Спорът за „спасението“ и „оцеляването“. Разговор с Надеж Рагару

Спорът за „спасението“ и „оцеляването“. Разговор с Надеж Рагару

В различни периоди дискусиите за миналото на евреите в България и в окупираните територии са служели за дефинирането на различни политически, национални или социални идентичности. Дебатите са бивали твърде остри, но по същество са се въртели около въпроса за това каква е йерархията на заслугите за „спасяването“. Учудващо е, че всички – или почти всички – протагонисти в тези контроверзии винаги са имали като общо помежду си следните три постулата: те приписват на цялото българско общество куража и моралния интегритет, проявен от отделни личности; по някакъв начин говорят за евреите в пасивен залог – онези, които „бяха спасени“, сякаш самите евреи не са участвали активно в защитата на своите права и на своето оцеляване; противопоставят разказа за Холокоста (извън България) и разказа за „спасяването“ (що се отнася до България). Това, че 48 000 евреи от България, което ще рече почти всички евреи, носителите на българско гражданство, са оцелели в тази война, е забележително! Но защо е това желание да се „пропускат“ онези 11 343 евреи, които са били депортирани? Всъщност, ако не се посочват депортациите от окупираните територии, то няма как да се разбере процесът, който е довел до решението да се отложат, а после и окончателно да се отменят депортациите на българските евреи. [...]

Самуел Финци – И Бекет не може да разгадае Радичков

Актьорството е много интимна работа, няма рецепти кое как се върши. Всеки намира своя собствен механизъм. Мога да кажа за себе си, че избягвам да се занимавам с чувства на сцената и пред камерата. Това, което виждам като цяло, е намерението да се покаже някакво чувство, „аз трябва да го чувствам, значи героят ми съществува“ – това не е вярно. Хората действат според ситуацията, реагират на конкретни действия и предмети. И аз много внимавам какво се случва в момента, ако това породи някакво чувство, то е добре дошло. [...]

Литературата и големите въпроси

Мълчането на срама. Аз мисля, че след краха на режима това колективно мълчание на срама ще застигне всички ни. Но ще се отлее ли някога то в думи, в напечатани думи? Да, мисля. За човек е характерно да изразява всякакви чувства и не само с помощта на плача. Но сега думите се подбират мъчно. Тъкмо затова днес не се пише нищо друго освен публицистика. Но знам, че поезия например се пише добре... Поезията обикновено се пише по време на война, защото е кратка, импулсивна и емоционална. На нея не ѝ трябва дистанция... [...]

Човечеството пред важен избор. Разговор с Галин Стоев

Веднъж в разговор с един шаман той ми сподели, че най-сложната церемония по екзорсизъм е била тази, в която е трябвало да слезе дълбоко в непрогледен мрак, за да открие, че в него е заключена светлина, която вика за помощ и иска да бъде освободена. Не знам дали в моя „Вуйчо Ваньо“ стигаме до подобни измерения на духовната опитност, но ми се ще да мисля, че и това го има в нашите занимания с театър. Творбата на Чехов може да бъде изпълнена със светлина или пък със смазваща безнадеждност. Това е част от тягата ѝ. [...]

Фигури в нечий сън. Разговор с Джон Малкович и Ингеборга Дапкунайте

Задачата на създаващите театъра е да „поставят огледало пред живота“. Камерите вече са интегрална част от нашия живот, независимо дали ни харесва, или не. На мен лично не ми харесва много, само понякога. Спомням, че когато започнах да се снимам в киното, постоянно чувах да казват: „Камерата никога не лъже“. А аз мисля, че тя съществува именно, за да прави това. Камерата има собствен разсъдък, харесва си каквото си харесва. Тя снима предмети, пейзажи или живи хора, но не се отнася към тях по един и същ начин... [...]

Любов към думите. Разговор с Милчо Манчевски

Тая любов към думите я имам от дете и използването на езика е едно от нещата, които ме правят най-щастлив, когато работя по някой филм. Гледам във филмите ми езикът да е говорим, да има корен някъде. Дали ще е в Скопие, или в Ню Йорк, в конкретна част на Лондон или в някое стружко село като във „Върба“ и в „Каймак“, или в Мариово в „Майки“, това придава на езика във филма автентичност. А също така прави работата по продукцията по-лесна, защото по тоя начин всички се усещаме в по-голяма степен свързани с корена. [...]