беше шега, разбира се. Не бих определил подобно предпочитание като табу, но въпросът за неписаните забрани в Холивуд наистина е труден. Още по-интересен е, защото не е ясно и дали се правят само неща, които се продават. Вярно е, че парите са много важни в Холивуд, но съм сигурен, че не са най-важното. Има хора с амбиции да разказват за важните неща – и на тях не им е безразлично какво и как ще се продаде, но както мислят за бъдещето на компанията, така мислят и дали с даден филм ще спечелят признание и авторитет.

На фестивала „Синелибри“ 2022 представихте филма „Фалшификаторът“ на германската режисьорка Маги Перен – тя ли ви покани да напишете музиката?

Предложението дойде първо от продуцента. Направих демоверсии на две композиции, звучаха като оркестър, но всъщност ги създадох на моите синтезатори. Композирах също два валса и изпратих всичко на режисьорката. Минаха три-четири месеца, тя така и не ги чу, затова реших, че съм изгубил този ангажимент. Истината е, че в началото Маги не искаше да има музика във филма, но продуцентът каза: „Как така?! Та това е филм за евреи, не може без музика. Срамота!“. И тогава, не знам какво ми стана, но ѝ изпратих имейл, в който написах, че кой знае – може и аз да имам еврейска връзка. Всъщност вече бях споделил, че ми е важен този филм заради културата на моята страна, защото България е спасила своите евреи. Историята от „Фалшификаторът“ наистина ми е близка. Филмът е по действителна история, която не е само еврейска, а е за оцеляването на един човек.

Музиката ви е и драматична, и романтична – какво чувство ви водеше, докато композирахте?

Водеше ме чувството, продиктувано от сценария на „Фалшификаторът“. Но знаете ли, българската музика е много близка до еврейската и затова не ми беше трудно. Проблемът идваше от идеята на Маги филмът да има по-съвременно, по-интернационално звучене. Дали е успяла, или не – публиката решава, но на мен много ми харесва направеното от нея.

Започвате да пишете музика за филми преди двайсетина години. Киното ли дойде при вас, или вие отидохте при него?

Аз отидох при киното. Просто настъпи време, когато вече не исках много-много да пътувам като концертиращ пианист. Когато един мъж се ожени и държи да има здраво семейство, трудно се получава, ако е вечно на турне. А композирането на филмова музика ми дава възможност да работя, без да е необходимо всеки ден да съм на път.

А бяхте ли киноман преди това?

Не бих казал, че страстта ми към киното е била неудържима, но в известна степен бях такъв. И знаете ли защо? Защото животът ми в Австралия беше много скучен и единственото разнообразие беше ходенето на кино. Тогава нашумя компанията на Харви Уайнстийн, помните навярно филми като „Секс, лъжи и видео“, после „Криминале“ и т.н. Обичах да седна в киното и да си гледам – нещо, което правех и като малък в България. Помня, че знаех къде са кината в София и как се влиза гратис в тях. Така в детството си сигурно съм изгледал поне 50 филма. Някои бяха забранени за лица под 18 години, но аз си влизах гратис и гледах (смее се).

Живели сте в Иран, в Германия и Австрия, а после в Австралия и САЩ – различните култури повлияха ли на творчеството ви?

Много различна е културата на всяка от тези страни, но независимо къде живеех, аз имах връзка със западната музика. И всъщност никъде не съм бил толкова отдалечен от Запада, че буквално да попия музиката на един народ. Фолклорът обаче винаги ми е бил интересен. Особено българският. От много малък мога да свиря песни и да импровизирам без проблем в 7/8, в 9/8, в 11/8… И знам защо. По радиото слушах народни песни и този звук, тези ритми явно са влезли в мен. И с джаза е така.

Милчо Левиев често импровизираше с български фолклор – познавахте ли се?

Разговаряхме само веднъж по телефона в Ел Ей. Беше от къщата на Майлс Гудман, известен филмов композитор (Dirty Rotten Scoundrels, La Bamba, What About Bob?, б.а.). Той познаваше Милчо Левиев и тъй като знаеше, че и двамата сме българи, реши да ни запознае по телефона. Милчо обаче не пожела да се срещнем. Беше много обиден на всички тези хора, с които аз се запознах покрай Майлс Гудман, защото беше искал да пробие в Холивуд като филмов композитор, но… това е друга тема.

Именно Майлс Гудман ви кани в Америка – как се случи?

Запознахме се в Австралия. Той хареса това, което правех, и ме покани в САЩ. Отидох на гости, стана ми интересно, а и Майлс успя да ме убеди, че ако искам да израсна като музикант и композитор, възможностите в Америка са много повече.

И тогава ви открива звукозаписният продуцент Боб Джеймс, нали?

Точно така. Когато реших да остана в Америка, отидох да си купя пиано и както си свирех в един музикален магазин, пред мен се появи Боб Джеймс. Слушал ме отстрани и много му харесало. Имаше възможност да му запиша някои мои работи, той ги взе, за да си ги чуе вкъщи, и… така се започна.

И все пак – концертиращ музикант или композитор сам вкъщи: къде ви е по-интересно?

На концерт е много по-интересно. Проблемът идва след това. Много е трудно – съвсем сам в хотела, изчезва целият адреналин, натрупан от концерта, и заспивам, за да се събудя на другия ден, да се кача на автомобила, да отида на друго място и вечерта да повторя всичко отново. Ако свирех с група, може би щяхме да се изпотрепем след концерт (смее се). Шегувам се, разбира се, но съм чел, че „Ролинг Стоунс“ изпадат в депресия след шоуто.

Иначе самият концерт е много вдъхновяващ и за човека нарцис, който го използва, за да подхранва егото си, и за другия, който иска да достави удоволствие на публиката с изкуството си. Да видиш хора на свой концерт е нещо прекрасно, защото нарцисът не знае, че им дава чрез собствения си нарцисизъм, а пък другият – че всъщност получава много, като им дава от музиката, в която намира смисъл.

Да се върнем към „Фалшификаторът“. Припомних си филми за Холокоста като „Списъкът на Шиндлер“ на Спилбърг, „Пианистът“ на Полански, „Животът е прекрасен“ на Бенини. Музиката им от именити композитори – Джон Уилямс, Войчех Килар, светла му памет, Никола Пиовани. Вдъхновяват ли ви те?

Нека съм честен – не ме вдъхновяват. И го казвам не от завист, въпреки че доста им завиждам (смее се), защото са много по-богати от мен. Просто не слушам, защото времето ми е плътно заето. Правя музиката за седем-осем филма годишно и това е така от много отдавна. Броят им вече нахвърля 80.

Знаете ли, ролята на композитора в киното е да одухотвори филма, да му даде сърце и не е много честно да се разглежда музиката извън него. Добрите композитори правят музиката за филма, а не за себе си. И стават част от него. Така, както добрите дизайнери правят костюми за героите от филма, а не за себе си. Спомням си как, когато писах музиката за Shadowboxer, прочутата Вивиан Уестууд направи дрехи само и единствено за филма. Тоест всеки от екипа, включително композиторът, работи за него.

Какви са сега мечтите ви – малки и лични или?…

О, не са много малки! Искам да правя още и още хубава музика, която да стига до повече хора. Интересното обаче е, че не го правя от тщеславие, а защото знам, че го имам в мен като инстинкт, който трябва да развивам. Чувствам го почти като задължение.

Кой ще е следващият филм с ваша музика?

Това е 8-серийна поредица на Netflix. Режисьор е Асаф Бернстайн, който преди няколко години нашумя със сериала Fauda – страхотен филм, страхотен режисьор, може би най-известният в Израел в момента. Имам честта да пиша за следващата му поредица, действието се развива в Тел Авив.