Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

Видях го на живо. Същият като на филмите. Радж Капур. „Бродяга“, „Господин 420“. Как да го сбъркаш – смугъл, с тънки като моливна черта мустачки, микс между американски и индийски чар от средата на миналия век. Не може да е дежавю, той е, Абарамбу. Ама не го знае, родил се е чак през разцвета на цветното кино и многоканалната телевизия. И не се казва Радж, а Райчо. Не е и съвсем артист, обикаля софийския център с едно хлапе, негов умален клонинг, рови кофите за боклук, гастролира по битаците и сергийните вехтошари. Каквото гепи, продава за ситни пари. Клиент му е моят приятел Сталиниста, антиквар и любител политолог с висше икономическо.

Кой всъщност е Радж Капур? Не настоящият, миналият. Когато живеехме на „Странджа“ през 50-те, баба Рашел ме вземаше с нея на кино – любимото ѝ забавление. Петгодишен, не издържах цялата прожекция, мрънках, че искам да си ходим. Тя се ядосваше и се заканваше да не ме води повече, но накрая отстъпваше на молбите ми. Като отраснах, нейните любими филми не бяха моите филми. Тя си падаше по сълзливи любовни истории с пеене и танци. Ходеше на кино, за да си поплаче. Харесваше „Бродяга“ и „Господин 420“, музикални мелодрами, в които главната роля играеше Радж Капур – звезда на индийското кино. Йосиф, брат ми, добродушно ѝ се надсмиваше на вкуса, имитирайки песента „Абарамбу“. Умееше го: щракаше с пръсти и извиваше глас с характерното айй тики-тики-ти, то заместваше оркестъра. По разбираеми причини циганските ни събратя обожаваха индийското кино, според критериите им Радж Капур бе еталон за красота и мъжество.

Аз съм клиент на Сталиниста, Радж Капур пък му доставя разни артефакти, към които не проявявам интерес. Сталиниста обаче проявява. Райчо идва в нашето бистро „Пчелата“, сваля от гърба си раница, с приятеля ми се усамотяват и изучават съкровищата му. Умаленият клонинг пък обикаля наоколо, с едно око следи действията на баща си, а с останалите си сетива и крайници се опитва да изпроси или открадне нещо от съседните дюкянчета.

Какво ли няма в Райчовата раница – от запалки и химикалки, опаковки от дезодоранти, употребени парфюми, та до котлон с открит реотан, транзистор, грамофонна плоча на Щурците. Я, ето и самобръсначка, разглобяема, крие се в бакелитова кутийка, може да се носи в джоба на войнишката куртка. Служеше ми вярно, докато аз служех като трудовак в родната казарма. Към комплекта Радж Капур предлага пакетче бръснарски ножчета „Нева“, руски, от 60-те години.

Вярно, чаровник беше оня Радж от детството ми: хем актьор, хем певец. Описах вече мустачките му, към които се добавяха и палави очи. А песните, танците – феерия! От тях „Абарамбу“ беше върхът.

Какво значи „Абарамбу“? Не е остров като Тамбукту, въпреки че по звучене се доближава. „Остров Тамбукту“ на Марчевски четях като дете, Жул Верн също. Сега децата не са ги чували. Мен пък не ме вълнуваше смисълът на думата „Абарамбу“, стигаше ми да усещам игривото настроение на барабата от оня край на света.   

Песента се превърна в национален шлагер, синоним на циганския възглед за живота, който ми допадаше. Градският фолклор тутакси ѝ роди вариант, сега му викат кавър – с главен герой Абарамбу. Знам малко от текста:

Абарамбу и жена му / се напили и се сбили… / Айй тики-тики-ти…

И аз купих нещо от Радж Капур. Неделя беше, а той клечеше до банковия офис на „Солунска“ заедно със семейството си: напреднало бременна булка, две подранили тийнейджърки и оня малкия, който ми се лепна и ме затегли за ръкава: ела да видиш! Радж ме позна, бръкна в раницата и ми подаде книга: френска, дебела, с кожена корица, от средата на ХIX в. Някакви мемоари на граф военачалник, нито ми трябваха, нито знам френски. Колко? – зададох дежурния въпрос. Толкова, отвърна Радж-Райчо. Свалихме цената наполовина и сделката стана. Взех книгата от жал, исках да я изсуша от току-що отминалия дъжд, поръсил я в боклукчийската кофа.

Завчера питам Сталиниста къде е Радж Капур. Вдига рамене – няма го. Работа ли е почнал? Май е заминал за Германия, вика. Видя ми се резонно. Време му е било на артиста да смени филма; този „Бродяга“ сме го гледали. И „Абарамбу“ сме пели, но някога. Айй тики-тики-ти…