Култура / Брой 4 (2997), Април 2023

„Империя на светлината“, САЩ, Великобритания, 2022 г., режисьор и сценарист Сам Мендес, оператор Роджър Дийкинс, в ролите Оливия Колман, Майкъл Уорд, Колин Фърт, Тоби Джоунс, Моника Долан, Том Брук

Dreamland на крайбрежната улица в курорта Маргейт се превръща в Empire – империята на Хилари, където светлината остава скрита зад вратите на тъмния салон. В него управителката на киното не влиза, след като се завърти прожекционната машина, защото „е само за клиентите“. В първия си изцяло авторски сценарий британецът Сам Мендес поставя в центъра на събитията един кинодворец в стил ар деко, познал и по-добри времена, едновременно блестящ с искрите на филмовата магия и частично изоставен, и една жена на средна възраст, прекрасна и опустошена. С характерната си носталгична естетика, която безпогрешно разпознаваме от „Американски прелести“ (1999) и „Пътят на промените“ (2008), режисьорът Мендес създава великолепна ода за киното като пресечна точка на съдби и възможности.

В навечерието на 1981 г. „Империя на светлината“ ни въвежда в коридорите и служебните пространства на провинциално кино с позалязла слава, представя ни служителите и техните взаимоотношения. Директорът Доналд Елис се възползва сексуално от управителката Хилари, прожекционистът Норман не допуска никого в кабината, касиерът Нийл е наясно с всичко, което се случва на територията на Empire... А Хилари живее сама, посещава психиатър, приема литий и изглежда изгубена до деня, когато в киното е назначен нов служител – младият Стивън, който мечтае да учи архитектура и има нещастието да е цветнокож в провинциална Англия от времето на Маргарет Тачър...

В този косвен портрет на английското общество от началото на 80-те години сценаристът Мендес сякаш се забавлява (по своя си меланхоличен начин) да гради сюжет, обгърнат от противоречия, като представя социалната ситуация с набиращия агресия расизъм през гледната точка на жена, която не се интересува от новините и не обръща внимание на засилващото се разделение в обществото. Или като свежда бляскавия свят на филмовата илюзия до убежището на тъмния салон, което гарантира анонимност и спокойствие на изпадналите в изолация и депресия. В същото време наративът се опира на два основни паралела: първия – между страданието на Хилари, която се чувства потискана като жена, и това на Стивън – жертва на нетолерантността, обединени от географията на самотата.

Хилари (ех, тази Оливия Колман!) е великолепна и „пуста“, подобно на затворената част от Empire с двата салона и елегантния бар, превзет от гълъбите, където двамата със Стивън откриват пристан за своята обречена връзка. Извън ролята си на централен декор на интригата и място за бягство от действителността (в това число и тази на развилнелите се скинхедс) комплексът е символ на съзнание, изпаднало в криза, но също и мост към магията на киното, на която Хилари дълго време се съпротивлява, отдадена на самотната наслада от поезията.

С измамен класицизъм „Империя на светлината“ използва мелодрамата като примамка, за да хване зрителя за ръка и да го отведе в сянката на тази история. Сам Мендес конфронтира класическата структура със суровостта на своето изкуство, което все още вярва в добродетелите на разказването и на съпричастността – едновременно уютен пашкул от емоции и лупа, която разкрива жестокостта на света. Загърбил екшъна на 007 и натурализма на Първата световна война, режисьорът се връща към търпеливото наблюдение на социалните порядки, нелишено от британски хумор. Потъвайки в личните драми на Хилари и Стивън, усещаме лиричен акцент, който придава на жестовете и погледите равностойност на диалог и изгражда атмосфера на безмълвно общуване, напомняща аскетизма на азиатската филмова естетика, но под повърхността дебне яростта на душевното терзание, която само чака (не)подходящ момент...

Чествайки киното като творчески акт, утвърждаващ мечтите, любовта и надеждата, Сам Мендес представя киносалона като храм и убежище в един доста прустовски филм за изтичащото време и утешителната сила на седмото изкуство.