Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Под линия

Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

22 05

Пораза. Записки от разделението

От Митко Новков 0 коментара A+ A A-

„Не ви познавам“, Теодора Димова, издателство „Сиела“, 2023 г.

Казват, че „Не ви познавам“, новият роман на Теодора Димова, бил продължение на „Поразените“ (2019). И да, така е: главната героиня Александра е внучка на едно от основните действащи лица в предишния роман, Райна – жената, опитала безуспешно да спаси съпруга си от работническо-селските изчадия, отдавайки се на едно от тях. Тази злочеста постъпка има изненадващо развитие в „Не ви познавам“, ключово за терзанията на Александра. Но като че ли не тази прехвърлена през годините сюжетна линия е най-яката нишка, свързваща двата романа, а една дума – дума експресивна, силна, дълбаеща, която срещаме често, може би най-често в „Не ви познавам“. Думата пораза. Александра много мисли, режещо мисли тази дума, която сякаш е най-точното и добро (доколкото дума като „пораза“ може да бъде добра) определение за времето, в което живее/м. И тази пораза наистина произтича от „Поразените“, неразривно е споена с нея: след комунистическия преврат на 9.ІХ.1944 г. мнозина бяха поразени безжалостно, непримиримо, жестоко, но след промяната на 10.Х.1989 г. – когато поразяващите не бяха на свой ред поразени, поне като възстановяване на историческата справедливост, то поразата, разпръсквана от тях постоянно, във всеки един ден, час, минута, се вля в политическия ни организъм, отрови го и го подяде, за да го превърне в слабо, немощно, хилаво създание без имунитет, подчинено – доброволно подчинено – на разделението, разединението, развалата. Един обществен промискуитет, в който добро и зло, чест и подлост, достойнство и малодушие съжителстват заедно в някакво (без)сърдечно съседство, прехвърляйки си през оградата клетви, обиди и подигравки. Този континуитет между двата романа е предаден с превъзходно майсторство от художника Дамян Дамянов в кориците им: в „Поразените“ едно изпепеляващо кърваво слънце безжалостно изгаря ширналата се под него пожълтяла трева и тази жега е трансформирана в плътните струйки венозно-кървави сълзи от очите на Александра – жестокото слънце е прогорило душата ѝ и тя, вряща и бълбукаща, се излива навън, без нищо и никой да може да спре този сълзопад на отчаянието… 

Всъщност „Не ви познавам“ представлява това – записки от разделението, от нечистоплътното и поругаващо разделение, налазило българската снага като обрив, като уртикария, като екзема. И въпреки че се дръгнем като шугави овце, сърбежът не минава, напротив – крастата се разраства, превръщайки всички ни в магарета. Които хвърлят къчове наляво и надясно, реват гръмогласно и си мислят, че колкото по-силно зеят, толкова са по-близо до истината и победата. Идиоти, неподправени идиоти – това сме днес ние, българите, и този наш идиотизъм Теодора Димова описва по начин, който единствено тя владее – задъхано, учестено, наелектризирано. С един своеобразен микс от почерците на Достоевски, Платонов и Томас Бернхард, който познаваме от всичките ѝ книги, още от „Емине“. Като – трябва да признаем, нейният почерк е още по-изригващ, гейзерен, вулканичен, защото идва от най-дълбинните ъгли на съществото ѝ, от най-скритите местенца на душата ѝ. В този смисъл, ако има български автор, за когото можем да кажем, че е „сърцевед“ и „душеприказчик“, тоест който познава и дълбае в най-потайните кътчета на човешкото, това е тъкмо тя, Теодора Димова. Затова нейното писане не е лесно, хич не е лесно: то достига ядрото на личността, чак до подсъзнанията и безсъзнанията ѝ и ги извлича на белия свят с всичката им уродливост и грозота. Das Unheimliche, както би казал д-р Фройд. И трагедията на Александра, героинята в „Не ви познавам“, е, че тя изведнъж, без изобщо да ще, попада в центъра на това Фройдово Unheimliche, сблъсква се челно с него и то – понеже е заразно зло, я приклещва в пипалата си. Вместо да каже: „Не те познавам, не ви познавам“, тя спира, обръща към него очите си, удостоява го с разговор, слуша го с ушите си и му кима разбиращо. И това я поразява, пагубно я поразява – неотвратимо, непреодолимо, безизходно…

А ние? Александри ли сме ние?…  

Споделете

Автор

Митко Новков

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Каноничният и неканоничният Ботев. Разговор с Анна Алексиева
    04.08.2026
  • Ужасът винаги е мислим. Разговор с Пол Линч
    04.08.2026
  • Когато информацията е въпрос на живот и смърт. Разговор с Джонатан Фрийдланд
    04.08.2026
  • Визуалните разкази на Правдолюб Иванов
    04.08.2026

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2026 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO