Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

Днешното време, ако използвам една от любимите формули на Георги Господинов, ни изправя пред „дефицита на смисъл“. Хипнотизирани сме от кризата в настоящето – политическа и морална. Първата обаче е немислима без втората. Парализата и апатията, остро мъчещи ни в дадения момент, просто не могат да бъдат разбрани, ако не бъдат осъзнати процесите на социален разпад от последните две десетилетия.

Не го ли сторим, сякаш сме обречени да гледаме на днешните „български работи“ през призмата на шахматната игра, описана от Валтер Бенямин в прочутите му фрагменти „Относно понятието за история“. Там се разказва как някога съществувал автомат, така конструиран, че да може да отговаря на всеки ход, направен от конкретен шахматист, със сразяващо и победно решение. Пред дъската седяла кукла в турска носия с наргиле в устата, а чрез система от огледала се създавала илюзията за прозрачност от всички страни. Всъщност някъде вътре се криело джудже, майстор в шаха, което движело ръката на куклата. В хипотезата на Бенямин печели куклата, наричаща себе си „исторически материализъм“. Помним тази игра. В нашия случай печели куклата на „историческата развала“. Или по-точно – на корупцията и немарата, което и да е джуджето, сменящо се вътре в нея.

Как всичко това се отнася до процесите в българската култура? Съвсем пряко. В момента виждаме как чашата на търпението в сферата на театъра и киното прелива, за което сме писали и друг път. Явно е, че трябва да се реформира моделът с „продадените билети“, сериозно снижаващ качеството на българския театър. Тоест критерият да не е само „лев за три“, а, както настоява проф. Георги Каприев, да включва поне няколко компонента: представленията през сезона, качествата на постановките и подкрепата на публиката. И най-вече – да се преосмисли пирамидата на днешната власт в сценичните изкуства, на чийто връх е директорът, над него е само Бог, а Министерството на културата срамежливо се крие в някоя близка горичка. Да, ясно е, че щом няма Закон за сценичните изкуства, тогава директорите на театрите влизат в ролята на самия закон. И тогава, както казва режисьорката Лилия Абаджиева, „на преден план излиза властта заради самата власт и това става по-важно, отколкото изкуството“.

Има ли политика във всичко това? Има, разбира се. И тя, както остроумно отбелязва актьорът Никола Додов, вече изобщо не е само на сцената, а откровено влиза през задния вход на театъра и шества безцеремонно по етажите. Продължим ли по този път, ще се върнем към добре познатите ни практики отпреди 1989 г.

Натрупа се толкова критична маса от проблеми, че по думите на кинорежисьорката Иглика Трифонова мантрата „Нека културата изчака малко. Няма модерна детска болница“ отдавна престана да работи. Изчакахме трийсет и три години, детската болница е все още цинична политическа спекула, а българската култура си крета на старото дередже.

Национална стратегия за култура продължава да няма. В случая не говорим за един безсмислено обемист и нечитаем документ, произведен от чиновници заради отбиване на номера, а за реален план за действие, написан с помощта на гражданския сектор. В сегашния си вид българският културен модел е архаично централизиран, което е особено удобно за политическо овладяване, тъй като децентрализацията предполага свобода на регионите и скъсване с един от десетилетия граден политически феодализъм.

В този смисъл реформата в културата е отстояване на свободата и достойнството на цели творчески гилдии. Обратният пример можете да откриете в словото на големия американски историк Тимъти Снайдър пред Общото събрание на ООН, което публикуваме в броя. В него той описва как се е завърнала несвободата в Русия – чрез атаката срещу руската култура, чрез цензурирането на учебниците, чрез отслабването на културните институции в страната, чрез унищожаването на музеи и на неправителствени организации. Авторитарната политика винаги започва чрез разправа с културата.