Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

в авторския спектакъл на Йерней Лоренци „Орфей“, Народен театър „Иван Вазов“

Древногръцките митове дават на света образа на Орфей – тракийския поет и певец, на чието магично изкуство е подвластно всичко живо и неживо. Неговата чудодейна лира помага на аргонавтите да преодолеят природните стихии в пътуването си по море и ги спасява от смъртоносната песен на сирените. Пред неговата музика се отварят даже портите на подземното царство на Аид, населявано от душите на мъртвите, където никой жив не е допускан, за да изведе Орфей оттам своята възлюбена Евридика.

От Европейския ренесанс насам Орфей става една от най-интерпретираните в изкуството антични фигури. Независимо дали в литературата, живописта или музиката, той е неизменно свързван с мотива за живота и смъртта, за трагичната, но неподвластна на смъртта любов, за силата на божествената дарба, способна да надделее над смъртта. И до днес този образ олицетворява вярата, че все пак има някаква, макар и малка надежда за спасение от мрака на подземното царство.

Орфей се смята за най-мъдрия между героите, както е Аполон (неговият предполагаем баща) сред боговете. Той въплъщава силата на изкуството, която спомага за превръщането на хаоса в космос. Сила, неподвластна на смъртта.

Но не така е в авторския спектакъл на словенския режисьор Йерней Лоренци „Орфей“ (Народен театър). В него вършее смъртта. А Орфей е онемял. И е лишен от своята лира.

За да циментира тезата си за вездесъщата и неподвластна на нищо смърт, Лоренци тръгва от Троянската война – чутовната битка, поразила древните със своето невиждано дотогава кръвопролитие и достигнала до нас чрез Омировата „Илиада“. Образът на войната в спектакъла е едновременно поетичен и брутален. Поетичен – заради Омировия стих и гласа на Владимир Пенев. „Глас“, защото макар актьорът да е на сцената, именно гласът му, усилен от микрофона, е този, който чрез мащабния си вокален и интонационен размах, стихването, шепота или крясъка рисува касапницата на войната, величавите воини и техните подвизи.

Брутален – защото войната е представена като месомелачка в най-буквалния смисъл. На сцената има мелачка за месо, която един от актьорите редовно пълни и която бълва превърнатата в кайма кървава плът. Отблъскващо? Не, по-скоро смразяващо с алюзиите, които внушава. За щастие Лоренци се е въздържал от преки препратки към онова, което става в момента на стотина километра от нас. Войната е еднакво ужасяваща и нечовешка, без значение кога и къде се случва. Режисьорът съумява да превърне потреса от нея в естетическо преживяване – на сцената в едър къс от някога живо тяло се забиват копия (както беше в спектакъла му „Илиада“, гостувал у нас през 2016 г.) или стрели (както е сега в „Орфей“). Потръпването на плътта при проникването на остриетата в нея въздейства повече от всякакви думи.

Но в „Орфей“ образът на смъртта не се изчерпва с това. Тръгвайки от художественото обобщение, Лоренци добавя и чисто клинично описание на последиците от попадналата в организма змийска отрова (Евридика умира, ухапана от змия) и процесите в човешкото тяло след смъртта. Актьорите произнасят научните констатации със стерилния тон на неутрални специалисти, запращайки аудиторията от един вид преживяване в друго, не по-малко интензивно.

Сякаш и това обаче не стига на Лоренци да докаже тезата си за вездесъщата и непобедима смърт. Градацията продължава. За да бъде смъртта онагледена и обговорена от всички възможни ракурси, той включва и участниците в спектакъла с техни лични истории за загубата на близък и обичан човек. Зрителите също се превръщат в съ-участници в това изпитание, макар и негласно. Режисьорът ги вади от комфорта на анонимни наблюдатели в мрака на залата, като осветява ярко салона. Няма къде да се скриеш от смъртта – тя е навсякъде и във всекиго.

А къде го Орфей във всичко това?

Той през цялото време присъства като мълчалив наблюдател (в ролята е Деян Донков), някак отстрани, някак дистанциран. Едва в сцената на сватбата си с Евридика (Василена Винченцо) ще се окаже в центъра на вниманието, но пак безмълвен, с отсъстваща усмивка. Другите говорят за него, разказват съпреживени истории, припомнят си перипетиите по време на похода за Златното руно. Него обаче сякаш го няма там. (Както е с Тартюф на Молиер – той се появява чак във второ действие, когато вече сме научили за него предостатъчно от останалите персонажи).

Сватбената сцена е единственият изблик на радостна възбуда, на щастливо предчувствие за нещо светло, което би могло да пребори смъртта. И сега актьорите говорят от себе си, разказват за своите сватби, случили се или бленувани. (Любовният обет на Стелиан Радев към още несрещнатата възлюбена е особено затрогващ.) Кулминацията е щастливият танц на булката, разперила белите поли на роклята си като криле на пеперуда под звуците на Felicità (великолепно изпълнение на Дарин Ангелов и Биляна Петринска). Малко след това тя пада мъртва. Смъртта отново влиза във владение. Така ще е до самия край. Чак тогава отделената от тялото глава на Орфей за първи път ще проговори, и то за да повтаря до безкрай „Евридика, Евридика, Евридика“….

В спектаклите на Йерней Лоренци винаги се усеща някакво ритмично пулсиране, което въздейства на публиката на подсъзнателно ниво. Независимо дали се постига с темпото на изговаряне на репликите, с музикални инструменти, или с друг вид звукоизвличане, него го има. Така беше в „Бесният локомотив“ (гостувал у нас през 2014 г.), така беше и в „Илиада“.

В „Орфей“ този ритъм също е заложен. С монотонно удряне на Василена Винченцо върху един и същи клавиш на пианото, както започва спектакълът, с цигулката и контрабаса на Валентин Ганев, с акордеона в ръцете на Александра Василева, в майсторски изпълнените от Биляна Петринска кратки откъси от операта на Глук „Орфей и Евридика“, ритъмът е вграден в спектакъла. Но на представлението предстои още дълъг път, докато се превърне в едно хомогенно цяло, докато ритъмът му започне да отеква отчетливо и да увлича публиката.

След Робърт Уилсън и „Бурята“ Йерней Лоренци отново ни напомни колко широк е изпълнителският диапазон на актьорите от трупата на Народния театър. Колко разнолики могат да бъдат те. Колко са адекватни в прилагането на нови (или поне различни) театрални естетики. И колко малко режисьори са готови да рискуват и да влязат в противоречие с вкуса на масовата публика, за да ги покажат в по-необичайна светлина.

„Орфей“, постановка на Йерней Лоренци в Народния театър „Иван Вазов“, драматург Матиц Старина, сценография Бранко Хойник, композитор Бранко Рожман, хореограф Грегор Лущек, дизайнер костюми Белинда Радулович. Участват: Александра Василева, Гергана Змийчарова, Биляна Петринска, Радена Вълканова, Ева Данаилова, Василена Винченцо, Жорета Николова, Владимир Пенев, Валентин Ганев, Деян Донков, Стелиан Радев, Ненчо Костов, Дарин Ангелов, Димитър Николов. Премиера на 11 и 12 октомври 2022 г.