Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Правя опит да се „подредя“ и да опиша Юлия.

Не ми се получава.

Не знам откъде да започна? От режисьора, реформатора на българския театър, който със своята театрална школа взриви „социалистическия реализъм“!... От педагога, създал не просто свой метод, а цяла методология, която може да ражда педагози!... От човека, който така и не можа да бъде пречупен нито от фашистката инквизиция, нито от комунистическото мракобесие! Или от човека, който остана верен на нравствените си идеали, без нито веднъж да ги предаде! А и всичко това е говорено, разказвано, преразказвано… Да, винаги има какво да се добави, особено през личното преживяване. Стига само да се „канализира“.

И така… отново:

Правя опит да се „подредя“ и да опиша Юлия.

Не ми се получава.

Не ми се получава и да говоря в минало време – Юлия е жива, и то не само в мен.

Все пак ще опитам…

… Мисълта ми се насочва към нея, разпада се в чувства, те се смесват, не се поддават на „строяване“, такава бе самата тя – извън канона, неподлежаща на никакво логично описание. Просто Юлия! С обич я наричахме „извънземна“, „от друга човешка раса“, а същевременно тя бе така простичко устроена – космически естествено и съвсем по човешки. И с това бе различна. Сбор от безкрайности. Не се вземаше насериозно. С шега наричаше себе си „по детски безотговорна“ – и в изкуството, и в живота. Ho и в двете тя бе поела сякаш цялата отговорност да изстрада болките на човечеството. Наричаше себе си „самоук режисьор“, а не мога да намеря друг такъв феномен като нея в изкуството. Наричаше себе си „дива и необуздана“, а едновременно с това имаше толкова блага и приемаща обич към всички и всичко. Наричаше себе си „малодушна“, а не познавам по-силен духом и по-несломим от нея човек. Наричаше себе си „нехармонична и не­съвършена“, а всъщност беше като планина, спокойна, устойчива и непоклатима. Безкомпромисна и същевременно прощаваща. Наясно с всичко и пак вярваща в хората, детински наивна и довер­чива. Съчетание от полярности – като изкуството, което правеше: единство от несъвместими елементи. Чувствителна към всяка неправда, състрадателна и обичлива към хората и едновре­менно с това жестоко взискателна към тези, които най-много обича. Изискваше от всеки толкова, колкото той може да понесе. Допускаше най-близо до себе си само тези, които могат да издържат на „изпитанието Юлия“. А тя беше истинско изпитание. Непогрешим детектор на дребните човешки лукавости, на „тъмните“ човешки помисли. Хващаше в нас неща, които самите ние не осъзнавахме. Непримирима към честолюбието и желанието постоянно да се изкараме прави, към реф­лекса да се оправдаем, към страха да не бъдем наранени. И самата бе пример за това – винаги бързаше на мига да сподели пред всички и „най-долните мислички в главата си“, както обичаше да ги нарича, ако ѝ се появят. И казваше, че така се освобождава от притеснението някой да не ги разкрие. Ползваше ги в уроците си, за да допълва позна­нието ни за човешката природа. За нея нравствената чувствителност беше преди всичко. Чувствителността към другите, не към себе си. „Изкуството е умението да превръщаш нравствените проблеми в естетически“, казваше тя. И чрез него въздействаше и лекуваше зри­теля. От нейните постановки хората излизаха пречистени.

В педагогиката си с нас тя постъпваше в обратния ред – стремеше се първо да ни „излекува“, да ни събуди нравствено, да се пречистим и отървем от суети и заблуди, състезателни амбиции и сравняване с другите, от завист и злоба, от егоизъм, от желание за себеизява, от страхове и за­щити. Да се радваме един на друг и да се подкрепяме... За да може на пречистеното място вътре в нас да постави основите и художествените принципи на своето изкуство. Защото изкуството за нея започваше от култивиране на личността, А тя го правеше с всеки. Общуването с нея бе нравствен „земетръс“ и ценностна промяна из основи. Чрез думи, трудно е да го представиш. И трудно е да си представиш. Как от душата ти като руини падат натрошени гор­дост, честолюбие, мнителност, високомерие, себелюбие и остава голата девствена природа на чистата детска душа... и в теб отново зазвучават птичи песни, шум на ручеи и вятър в листата на дърветата. Разтърсва те, докато не започнеш да присъстваш простичко и естествено като дете. Да виждаш света като новородено. Да гледаш на това, което правиш, с чист, непокварен поглед. Да откриваш всичко всеки път. Да виждаш нелогичното в логичното. Да търсиш неизвестното в известното, неочакваното в очакваното. Да намираш поезия в грозното, комично в красивото, глупост в непогрешимото, мъдрост в наивното. А това бяха част от художествените ѝ принципи. Които тя съчетаваше с неповторимия си метод на „Творческата доминанта“. Нейният удивително простичък, гениален подход – генератор на творчески импулси, вдъхновение, идеи, отключващ вродения художествен усет за форма и съдържание, средствата и начина – за да бъде изразено естетически нравственото, това, за което те „стяга чепикът“… Създадеш ли творческа доминанта, изказът и средствата идват сами. Ако все още ти трябват професионални прийоми, значи доминантата ти не е достатъчно силна. Тогава ти трябва Юлия, за да те „надъха“. И тя застава до теб – говори, дълбае, отключва сетива и чувствителност, състрада­ние, съпричастност към чуждите болки и радости, докато въздухът около теб не се нажежи, не затрепти, не засвети и ти самият с него не избухнеш в спонтанен творчески акт – нещо, което с професионални рецепти не може да стане. Ето, затова при нея на сцената нямаше как да се спасиш с професионализъм! И затова сценични работници и гардеробиерки в спектаклите ѝ играеха като богове наравно с добрите професионални актьори. Тя възпитаваше свободни творци откриватели. Бе в състояние да закове постановъчно всичко на сцената, всичко до най-мал­кия детайл, но не си позволяваше да го прави, не допускаше актьорите да фиксират репетираното или да се спасяват с отработени хватки и умения. Всеки миг на сцената, в репетиции и представления, актьорът беше длъжен да отвоюва правото си на творческа свобода. Тя изпитваше преклоне­ние пред свободната творческа воля и дух! Право и задължение на всеки човек! Тази свобода тя отстояваше и в живота. Не ползваше облаги, странеше от награди, почести и внимание, не обичаше да дава интервюта. Не харесваше да ѝ се харесват, отминаваше го с мълчание. А това, което ѝ причиняваха „скришом“ или открито, приемаше с любов и състрадание, свободна от белезниците на обидата и нараненото честолюбие. Не се защитаваше, не се доказваше, беше забравила за себе си. Изстрадваше света, в който живеем. И без да разбираме, ни учеше на същото. Да бъдем хора с мисия. Да не го забравяме и да не се самозабравяме. Да не се примиряваме, да не предаваме себе си и да не се предаваме. Да даваме и да не очакваме нищо за себе си!

В деня, в който вече я нямаше, някъде към полунощ, горе в Народния след дълго мълчание Сашо Морфов въздъхна: „… и сега за кого ще правя спектакли, за какво да се боря…“ В тишината сякаш я чухме: „Как за кого?“. И той добави: „Е, да, ти ни повреди – когато от умора ми се прииска да се откажа, без да ме интересува нищо друго, освен да заживея в доволство, еснафски – не мога…“.

Дали някой ще възрази, дали не, в духовен план тя беше наш родител. Дали станахме нейни деца, дали останахме нейни деца, не знам, според мен друг трябва да каже… Що се отнася до мен – аз още вярвам в моите „братчета и сестричета“!

Някога, отдавна, в изблик на признателност бях ѝ казал: „Благодаря ти, мамо!“.

Е… казвам го пак и сега.