Култура / Брой 10 (2993), Декември 2022

„Ние работим заедно, заедно мислим сюжетите, заедно обсъждаме ходовете и героите.“ Разговор със Сотир и Пенко Гелеви

Филмът ви „Флорентинска нощ“ спечели Голямата награда на Световния фестивал на анимационното кино във Варна. Ангажирани сте в множество поприща. Можете ли да изброите заниманията си?

Сотир: Трудна работа, много са. Изглежда като че ли нарочно си измисляме някакви работи и после ги правим, но не е така. Просто едни неща преливат в други, трети се е налагало да правим, както дойдат. Когато започнахме през 90-те години, всяко нещо се правеше едва ли не за първи път в България. Затова ни се налагаше да поемаме най-разнородни задачи.

Примерно, сами монтирате филмите си, предполагам, че никой от вас не го е учил в Академията.

Пенко: О, не, в движение сме се учили на всичко. През 90-те години започнахме с издателска дейност, правехме списания, дизайни, плакати, книги.

Сотир: Пенко е направил към няколкостотин книги, пък и плакати имаме, а и той отделно има много плакати.

Пенко: По едно време бяхме и нещо като съдружници в едно немско издателство. Българският му клон издаваше медицински списания. В един период едновременно правехме около десет тясно специализирани списания за ортопеди, интернисти, зъболекари. После се заехме да правим телевизионни и филмови реклами.

А до телевизионната поредица „Приказки за физиката и астрономията“, за която сте заснели около 250 серии, как се стигна?

Сотир: Ние бяхме продуценти на „Приказки за физиката и астрономията“, а режисьорка ни беше Мария Николова, която има инженерно образование. Това е история за една вещица, при която живеят деца, появява се духът на Нютон, после този на Коперник… Аз пишех епизодите за астрономията, Мария – тези за физиката.

Отделно след това направихме предаването „Добър ден, господин Жасмин“, което имаше 49 епизода, също образователно, но с по-общ профил. Излъчваха се до 2009 г.

Нерядко работите за деца. Още в детска възраст ли ви се прииска да пишете и илюстрирате книги? В семейството имаше ли някой, който да поддържа тези интереси?

Пенко: Аз лично не помня.

Сотир: Във фамилията имаме няколко художници, чичо ни беше много известен карикатурист през 70-те и 80-те години. По-възрастното поколение предполагам, че го помни – Панайот Гелев.

И двамата сте учили в Асеновград. Там ли са корените ви?

Сотир: Там сме родени, иначе част от семейството ни е от Първомайско, други части от гръцка Македония, Костурско.

Учили сте рисуване при Георги Ковачев, характеризиран като един от най-нежните и елегантни български пейзажисти.

Сотир: Това е факт. Той беше такъв елегантен човек, учил и живял в други времена. На Георги Ковачев дължим нашия Музей за чуждестранно изкуство по един абсолютно косвен начин. Той, след като завършва Академията, отива в Алпите да рисува пейзажи и там се среща с един френски зъболекар, с когото се разхожда в планината и му говори за изкуство. Разказва му разни истории и след това зъболекарят се запалва от него и става колекционер. Впоследствие завещава колекцията си на България, която става основата на Музея за чуждестранно изкуство. Най-ценните неща, които имаме тук, са от неговата колекция.

На какво друго ви научи Георги Ковачев извън елеганса?

Сотир: Той най-много ни научи на прилежност.

Пенко: И на постоянство. Аз например ходех при него от трети до седми клас всяка събота и неделя. Рисувах по цял ден.

Сотир: При него беше важна атмосферата. Той казваше: „Хм, модернизъм, той Гео Милев го донесе от Германия“. Неща, които ние учехме от учебниците, той ги беше преживял, били са му всекидневие. И освен това общуването с него беше важно, защото ателието му беше точно като неговата къща, всичко изглеждаше, все едно си в Париж през 20-те години.

А после, като преминахте на следващото ниво в образованието си, имахте ли добър късмет с преподавателите?

Сотир: Според мен вече нямаше такова значение.

Пенко: След това е въпрос на морал и малко съпротивление, да не те развалят (смее се).

Сотир: След това проучваш, научаваш нови неща, опитваш се да се бунтуваш, примиряваш се и така нататък. Всеки човек минава през това.

Пенко: Е, аз случих, той (Сотир) ми беше учител. Той е с осем години по-голям от мен. И ме тормозеше много да рисувам.

Не само, че продукционната ви къща се нарича Four Hands Studio, а и работите прекрасно на четири ръце. Колко лесно се достига такава хармония?

Пенко: Името е по-скоро шега.

Сотир: Просто така се стекоха обстоятелствата. Като роднини си имаме доверие и по-лесно работим заедно, част от другите обстоятелства са икономически. Често си оказваме взаимно влияние един на друг.

За работата във формация се изисква скромност.

Сотир: Може би пак трябва да се върнем към Георги Ковачев, той ни е научил на такова смирение, показваше ни образци. И човек вижда, че това, което прави, вече е направено. Съвременният художник се отличава с голямо его, което аз и Пенко не притежаваме, и това ни помага.

Пенко: Принципно, за да стане човек художник, трябва да има его. Големите творци винаги са имали голямо его.

Но те не са много на брой, трябва да уточним.

Сотир: Не са много на брой (смее се). Разбира се, съвременната епоха помага на егото по някакъв начин, защото винаги можеш да си намериш някакъв кръг, където да ти викат: „Еее, жестоко, страхотно!“. И започваш да си мислиш, че е така.

Късмет сте имали с учителя.

Сотир: Да, той е бил учител на Иван Кирков, Борис Димовски, Панайот Гелев и Ангел Михайлов.

А как се роди идеята за последния филм „Флорентинска нощ“ по мотиви на едноименния недовършен роман на Хайне и „Сонатата на дявола“ на Жерар дьо Нервал? Защо преплетохте двата сюжета?

Пенко: Той ги откри и двата.

Сотир: Ние постоянно търсим сюжети и идеи.

Пенко: И то навсякъде. Сами си измисляме много нови сюжети и идеи за книги, за филми и какво ли не.

Сотир: Това е може би единственият ни филм, който е по автори. Като продуценти имаме един скорошен филм, който е по френски поети романтици от XIX в. Мария Николова му е режисьорка. В повечето случаи сюжетите са наши. В случая с „Флорентинска нощ“ едната история сама по себе си не е достатъчна за голям филм, но пък в двете, поне по начина, по който ги адаптирахме, има идеи, които се преплитат и могат да бъдат разказани така. Двете истории по някакъв начин се противопоставят една на друга.

А колко време и продуцентски усилия ви отне?

Сотир: Около три години, което e нормален срок за такъв филм. В нашия случай беше лесно, защото продуцирахме сами себе си. Е, разбира се, проблемите са типични, колкото и пари човек да събере за един филм, винаги не му достигат. Но правим каквото можем с тези, които имаме. Защото нашият пълнометражен филм излиза около десет пъти по-евтин от най-евтиния европейски в подобен формат. Просто труда, който влагаме, не си го плащаме.

Как бихте погледнали на този филм, ако го гледахте с очите на непознат?

Сотир: За този въпрос има един хубав отговор на един писател, чието име забравих. Как става човек писател? Чете, чете и в един момент иска да прочете книга, но тази книга я няма, не е написана и той сяда и я написва. Това е един филм, който бихме искали да гледаме, но не е направен. Когато си автор, си и зрител.

Заедно ли рисувахте филма?

Сотир: Да, двамата рисуваме паралелно, сглобяваме, решаваме в коя посока да вървим.

Пенко: Това спестява много душевни терзания, защото аз рисувам нещо и като се чудя, него питам какво мисли.

Сотир: Същото е и с писането. Ние работим заедно, въпреки че в повечето случаи моето име е цитирано. Общо взето, ние заедно мислим сюжетите, заедно обсъждаме ходовете и героите, докато стигнем до някакво решение, самото записване е лесно.

Гледайки абсолютно изрядните паважи във „Флорентинска нощ“, си задавам въпроса как се дистанцирате от случващото се със софийските паважи и изобщо в градски план?

Пенко: Не се дистанцирам. Ако имаме някаква народна черта, тя е, че не умеем да правим хоризонтални повърхности (смее се). Аз съм учил в Пловдивската художествена гимназия, а калдъръмът в Стария град е отвратително нареден.

Сотир: На мен не ми прави впечатление. Това е средата, която ме заобикаля, откакто съм роден.

С филма се опитвате да бъдете в противовес на агресивното кино, както сами казвате. Противоположният въпрос е какво ви харесва в литературата, киното и музиката напоследък?

Сотир: Моят проблем е, че съм гледал ужасно много филми и съм прочел доста книги. И виждам във всеки кадър откъде авторът го е видял. Като чета съвременен автор, виждам той като млад какви книги е чел, какви филми е гледал, каква музика е слушал, поне за мен до голяма степен става предвидимо и малко ми доскучава.

Киното е индустрия, не бива да забравяме, то не е съвсем изкуство. Индустрията изисква възвръщаемост и точно планиране на разходите и приходите. Може да се каже, че няма много нови идеи и оригинални неща. Ако има, те толкова рядко се срещат. Анимационното кино може би повече се доближава до изкуството от голямото кино, което шества по екраните.

Пенко: Освен това има нещо, което Сотир беше забелязал. В по-новото кино липсва невинността, която я има в европейското кино от 50-те, 60-те, 70-те.

Сотир: Новата конюнктура е много особена. Тя непрекъснато се мени, разбира се, но да кажем, след Втората световна война хората са били доста по-свободни. Тогава е разцветът на киното.

Пенко: Аз през последните две години почти не гледам нови филми. Гледам френски филми от 70-те.

„Приспивни песни за фея и чудовища“ е толкова хубава книга. Текст и илюстрации идеално хармонират. Печатът е сполучлив. Удоволствие е да разлистваш тази хубава хартия.

Сотир: Книгите ги правим, защото го можем.

Под вашето легло живеят ли такива, които никога не спят?

Сотир: Обикновено да. А напоследък даже в известен смисъл е и модно децата да имат такъв въображаем приятел. Аз като дете имах въображаем неприятел. Според мен страховете са част от живота и не трябва да се спестяват, защото така или иначе човек в един момент се сблъсква с тях и ако се научи от малък да се справя, не ги приема чак толкова навътре в по-зряла възраст. Неслучайно приказките са страшни.

Интересно ми е на каква рецепция се радва тази книга, в която една приспивна песен започва със строфата „Спи, вампирче синеоко“?

Сотир: Не знаем. Във всеки случай е книга, която хората много харесват или изобщо не я разбират.

Съоснователи сте на секция „Комикс“ в СБХ. Какво правите там?

Пенко: Всички съвсем съзнателно са влезли в тази секция, тя е малка, но сме доста активни.

Сотир: Откакто съществува секцията, сме направили четири гигантски изложби. Имат много сериозна публика, през една наша изложба обикновено минават около 5000 души. Любопитното е, че хората остават с часове, понякога идват втори път. Правим ги главно заради авторите, за да могат да видят какво правят колегите, какво е нивото. Появиха се млади автори, които правят много интересни неща и за чужбина, и тук. Дори в годишните конкурси за детска литература започнаха да награждават комикси, което също е добре. Нашето сдружение „Проектът Дъга“ всяка година дава награда за принос в комикса.

Умберто Еко, когато искал да се развлича, четял Енгелс, а когато искал да е сериозен, четял Корто Малтезе. Кой сериозен автор в този смисъл ви лежи особено на сърце?

Пенко: Уго Прат е сериозният автор, който най ми лежи на сърце (смее се).

Сотир: Един хубав пример за комикс литература е „Тамара Дрю“ на Поузи Симъндс, излизал в подлистник на в. „Гардиан“. Филмът по комикса засяга сериозни теми за творчеството, начина на живот, взаимоотношенията. Комиксът е написан и направен по изключителен начин, който и в голямата литература рядко се среща. Традиционно в България комиксът се смята за лековато изкуство, а всъщност е начин на изразяване и неслучайно по света хората много сериозно се отнасят към него.

И в други европейски страни комиксът не е равнопоставен и води периферно съществувание в морето от думи.

Сотир: Проблемът е, че да се направи хубав комикс е трудно, защото трябват добър художник и добър писател. В точно тази област те трудно се срещат. Когато пък се комбинират добре, стават такива световноизвестни неща, като Астерикс и Обеликс.

Издаването на комикси за малък пазар като нашия, пренаситен с издания, е особено трудно. Един комикс излиза най-много в 1000 бройки. Производствените разходи на такъв тип книга са огромни – тя е в голям формат, с пълноцветен печат, ако е авторска, това означава художникът и писателят да получат някакъв хонорар.

Какво ви радва?

Сотир: Мен ме радва, че можем да правим неща, които искаме и които, ако живеехме на някоя друга ширина, може би нямаше да бъде възможно да правим. Аз правя само неща, които харесвам.

Живеете в блаженство.

Пенко: Е, постарахме се да стигнем дотук, доста години ни отне.

Сотир: Защото сме правили какво ли не през годините, но в един момент решихме да се занимаваме само с неща, които ни харесват.

Пенко: А иначе аз гледам да се радвам на всичко.

Жив ли е Никодим[1]?

Сотир: Да, ние сме направили втора книга, която предстои да излезе. Не знаем още кога, защото търсим финансиране. Сами я издаваме.

Пенко: В нея Никодим е в Космоса.

По какво работите сега?

Пенко: Завършваме една детективска детска коледна книга за издателство „Ентусиаст“.

Сотир: Започваме и два анимационни филма, но те ще са по-кратки. Единият се казва „Балада за самозвания рицар Желязко и огнедишащия дракон Димчо“. Започваме и „Хартиен минотавър“, един филм на Мария Николова, за един минотавър, който живее в лабиринт от книги и се грижи за тях.

Пенко: И преживява истории с някои герои, които излизат от книгите. Има едно светещо табло, което показва коя книга се чете в момента. Когато някоя книга престане да се чете, тя полека избледнява и изчезва. Минотавърът има любима книга, която се налага да препрочита, за да не изчезне. Той има и функции на домакин, поправя, когато някой герой се оплаче, че има теч. На Дон Кихот му смазва мелниците, защото много скърцат и притесняват съседите. Пази Малката кибритопродавачка да не запали лабиринта. От Моби Дик изтича вода непрекъснато и минотавърът я попива.

Многообещаващо. Кой е най-скъпият комплимент за вашата работа?

Сотир: Аз поне се радвам, като ми дават добри съвети. Ето например „Флорентинска нощ“ беше предвидена да има трагичен край. Сменихме го в последния момент, един приятел ни закле да го променим.

Трудно ли ви беше?

Пенко: Не, трябва да има и светлинка. Аз също съм на мнение, че филмите не трябва да са толкова тъжни. Двата преплетени филма имат различни финали, не съвсем щастливи, но не и съвсем нещастни. Все пак в романтическите произведения финалите винаги са мрачни.

А какво означават наградите за вас?

Пенко: На мен ми е абсолютно безразлично, това е истината.

Сотир: От практична гледна точка е хубаво, защото когато имаш награди и кандидатстваш с някакъв проект, малко повече тежиш. Практически това е един начин да си покажеш нещата.

Пенко: От една страна, ми е малко неудобно, от друга, тази работа, която вършим, не е състезание. Има един миг, в който ти става леко приятно, той е много кратък.

Какво друго бихте могли да си представите да правите професионално?

Сотир: През годините съм овладял доста професии. По принцип съм нелош дърводелец, така че ако се налага, дърводелството е много приятна творческа работа. Бих бил и нелош бояджия.

Пенко: Аз може би бих станал добър програмист. Имам талант за тази работа.

Обичате ли да пътувате?

Пенко: Не, категорично и за двама ни важи.

Сотир: Това ме изнервя до крайност.

Въпросите зададоха Марта Монева и Елена Енчев

Сотир и Пенко Гелеви са родени в Асеновград. Сотир през 1960 г., а Пенко през 1968 г. Сотир е завършил Училището за сценични изкуства в Пловдив. През 1982 г. прави анимационния филм „Пилето“, който участва на Берлинале 1984, а същата година печели Златен гълъб в Лайпциг. Докато учи в Художествената академия, рисува комикси за списание „Дъга“. Пенко е учил в художествените гимназии в Пловдив и София. През 1991 г. двамата създават списанието за комикси „Рикс“. Пенко създава 22 комикс албума за британското издателство The Salariya Book House. След 2009 г. двамата работят над поредица от анимационни филми – „Дорога“, „Керата“, „Орбис“, „Вектор и Лектор“, „Имаго“, „Противогаз“ и „Лабиринтът“. През 2011 г. Пенко продуцира телевизионния филм „Жълто куче“ по сценарий на Сотир Гелев и Мария Николова, а Сотир създава авторския анимационен филм „Пилета“. През 2013 г. Пенко илюстрира мултимедийния проект „Приказка за вълшебната флейта“, за който е отличен с Националната награда Константин Константинов и наградата на Асоциация „Българска книга“ Златен лъв. Двамата са автори на книгата „Обикновени разговори“, на поредицата „Илийчо и Август“ и др. Книгата им „Приключенията на господин Боровинка по вода и суша“ е носител на Националната награда Христо Г. Данов. През 2021 г. Сотир Гелев печели Националната награда Константин Константинов за книгата „Приспивни песни за феи и чудовища“.