Култура / Брой 9 (2992), Ноември 2022

„Синята брада“, Кърт Вонегът, превод Веселин Лаптев, художник на корицата Милена Вълнарова, издателство „Кръг“, 2022 г.

Позабравеният роман „Синята брада“ на Кърт Вонегът излиза малко преди стогодишнината от рождението на индианаполския трафалмадорец, която честваме на 11 ноември 2022 г. От издателство „Кръг“ се погрижиха подобаващо знаковите му произведения да се появят с твърда корица и за пореден път да стигнат до ново поколение читатели.

Би било неточно сюжетът на „Синята брада“ да се определи като „базиран“ на едноименната френска приказка, тъй като единствено в няколко момента романът припознава тази връзка през думите на героите си. Преразказана от Шарл Перо и публикувана за първи път през 1697 г., историята се завърта около лукав благородник, който съблазнява млади момичета, жени се за тях, след което ги убива в подземието на замъка си. Ако не съществуваше вълшебен ключ, приказката щеше да е истинска история на ужасите.

В романа на Вонегът няма кърваво подземие, а обикновен хамбар за картофи, в който художникът Рабо Карабекян е скрил най-голямата си тайна. Според някои става въпрос за крадено европейско изкуство от Втората световна война, други залагат на изключително платно от самия артист. Това е мистерията, която поддържа фабулата, но да не изпреварваме събитията, както би направил самият автор.

Карабекян е застаряващ художник, който твори в сферата на абстрактния експресионизъм и през опита си да напише автобиография разказва за несгодите в живота си. Родителите му се преживели арменския геноцид, в дома му живее апатичен ветеран от Втората световна война, а наскоро появилата се вдовица Цирцея Бърман преобръща живота (и интериора) му с главата надолу. Първият ѝ въпрос към художника е: „Как умряха родителите ти?“, което силно впечатлява Карабекян, а по-късно гостенката става основен катализатор за автобиографията му. От друга страна, нахално сваля картините на Джаксън Полък от стените и започва да си вре носа във всичките му дела.

Името Цирцея не е случайно и подходящо препраща към старогръцката нимфа, превърнала спътниците на Одисей в свине с помощта на магическа отвара. В началото художникът намира Цирцея за очарователна и прозорлива, но постепенно раздразнението му спрямо склонността ѝ да манипулира нараства. Гостенката не е впечатлена от стила на писане на Карабекян и отправя критики, подобни на тези, които Вонегът получава за своите романи, което от своя страна добавя още едно ниво на самоирония в романа.

През дружелюбния глас на Карабекян Вонегът за пореден път ни повежда на нехронологично пътешествие, което включва и сатира на бохемския артистичен живот, както и коментар на динамиката в отношенията творец–критик. В романа прозират умората и саморефлексията на самия Вонегът, който поставя под съмнение значимостта на собственото си творчество. В книгата е поместен и един от най-точните отговори на естетическия спор между субективното и обективното в изкуството. Как да познаем коя картина е по-добра от друга? Достатъчно е да видим един милион платна, след което няма да има нужда да питаме повече.

„Синята брада“ не е сред най-емблематичните романи на Вонегът, но въпреки това в него присъстват игривият постмодерен стил, неподражаемата ирония и усетът към афоризми. Вонегът така и не се завръща към иновативната висота на по-ранните си романи „Котешка люлка“, „Сирените от Титан“ и „Кланица 5“, които завинаги променят облика на научната фантастика и на литературата като цяло, така че приносът му с тези три книги през 60-те години е повече от достатъчен да влезе името му в канона на американски класици от отминалия век. Въпреки това романи като „Синята брада“ и „Галапагос“ остават задължителни за почитателите на хуманистичната ирония на автора.

Човек никога не пише за целия свят, не пише нито за десет души, нито дори за двама. Той винаги пише за един-единствен човек.