Как мислим Френската революция?
Филмът „Победа или смърт“ (2023 г., реж. Пол Миньо и Венсан Моте) предизвика яростни спорове във Франция. Крайнолевият депутат Алекси Корбие дори призова във в. „Монд“ за „широка мобилизация“ срещу тази „контрареволюционна атака“. С какво събитията във Вандея продължават да тревожат французите? Анализ във в. „Фигаро“
Разгорялата се полемика около филма „Победа или смърт“, посветен на войната във Вандея и Френската революция, не е нещо случайно, тя засяга френския обществен договор. На тези, които настояват френската държава да признае геноцида във Вандея[1], се противопоставят самозвани адвокати на републиканските идеали. Всеки лагер застава на своята обвинителна трибуна, където възмущението съперничи с изкуството да се уязви врагът. Ето как се стигна и до позицията в „Монд“ на Алекси Корбие, депутат от „Непокорна Франция“ и апологет на Робеспиер.
Още малко и ще се върнем в епохата на жлъчните нападки около двестагодишнината на Френската революция. И все пак има една съществена разлика преди четиридесет години и днес: и тя е, че навремето историкът Франсоа Фюре се осмели да заеме една средна позиция – нито реакционна, нито комунистическа. Докато сега виждаме как се очертават два блока от интерпретации на тази двойствена, но винаги идеологизирана история. Ала нали не всичко се свежда до вековечната война между роялисти и републиканци, между бели и сини, между привържениците на якобинския Терор и онези, които се кичат с прозвището контрареволюционери. Не осъзнаваме ли, че този манихейски прочит на нашата история я обеднява?
Темата за Френската революция е особено благодатна за подобни исторически крайности. Още в края на XIX в. Клемансо се опитва да смекчи тази „паметна война“, твърдейки, че Революцията е „блок“, а Терорът си остава ябълката на несъгласието. Ала истината е, че големите престъпления на ХХ в., извършени както от фашистката, така и от комунистическата революция, предизвикват редица исторически аналогии. Френската революция не е „студен обект“ и никога няма да бъде; за съжаление, нейните интерпретатори я свеждат само до чисто политическо противопоставяне. Това проличава и от следната горчива констатация: левицата застава в блок зад фигурата на Робеспиер, в чиято памет се подготвя музей в родния му град Арас, докато статуята на Наполеон е крайъгълен камък за десницата, затова всяка критика срещу неговото управление се посреща като непростимо посегателство срещу Наполеоновата легенда.
Оттук и следното интелектуално разделение: революционните изследвания са запазено поле на левицата, докато изследванията върху Наполеон са монопол на десницата, като всяка от двете страни се стреми да съхрани радикалността на традицията. Така историческият анализ често издребнява. Постепенно Терорът се „нормализира“, а насилията през година II се релативизират. В крайна сметка нима това не е едно управление в криза, подобно на толкова други? Религиозните войни не са ли дали повод за подобни кланета? Защо тогава да не пишем „терор“ с малка буква и в кавички? Някои университетски преподаватели стигат дотам да твърдят, че Терорът бил измислица на „термидорианците“. В този смисъл има защо да се боим от педагогиката, която ни крои бъдещият музей на Робеспиер. В отсрещния лагер пък се чуват вайкания дори срещу „Черната книга на Френската революция“, колективен труд, подготвен от доминиканския монах Рено Есканд, който носи подписа и на академик Пиер Шоню. Между тези два полюса, боядисани в черно и бяло, сме принудени да избираме.
Разказът за войната във Вандея се преподава в училище. И би трябвало да се разказва не само за жестокостите, вършени от републиканската армия през 1793 г., но и за опитите за помирение през 1795 г. Тогава ще стане ясно, че революционното правителство, методично потъпквало всеки опит за съпротива, от един момент провежда политика на протегнатата ръка. Така след Терора и след падането на Робеспиер хора като Карно се опитват да наложат амнистия и подписват в околностите на Нант договора от Ла Жоне, според който роялистите се задължават да заровят брадвата на войната в замяна на юридически и икономически привилегии. Харизматичният лидер на въстаниците Шарет (за когото става дума във филма) лично приема представителите на Републиката, но няколко седмици след подписването на този символичен акт отново грабва оръжието, разчитайки на подкрепата на армия от емигранти, която дебаркира с помощта на английския флот в Киберон. Ето защо Шарет е разстрелян през 1796 г. Така нова кървава баня съсипва примирието, което е било само фасада.
Вместо вечно да се връщаме към кланетата, извършвани и от двете страни, има друга история, която си струва да се разкаже: как републиканският генерал Канкло прегръща Шарет, как генералите Ош и Дюма се побратимяват с вандейците или как роялистът Боншан заповядва малко преди смъртта си да освободят военнопленниците от републиканската армия. Всичко това би трябвало да се вкара в историческия баланс; тъжното е, че настоящата полемика не отделя внимание на нито един от тези епизоди. И вместо да има дебат, ставаме свидетели на монолози, водени с капаци на очите. Така историята на Франция се превръща в меню по избор, където всеки си сервира от онова, което му се харесва, което ласкае неговия социален произход, религиозни убеждения или политическа ориентация.
Демокрацията, която гарантира свободното изразяване на всеки, дори по естеството си да е поле на неспирни борби, трябва да е в състояние да осигури хомогенността на социалното тяло, иначе има риск да затънем в егоизма на представите за нашето минало. Признаваща различието на идеи и личности, демокрацията не би трябвало да подценява усилието за изграждането на такава историческа тъкан, в която всеки да намери мястото си, без каквото и да е презрение към другостта. Защото не всичко си струва. Днес обаче сме свидетели на срамен юмручен бой, в който всяка от страните се стреми да засегне чувствителността на другия. И как иначе в една толкова противоречива нация като нашата, в която има географско, политическо, религиозно, а и културно разнообразие?
Схизмите в нашето минало са легион, а периодите на единство са относителни. Юмручният бой е правилото, съгласието е изключението. И все пак настоящият спектакъл на балканизацията на нашата история, онова, което аз нарекох драмата на историята, поръчвана по меню, се възобновява по опасен начин в последно време с цената на радикализирането на заеманите позиции и на истеризирането на формата. Усетът за нюанс става жертва на тази поляризация, а много политически личности раздухват жаравата на нашата история, тъй като смятат, че по този начин контролират хода на нещата, без да си дават сметка, че пламъците ще опалят лицата им.
Явно това е причината, подтикнала историка Марк Блок, деец на Съпротивата, да произнесе следните думи: „Има две категории французи, които никога не ще разберат историята на Франция – едните, които отказват у тях да вибрира споменът за коронациите в Реймс; и другите, които четат без емоция разказа за първото честване на 14 юли през 1790 г.“ Тази формулировка казва много както за едно уравновесено мислене, така и за качеството на историческия подход. Освен усет към реда Блок изисква и усет за свободата. А ние, крехки, но горди демократи, сме длъжни да поддържаме надеждата на един народ, за да не се десолидаризира той със своето минало, чиито наследници сме всички.
Превод от френски Тони Николов
[1] Между 1793–1796 г. в областта Вандея (Западна Франция) се води гражданска война между привържениците и противниците на Френската революция. Въстанието е потушено с изключителна жестокост. Жертвите от двете страни се изчисляват на около 250 000 души. Б.пр.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук