Нобелова реч
Откъде да започна? Задавала съм си този въпрос десетки пъти пред бялата страница. Сякаш за да намеря фразата, единствената, която ще ми позволи да навляза в писането на книгата и ще разсее отведнъж всички съмнения. Един вид ключ. Днес с оглед на ситуацията и поради стъписването ми от събитието – „нима се случва на мен?“ – въображението ми е пропито с нарастващ ужас и същата необходимост ме завладява. Да намеря фразата, която ще ми даде свободата и увереността да говоря, без да треперя, на мястото, на което съм поканена тази вечер.
Не е необходимо да търся фразата твърде дълго. Тя изниква сама. С цялата си отчетливост и сила. Лапидарна. Неоспорима. Записала съм я преди шейсет години в личния си дневник. „Ще пиша, за да отмъстя за моето потекло.“ Тя е отзвук от вика на Рембо: „Добре знам, че съм от по-нисша раса“[1]. Бях студентка по литература в един провинциален факултет заедно с други момичета и момчета, повечето от местната буржоазия. Горделиво и наивно смятах да пиша книги, да стана писател, аз, която произхождах от безимотни селяни, работници и дребни търговци, хора, презирани заради техните маниери, говор и необразованост, за да поправя социалната несправедливост по рождение. За да може индивидуалната ми победа да заличи векове на господство и бедност с оглед на илюзията, която Училището бе подхранило у мен след успеха ми в учението. С какво моят личен успех би могъл да изкупи униженията и понесените оскърбления? Не си задавах този въпрос. За което имам поне няколко извинения.
Откакто се научих да чета, книгите бяха мои спътници, а четенето – основното ми занимание извън училище. Вкусът към четенето се поддържаше от майка ми, голяма читателка на романи, които поглъщаше между двамина клиенти в магазинчето, затова предпочиташе по-скоро да чета, отколкото да шия и плета. Скъпотията на книгите, подозрението, което предизвикваха в моето религиозно училище, ги правеше още по-желани за мен. „Дон Кихот“, „Пътешествията на Гъливер“, „Джейн Еър“, приказките на братя Грим и Андерсен, „Дейвид Копърфийлд“ „Отнесени от вихъра“, сетне „Клетниците“, „Гроздовете на гнева“, „Погнусата“, „Чужденецът“: по-скоро случаят, отколкото препоръките в Училище, предопределяше моите четива.
Изборът да уча литература означаваше да остана в литературата, превърнала се за мен в ценност над всичко друго, начин на живот, който ме подтикваше да проектирам себе си в някой роман на Флобер или Вирджиния Улф, да го съпреживявам буквално. Като някакъв континент, на който несъзнателно противопоставях своята социална среда. Възприемах писането като възможност да се преобрази реалното.
Ето защо не отхвърлянето на моя първи роман от двама или трима издатели – роман, чието едничко достойнство бе търсенето на нова форма – накърни желанието и гордостта ми. Оказа се, че да бъдеш жена има различна тежест от това да бъдеш мъж в общество, където ролите са определени според половете, контрацепцията е забранена, а прекъсването на бременността е престъпление. С две деца, преподавателка, която трябваше да изхранва семейство, аз от ден на ден се отдалечавах от обета си да отмъстя за моето потекло. Не можех да чета притчата за закона в „Процесът“ на Кафка и да не видя в нея предначертанието на моята съдба: да умра, без да премина през вратата, предназначена за мен – книгата, която само аз можех да напиша.
Ала не отчитах личната и историческата случайност. Смъртта на баща ми, който почина три дни след като си дойдох за ваканцията; работата ми като преподавателка в клас, чиито ученици също идваха от народни среди като мен; световните бунтарски движения: поредица от елементи, насочили ме по неподозирани пътища към моите корени и моето „потекло“, които придаваха на желанието ми да пиша абсолютност и съкровеност. Вече не ставаше дума за илюзорното желание „да пиша за нещо“, както когато бях на двайсет години, а да се потопя в неизречеността на една потулена памет, за да явя на бял свят как хората като мен съществуват. Да пиша, за да проумея причините в мен и извън мен, отдалечили ме от моите корени.
Никой избор на писане не идва от само себе си. Имигрантите престават да говорят езика на своите роднини, а дезертьорите от някоя социална прослойка също се лишават от своя език, започват да мислят и да се изразяват с други думи, което ги изправя пред допълнителни пречки. Една дилема. Те долавят трудността, ако не и невъзможността да пишат на вече усвоения и господстващ език, на който се възхищават в литературните си творби, защото така се лишават от своя първи свят, изграден от усещания и думи, описващи всекидневието, труда и мястото им в обществото. От едната страна е езикът, на който са се научили да назовават нещата, с бруталността и мълчанията му, например езика на една майка и един син, пресъздаден във великолепния текст на Албер Камю „Между да и не“. От другата страна са моделите на творбите, открили им нов свят и съдействали за тяхното издигане, които те често смятат за истинското си отечество. В моя свят това са Флобер, Пруст, Вирджиния Улф: но от мига, в който започнах да пиша, те вече ни ми бяха от помощ. Трябваше да скъсам с „доброто писане“, с красивата фраза, която преподавах на учениците си, за да изложа на показ и проумея разрива, преминаващ през самата мен. Спонтанно нахлу грохотът на един език, влачещ със себе си гняв и насмешка, дори недодяланост, език на изблика и бунта, често използван от унизените и оскърбените, единствен начин да се отговори на спомена за презрението, срама и срама от срама.
Бързо проумях – не можех да си представя друга отправна точка – че разказът за моя социален разрив би трябвало да се корени във времето, когато бях студентка и се бунтувах, защото френската държава продължаваше да осъжда жени, направили таен аборт при някоя акушерка. Исках да опиша всичко случило се с моето моминско тяло – откриването на удоволствието и правилата. И още в първата ми книга, публикувана през 1974 г., без да си дам сметка за това, се разкрива ареалът на цялото ми следващо писане, едновременно социално и феминистко. Да отмъстя за потеклото си и да отмъстя за моя пол от тук насетне бе едно и също нещо.
Как да си задавам въпроси за живота, но не и за писането? Да не се питам то затвърждава ли, или разбърква установените представи за съществата и нещата? Нима бунтовното писане, дори чрез насилие и присмех, не отразява нагласата на господството? Привилегированият в културно отношение читател съхранява позицията си на господство и високомерие както спрямо персонажа от книгата, така и в реалния живот. За да предотвратя подобен поглед към моя баща, чийто живот исках да разкажа, тъй като това би било предателство, реших след четвъртата си книга да възприема едно по-неутрално и обективно писане, „плоско“ в този смисъл, че не съдържаше нито метафори, нито знаци на емоция. Насилието не се излагаше на показ, а идваше от самите факти, не от писането. Да намеря думите, съдържащи реалност и пронизани от усещането за същата тази реалност, се превърна и до днес в основна грижа на моето писане, независимо какъв е неговият обект.
Да продължа да казвам „аз“, ми беше необходимо. Първото лице – онова, в което на повечето езици ние съществуваме, след като се научим да говорим, чак до смъртта си – често се възприема, поне в литературната си употреба, като нещо нарцистично, тъй като препраща към автора, а не към някакъв фиктивен „аз“. Добре е да припомним, че „азът“, някога привилегия на благородници, разказващи военни подвизи в мемоарите си, се превръща във Франция в едно от демократичните завоевания на XVIII в., което утвърждава равенството на индивидите и правото им да бъдат субекти на своята история, както настоява Жан-Жак Русо в първия преамбюл към „Изповеди“: „И нека никой не възразява, че бидейки човек от народа, аз нямам какво да кажа, което да заслужава вниманието на читателите. […] В каквато и тъма да съм живял, ако съм мислил повече и по-добре от кралете, историята на моята душа ще е по-интересна от тяхната“.
Ала не тази плебейска гордост ме мотивираше, а желанието да си служа с „аза“ – тази едновременно мъжка и женска форма – като с изследователско средство, улавящо усещанията, които паметта потулва, но светът ни предоставя навсякъде и във всяко време. Тази предварителност на усещането се превърна за мен в нещо, което едновременно насочваше и гарантираше автентичността на моите търсения. Но с каква цел? Не ставаше дума да разказвам историята на моя живот, нито да разкривам тайните си, а да разшифровам преживяното, някое събитие или любовна връзка, разбулвайки по този начин нещо, на което само писането може да вдъхне живот, за да премине то в съзнанието и в паметта на другите. Кой би могъл да каже, че любовта, скръбта, траурът и срамът не са универсални? Виктор Юго пише: „Никой от нас не е имал честта да има живот, който е бил само негов“. Всички неща неизбежно се преживяват по индивидуален начин – „тъкмо на мен се случи“ – и могат да бъдат четени по един и същи начин, ако „азът“ от книгата стане прозрачен, а пък „азът“ на читателя или на читателката се уподоби на него. За да стане този „аз“ надличностен и единичното да достигне всеобщото.
Така възприемам ангажираността си в писането, която не се изразява в това да пиша „за“ определена категория читатели, а „чрез“ опита си на жена и на вътрешен емигрант, чрез все по-дългата си памет за прекосените години, като неспирно препращам в настоящето образи и думи към другите. Тази ангажираност, важна гаранция за самата мен в писането, се поддържа от вярата, станала очевидност, че една книга може да промени личния живот, да разчупи самотата на понесените и потулените неща, и да започнеш да мислиш себе си по различен начин. Щом неизреченото види бял свят, то е политика.
Днес виждаме бунта на жените, които намират думи, за да преобърнат мъжката власт, или се надигат, както в Иран, срещу най-архаичната и най-насилствена форма на тази власт. Въпреки че пиша в демократична страна, аз продължавам да се питам за мястото, което заемат жените, включително на литературното поле. Легитимността им да създават творби все още не е отвоювана. Във Франция и навсякъде по света има интелектуалци мъже, за които книгите, написани от жени, просто не съществуват, те никога не ги цитират. Признаването на моя труд от Шведската академия е важен сигнал на справедливост и надежда за всички писателки.
Но аз не обвързвам това политическо действие на литературното писане, подчинено на възприятието му от страна на читателя или читателката, с позициите, които заемам по отношение на определени събития, конфликти или идеи. Израснах със следвоенното поколение, в което се разбираше от само себе си, че писателите и интелектуалците се позиционират спрямо политиката на Франция и се намесват в социалните борби. Никой не може да каже днес дали нещата щяха да се обърнат другояче без тяхното слово и тяхната ангажираност. В днешния свят, където множествеността на информационните източници и бързата смяна на едни образи с други водят до определена форма на безразличие, да се съсредоточиш върху изкуството си е изкушение. В същото време в Европа се води не само империалистическа война от един диктатор, който оглавява Русия, но се наблюдава и надигането на една идеология на затварянето, която постоянно печели терен в доскоро демократични страни. Тя се изразява в изключването на чужденците и имигрантите, в изоставянето на икономически слабите, в надзор над женското тяло. Ето защо хора като мен и всички, за които ценността на едно човешко същество е една и съща винаги и навсякъде, са длъжни да бъдат бдителни. Същото се отнася и до спасяването на планетата, съсипана отчасти поради апетита на икономически сили, които нямаше да имат такава тежест, ако се бояха от онези, на които им е отнето всичко. Мълчанието в някои мигове на Историята e напълно неприемливо.
Връчването на това най-високо литературно отличие хвърля светлина върху моето писане и лични търсения, извършвани в самота и съмнения. То не ме главозамайва. Не гледам на присъдената ми Нобелова награда като на индивидуална победа. Не е нито горделивост, нито скромност да се мисли, че тя е и колективна победа. Споделям радостта си с всички, които по някакъв начин биха искали повече свобода, равенство и достойнство за всички човешки същества, какъвто и да е техният пол, кожа или култура. Както и с мислещите за бъдещите поколения, за спасяването на Земята, която желанието за печалби на малък брой хора прави все по-малко обитаема за всички народи.
И ако се върна към обета, даден на двайсет години – да отмъстя за потеклото си – не бих могла да кажа дали съм го осъществила. Ала тъкмо от него и от моите прадеди, мъже и жени, които изнурителният труд рано е отнесъл в гроба, наследих достатъчно сила и гняв, за да имам желанието и амбицията да вляза в литературата, в този ансамбъл от множество гласове, съпровождали ме отрано и осигурили ми достъп до други светове и други мисли, включително и тази да се разбунтувам и да търся промяна. За да впиша моя глас на жена и социална бегълка в онова, което винаги е било място на еманципация – литературата.
© THE NOBEL FOUNDATION 2022
Превод от френски Тони Николов
[1] Артюр Рембо, „Един сезон в ада“, превод Кирил Кадийски. Б.пр.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук