Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

„Мими Николова, Росица Николова, Маргрет Николова… Бяхме много Николови!“ – смее се Мими. И само една, на която цяла България отреди вечна младост с легендарния шлагер от филма „Любимец 13“ – „Замълчи, замълчи“… Разбира се, помнех топлия кадифен тембър на Мими Николова, но не си представях навлязлата в осмото си десетилетие вокалистка да излезе на сцената и да запее като в онзи капсулиран във времето кадър от 1958 г. Само че тя запя. И не само, а изнесе едночасова програма, „на един дъх“, с най-популярните заглавия от репертоара си и джаз стандарти, в аранжиментите на партньора ѝ на рояла Самуел Ефтимов – по покана на фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща“, Пловдив, 2022. Слушахме я омагьосани. Една малка женичка, подобна на Пиаф, не по силата на гласа, а по неподражаемото излъчване, отдаденост, музикантски императив. Която е дотолкова в крак с времето, че и изкуството ѝ няма възраст.

Споменът за сините ѝ засмени очи ме преследваше и когато я чаках за насрочената ни среща в София в любезно предоставената ни „гостна“ от програмния директор на Jazz FM радио Светослав Николов. И ето я, забързана по коридора – и усмивката, и походката ѝ са така жизнени, че те карат неволно да изправиш гръб, облякла е някаква блузка фантазе, закичила е и диадема в косите, в чантата си носи захарчета за кафето. „Аз не съм домакиня за себе си, само за другите“, моментално те приласкава, усетила взаимността.

Откъде да започнем?

От соя, естествено. Потеклото е най-важното... „Винаги се интересувам от произхода на човека. И от отношението към музиката в семейството…“ В рода им по бащина линия всички са свещеници. Още прадядото и дядото в Костенец. После тримата синове – баща ѝ и чичовците. Всички завършват Духовната академия в София, там баща ѝ остава да служи в подуенската черква „Света Богородица“. Вкъщи постоянно се пее. Но не само православни химни. „Баща ми беше бохем, много обичаше компаниите, знаеше всякакви песни, изпълняваше на френски известни шлагери… Бях съвсем малка, когато ми купи акордеон – италиански, и започнах да вземам уроци. Но все ме избиваше на танга и валсове. Свирех „По върховете на Манджурия“. С него – разказва смеешком Мими – е свързан и първият ми провал на сцена. Аз съм във второ отделение. В училището до нас има новогодишно празненство. И трябва да изсвиря валса „По върховете на Манджурия“. Салонът е студен, отопляван само от някакво кюмбе, аз съм издокарана в тъмна плисирана поличка, бяла блузка, бели къси чорапки, с бели панделки в косите и излизам да свиря. Излизам, обаче ръцете ми са замръзнали, натискам клавишите на акордеона, но звук не се чува. Стоя вцепенена и започвам да плача. Учителката дойде да ме извини: „Замръзнали са ѝ пръстите…“. Прибрах се безславно.“

При целия професионализъм на Мими Николова е почти невероятно, че тя никога не е сядала на музикантска скамейка, нито гимназиална, нито академична. Само че певческото ѝ образование не отстъпва по тежест на традиционното. Започва да шлифова гласа си в училищните хорове, а после в „Бодра смяна“ – в Хора на девойките, в школата на Бончо Бочев, която е парекселанс консерватория. „Всеки месец се правеха изпити, пишеха се оценки, учеха се наизуст всички песни, пеехме най-разнообразен репертоар, класика, „Човекът, когото обичам“ на Гершуин, народни песни в обработка на Кюркчийски… Когато отидох в Хора на девойките, там имаше един квартет, а аз се чудех – как пък не се объркват, като пеят на четири гласа? После едната певица напусна и ми предложи да я заместя. Голяма радост! Била съм 15–16-годишна. Правехме концерти и в зала „България“.

След време квартетът става трио.

С ръководител Джеки Леви. „Джеки получаваше плочи от Запад, от Америка, изготви ни богат джазов репертоар. И той правеше изпити и веднъж ми писа шест минус. Понеже разбрал, че съм започнала да пея самостоятелно различни от тези на триото песни, „лека музика“… – смее се Мими. Но му отдава дължимото: – Моята кариера може би започна оттам, от Джеки. Петър Ступел го срещнал веднъж на улицата и споделил, че за новата си песен „Замълчи, замълчи“ за филма „Любимец 13“ е прослушал много певци – оперни, оперетни, всякакви, но иска някоя, която да я изпее „естествено“. Джеки му казал: „Имам едно момиче, да знаеш, че ще ти свърши работа“. И ме изпрати на пробен запис с оркестъра на Радиото в зала „България“.

Като я вижда, диригентът Васил Стефанов я разпознава от предишни общи изяви и изрича одобрително: „А, Хорът на девойките, спокоен съм!“. Качват Мими на четири маси една върху друга – техниката е още допотопна – вокалната и оркестровата партия се записват едновременно. После Петър Ступел ѝ поверява „Малката креолка“ и други хитове, а и колегите му песенници не закъсняват да я привлекат. Йосиф Цанков написва шлагерите „Когато луната изплува“, „Недей ми казва тази вечер сбогом“, „Приказка“… Иван Стайков създава едни от най-емблематичните заглавия в артистичния ѝ репертоар, някои вдъхновени и във времето на семейния им тандем: „Синьо“, „Мостчето на влюбените“, „Вървим по улицата двама“, „Двата бряга“… Тя е изпълнителка и на всичките му песни във филма „Бягство в Ропотамо“. „Тогава работех на „Златни пясъци“, в бар „Кукери“. На сутринта вземах самолета за София, записвах в Киноцентъра и вечерта се връщах обратно. 12 песни.“ Сред тях е и чудесният дует с Борис Гуджунов „Двата бряга“.

Мими не таи никаква неприязън към бившия си съпруг. И изключително го цени като музикант. „Той беше много добър аранжор, но е имал и много добър учител – Димитър Ненов. Беше написал една пиеса за Радиооркестъра, „Весело и приятно“. А те я нарекли „весело и неприятно“. Защото била много трудна за изпълнение. Но щом някой се оплачел на записа: „Това не може да се изсвири!“, Иван буквално му нареждал пръстите на грифа – „Ето че може“. И го правеше с всички инструменти, владееше инструментознанието в детайли. Можеше да покаже всичко на всеки. Даже на тимпанистите разпореждаше къде да сложат палката… Много взискателен беше. Не правеше компромиси. Голям оригинал. Чешит.“

Паралелно с кариерата си на певица Мими Николова записва английска филология в Софийския университет. Езиците ѝ вървят от малка. Учи ги в училище – френски, испански… Майка ѝ е завършила френски колеж, но я насочва към английската паралелка в гимназията, защото „това е модерният език“.

При кандидатстването в университета, където влиза сред първите, в личен състав я осведомяват, че има донос срещу нея – била от фашистко семейство, свещеническо, единият чичо даже е в затвора… Но че „не обръщат внимание“ на това. Може би защото вече е известна певица. След „Любимец 13“ и не само, името ѝ се чува отвсякъде. Междувременно се изявява в стария цирк на Солни пазар, в ревюто „На 33 оборота“ с Джаза на оптимистите. „Беше направено като мюзикъл, три месеца всяка вечер имаше представление. Голяма програма. Имаше балет, Боби Ковачев от Музикалния театър беше постановчик. Имаше песни. Пеехме аз, Кирил Семов, Лиана Антонова, бяха поканили и една избягала от Куба певица – Маргарита Кантеро, която се обличаше в бомбастични тоалети... Освен това имаше много хумористични сценки, тогава се запознах с Лора Керанова, Леда Тасева, Живко Гарванов… А в интермедиите пък участваше Апостол Карамитев. Не можех да откъсна очи от него през цялото време. После той ме покани на два негови спектакъла – „Скандал в Брикмил“ и „Двама на люлката“ със Славка Славова. Страхотни спектакли! В Народния театър и в „Сълза и смях“. И ми подари снимка, на която беше написал: „На Мими с възхищение за нейния огромен талант“. Такива комплименти…“ – завършва щастливо Мими.

В думите ѝ винаги има молекула щастие.

И добронамереност. Ах, каква добронамереност към всеки и към всичко в днешното ни наежено време! Пак от майка си знае: „Ти гледай хубавото. Гледай напред!“. Благодарна ѝ е и за езиковата си култура. Дикцията ѝ е като на обучен по времето на Славка Славова актьор. Произношението ѝ в чуждоезичните песни – без никаква драскотина. А колкото до музиката, има най-добрите учители – композитори, аранжори, диригенти, артисти. Животът я среща с едни от най-големите в попа и джаза – Емил Георгиев, Милчо Левиев, Йосиф Цанков, Петър Ступел, Морис Аладжем, Иван Стайков, Ангел Заберски, с кого ли не… Била е солистка на Биг бенда на БНР, на оркестър „Балкантон“ и на „Джаз фокус '65“.

Питам я за едно или друго име. А тя въодушевено пресъздава някоя жива картина: „Емил Георгиев беше диригент на Биг бенда на БНР. Имахме голям концерт в зала „България“, където стана и голям скандал. Наредиха ни да пеем без микрофони, защото го излъчваха директно по радиото. Казаха: „Оркестърът ще свири по-тихо, за да се чуват певците в залата“. Емил Георгиев отсече: „Дума да не става! Хората са дошли на концерт, платили са билети. Певците ще пеят с микрофони!“. И го уволниха дисциплинарно. После Милчо Левиев пое оркестъра, започна да прави аранжименти. Тогава се основа и квартетът „Джаз фокус 65“. И ме покани да пея с тях. Можеше да се пее и на английски. На концерта, който изнесохме за годишнина на Гершуин в зала „България“, дойдоха представители на американското посолство, седяха на първия ред. И после ни поканиха на прием. Ама смеем ли да отидем!... С Милчо станахме приятели. Като се ожени за Росица Николова, ни канеше с „кака Маргрет“ (Николова) у тях на гости. А с Росица и с Иван (Стайков) през лятото ходехме в село Лозенец на море. И на път за морето, минавахме да го вземем от къщата им в Пловдив. Голяма богаташка триетажна къща в центъра. Звъним. Излиза прислужница. Казваме: Търсим Милчо Левиев. А тя: Аа, гюзел Милчо, сега ще дойде. Хубавият Милчо! Той беше не само хубав, но и много голям музикант, много сърдечен човек. Не правеше никакви компромиси по отношение на свиренето. Ядосваше се много, като не ставаха нещата…“

А Леа Иванова? „Запознах се с Леа покрай Вили Казасян. Той направи едно комбо „Студио 5“ с петима души от Радиооркестъра и с този състав, в който пеех и аз, отскачахме много често до Пловдив. А всички знаменити артисти от Сатиричния театър, цяла плеяда, участваха с хумористични сценки – Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Калоянчев, Парцалев, Анани Явашев, кой ли не… Ходехме и в Плевен, в Шумен, във Варна, Бургас, Малко Търново… Вили живееше на „Денкоглу“ с баща си, майка си и брат си Еди, който вече беше женен за Леа. Тогава се виждах с нея и тя ми казваше: „Остави го тоя Иван, той е ревнив. Тръгни с мене по света, да станеш човек!“. Ей така говореше! (Смее се.) Имаше куче, един черен пудел със скъпоценни камъни на каишката, който ядеше отбрани лакомства, а музикантите го ритаха под масата: „За нас каквото дойде, а него го тъпчат с пържоли!…“. Леа беше много широко скроена. И неимоверно щедра. Като ѝ отидеш на гости, отваря гардероба и почва да раздава подаръци – чорапогащници, парфюми, дрехи – тогава нали нищо нямаше тук… Като работех на „Златни пясъци“, веднъж се събрахме голяма компания в ресторанта на хотел „Черно море“ и Леа през цялото време не спря да черпи наляво и надясно. И накрая заяви: „Сметката ще заплати арменецът!“ (съпругът ѝ Еди Казасян). Имаше страхотно чувство за хумор!“

Мими си спомня с обич и за Стефан Воронов, с когото са пели заедно в БИАД, със „Студио 5“ на Вили, на „домашните концерти“ в събота и неделя – „красиво, много възпитано момче с чудни сини очи и руса коса, от белогвардейско потекло, пееше прекрасно!“. Което я изпращало всеки път през затрупания със строителни отпадъци заден двор, за да излезе безпрепятствено на „Гурко“, и ѝ целувало галантно ръка. Помни и любезността на Емил Димитров при едно заминаване на двете им артистични групи на турне. Дошъл специално от „своята група“, докато чакали рейсовете, за да се запознае с нея и да ѝ изкаже възхищението си. „Сега кой ще дойде да ми се представи и да каже нещо подобно!“ – пита се реторично Мими.

Всъщност не ѝ е липсвало възхищението на много лични мъже, като се започне от Апостол Карамитев и се стигне до… Фидел Кастро.

На фестивал в Полша аранжиментът на Иван Стайков и изпълнението на Мими Николова впечатляват до такава степен не само автора на „Песничка за Беата“ Йежи Поломски, но и импресариото Сомавия от Кубинската концертна дирекция, че той моментално ангажира българската певица за фестивала във Варадеро. На Мими не ѝ се вярва, че ще я пуснат на гастрол в Куба – „сигурно от „Балкантон“ ще пратят някоя друга…“, но поканата е лична и не търпи замяна.

„Бяхме с Йорданка (Христова) и Бисер Киров. Един месец кръстосвахме цяла Куба, после още един пяхме в хотел „Капри“ в Хавана, където имаше две вариетета. Интересувах се от Фидел Кастро, обаче там много го пазеха, не дойде на нито един от концертите, никой не можеше да припари до него. Затова пък го видях в България, като пеех на „Златни пясъци“. Беше дошъл по покана на Тодор Живков. И го водят в най-хубавия ни, престижен курорт на морето. Бяха аранжирали бар „Каней“ в кубински стил, близо до хотел „Шипка“. Спомням си как едни циганки метоха, миха, триха до последния момент в шест часа, началото на коктейла. Аз пеех тогава в бар „Кукери“ с братя Калъчеви – съпруга на Катя Филипова, Крумчо и Георги, които бяха работили в Германия, много добър оркестър. Та с тях щяхме да се представим пред гостите в „Каней“. Бяхме се издокарали – аз бях с една червена рокля с гол гръб, на гърдите с бяла роза, с морски тен… Готвех се да взема автограф от Кастро, но дойде охраната и нареди: „Ей от тези очертания няма да мърдате!“. Пътуването ми в Куба беше още много прясно и избрах да изпея една песен, в която се казваше: „Куба, колко си хубава, колкото си по-далеч, толкова повече те обичам“. Масичките са на няколко нива, артистите сме долу. Делегацията влиза, оркестърът засвирва една мелодия на Сантана, много беше на мода, и аз излизам да пея. На испански. Кастро ей така се е облакътил на масата (показва позата му наляво). С голямо внимание слуша. А бай Тошо, от другата страна, и той така се е облакътил (огледално, надясно)… Беше претъпкано с кубински журналисти. И по едно време всички прожектори се насочиха към мен. Кастро слиза отгоре, от високото, идва да ме поздрави лично, ръкува се с мен и аз, нали съм учила испански, му казвам: „Много съм щастлива, че пях за вас този химн на Куба!“. И тогава чувам някой боботи зад гърба ми: „А къде сте се научили да пеете така хубаво по кубински?“. Бай Тошо! После, както бяхме облечени за сцена, ни заведоха в бар „Кукери“. Фидел Кастро ни поканил на вечеря.“

Мими Николова е изпяла и записала над 300 песни.

През активните си години е обиколила доста страни по света. Но пък есента на 2022 г. ѝ подари прекрасно „циганско лято“ по родните сцени. Гостувала в Зелен, Шабла, Велинград, Синеморец, извисила гласа си и на връх Хухла – „Само на връх не бях пяла!“, стигнала чак до Камен бряг, на самия нос Калиакра, свързан с едноименната балада на Ангел Заберски и първата ѝ професионална победа през 1965 г. при прохождането на „Златния Орфей“.

Но голямата концертна изява на именитата ни певица бе гастролът ѝ в Пловдив. И понеже тя също като Леа Иванова обича да прави подаръци, в „Дни на музиката в Балабановата къща“ поднесе две предвидени специално за възлюбения ѝ град заглавия – „Вечерен сняг“ от Георги Генков, по текст на пловдивския поет Иван Теофилов (изпълнена за първи път на живо тук), и „Вечер над Орлов мост“ на Милчо Левиев (и двете записани през далечната 1967 г.).

Преди да се разделим, я питам как е успяла да съхрани гласа си, каква е рецептата ѝ за дълголетието. Мими изстрелва на секундата: „Пия ракия и бира!“.

Радва се, че ме е разсмяла, и продължава: „Не съм от тези, които си пазят гласа. Те мъжете го правят главно. Помня на турнета пътуваме с Маргрет и с Кордов. И е лято. Жега. Той с шалче около врата, пие чай с мед… В началото на кариерата ми се каня да пея с Радиооркестъра в зала „България“. А долу има барче. Тогава бяха излезли на мода кренвиршите, ама много хубави, не като сегашните. И аз изяждам два кренвирша, изпивам една лимонада и излизам да пея. Въобще не съм се замисляла. Никога нищо не ми е пречело, нищо“.