Култура / Брой 2 (2955), Февруари 2019

С режисьорката Урсула Хорнер разговаря Августа Манолева                                                                                   

Със „Севилският бръснар“, постановка на Урсула Хорнер, Македонската опера гостува на Фестивала на оперното и балетното изкуство в Стара Загора през декември 2018 г. Директорът на Държавната опера в Стара Загора Огнян Драганов и македонският му колега Васо Ристов подписаха меморандум, който включва взаимни фестивални гостувания; размяна на творчески екипи и постановки; създаване на копродукции за трети страни; съвместно участие в програми на Европейския съюз и др. Меморандумът е подписан на основание чл. 8 от Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония.

Защо се спряхте на „Севилският бръснар“, какво ви е интересно в заглавието от режисьорска гледна точка?

Голяма почитателка съм на Джоакино Росини. Доста весел човек, забелязваме го от самата му музика. Има малко негови произведения на сериозни теми, големият дял от оперите му са весели. Аз съм весел човек. За мен е много важно хората, когато идват на театър, да изпитат радост, да гледат нещо неочаквано, да са изненадани. И главното, да се наслаждават. Да прекарат няколко часа във весело настроение и да си отнесат нещо, което да им помага в по-мрачните периоди. Не искам да говоря за политика, но ние всички знаем на каква планета живеем днес. Хуморът е много важен, защото съм убедена, че с хумора можем да победим тези тъмни полета около нас.

В постановката ви има препратки от 1816 към 2018 г. – доктор Бартоло, който преследва красиви и много млади жени, президентът на САЩ, фалшивите новини…

Нямах намерение да правя политически театър. Работата беше конкретно върху този текст. В опера буфа можем да си позволим много повече, отколкото ако темите са само сериозни. Опера буфа според мен е друг вид, различен от комичната опера. Тя трябва да бъде забавна. Затова има паралели от времето на Росини и Бомарше с днешното, но те са константни. Имало ги е и по-рано, аз само повтарям похвата. Трябва да сме наясно – всичко се повтаря и да сме подготвени да му се противопоставим. Всичко се повтаря, повтаря… И хайде малко хумор, очевидно няма друг лек срещу идиотизма.

Казвате: всичко, което ви харесва, е позволено, не отивате ли твърде далеч?

Позволено е всичко, което ви допада, което е хубаво за вас. То е точно адресирано към публиката. Не искам да обидя или да навредя на публиката, не това е намерението ми.

Какво е мястото на операта в XXI век?

Ние сме малко като в задънена улица. Музиката до момента все още е като отпреди 100 години, застинала от времето на Албан Берг, Шьонберг, Готфрид фон Айнем – тези за мен са пионерите. Ала ние не се върнахме към музиката, останахме при странното задоволство от математическия начин на свързване на нотите. Това не е музика. Музиката е нещо, което ме докосва. Развива моите емоции. Дори и да искаме, ние няма да успеем да образоваме публиката с другото. Хората искат да слушат музика. И днес има красива музика, например във филмите. Филмовата музика е прекрасна, това е съвременната музика. Не искам да кажа, че всичко трябва да бъде като забавна или поп музика. Не, има сериозна филмова музика, със сериозни оркестри. Ако някой композитор има смелостта да напише опера, която отново е музика, може би тя ще бъде успешна. Не трябва да бягаме постоянно на едно и също място. В момента за мен операта прилича малко на музей. Аз, като режисьор, правя по-модерна изложба със стари артефакти. Винаги е репродукция на нещо. А имам голямото желание да работя нещо ново. Написах либрето за Македонската опера и балет – приказката не е нова, „Вълшебникът от Оз“, в момента се композира музиката. Ще направим нещо ново. Предвиждам всичко да се движи през цялото време, да се развива – и танц, и балет. Не можем да гледаме постоянно „Лебедово езеро“, „Лешникотрошачката“, всичките тези познати заглавия… няма смисъл. Главният проблем е, че не сме достатъчно смели. Имаше големи майстори, но трябва да кажем: „И ние можем!“. Македонската опера и балет за изминалите 15 години не беше гостувала никъде.

Защо?

Мисля, че това са лични фрустрации: „не сме достатъчно добри или нещо подобно“. С този договор, който подписахме в Стара Загора, ще покажем, че Македонската опера може. Такъв е проблемът и с композиторите, а може би и с хореографите, режисьорите, либретистите – не са достатъчно смели да се покажат. А ние можем. Ясно е.

Доколко във Виенската опера, където сте били, са склонни да показват съвременни прочити на опери, както в Германия например?

Във Виена има цяла оперна компания – Neue Oper Wien, директор е Валтер Koбéрa, той вече 20 години работи със съвременна музика. Тази трупа се занимава изключително със съвременна музика. И още една компания прави експериментални работи. Виенската Щатсопер не е достатъчно храбра. Напоследък на четири години там се прави по някоя съвременна опера. Ако не греша, последният модерен спектакъл беше от Фридрих Церха, което за мен не е музика. Извинявам се, но… Знам, че Фридрих Церха е познат композитор и има реноме, но за мен не е музика. Нека застанат всички срещу мен, но ние не можем да привлечем публиката с нея.

Певците станаха и актьори. Макар че много певци казват: „Режисьорите ни карат да пеем в пози, които изобщо не са за пеене“. Как ще се защитите като режисьор?

Аз съм била певица. И знам какво може, и какво – не. Следвах във Виена, в Университета за музикално и сценично изкуство, и след това шест години бях член на хора на Виенската Щатсопер. В този период пеех много солистични партии на концерти и продукции, колкото ми позволяваше времето. Все пак знам какво означава да си певец и колко мога сама да си позволя. Кое може да донесе успех, но е и предизвикателство. Да се движа на границата – кое е възможно и кое – не. Но винаги когато някой певец ми каже: „Това е абсолютно невъзможно“, трябва да му обърна внимание и да разбера за какво точно става въпрос.

Какви са следващите ви планове?

Тук, в операта в Стара Загора, на 9 март ще имаме премиера на „Италианката в Алжир“, отново Росини.

Урсула Хорнер e родена във Виена. Завършва вокалния факултет на Виенския университет за музикално и изобразително изкуство. Пеe в над 30 постановки във Виенската Щатсопер. Поставя класически опери, оперети, мюзикъли, творби на съвременни автори, сред които „Историята на войника“, „Бастиен и Бастиена“, „Продавачът на птици“, „Дон Жуан“, „Севилският бръснар“ (Австрия), „Старата мома и крадецът“ (турне в Германия), „Една нощ във Венеция“ (Исландия). Работила е като асистент на Роман Полански. Създава спектакли за деца, образователни програми, детски предавания за ORF. Има награди за оперна режисура в Македония и Сърбия. В България поставя „Хофманови разкази“ в Държавната опера – Русе (2014), и в Пловдивската опера (2016), както и „Трубадур“ (2017) отново на пловдивска сцена.