Разговор след атентата
„Роден съм в свят, по-либерален от днешния.“ Писателят разказва пред немския вестник „Цайт“ за своя нов роман и за атентата през август 2022 г.
На 12 август 2022 г. литературният свят бе разтърсен от покушение срещу Салман Рушди. Писателят се готвеше да изнесе лекция в Института „Шътокуа“ в щата Ню Йорк, когато един мъж се втурна на сцената и го прободе многократно с нож. Тежко ранен, Рушди беше закаран в болница и претърпя операция по спешност. След нападението той ослепя с едното око. Атентаторът, 24-годишният Хади Матар, е от Ню Джърси, син на ливански емигрант. Той е екстремист и симпатизант на Революционната гвардия на Иран.
Преди атентата Салман Рушди завършва своя петнайсети роман Victory City („Градът на победата“), вдъхновен от Империята Виджаянагара в Южна Индия. Действието се развива от XIV до XVI в. Фиктивната основателка Пампа Кампана, живяла над двеста години, направлява възхода на своята страна и става свидетелка на нейния упадък. В империята има свобода на религията и равноправие, ала тя е застрашавана постоянно от политически интриги и религиозен фанатизъм.
Господин Рушди, как сте? Как премина днешният ви предобед?
Прекарах го на бюрото, писах малко. Ако трябва да съм честен, днес без голям успех.
За какво пишете сега?
За онова, което ми се случи.
Описвате нападението в „Шътокуа“ през август миналата година?
Опитвам се да разбера как би могъл да изглежда един текст за него. Намерението ми е в съвсем начална фаза.
Сега излиза книгата, която сте написали преди нападението. Тя разказва за голямата империя Виджаянагара, създадена през XIV в. Истински исторически епос. Как бихте го характеризирали?
Проблемът е, че има големи празноти в преданието за Виджаянагара. Ала тъкмо това предлага огромно пространство за един романист. Не бих препоръчал на студентите по история да обръщат голямо внимание на моята книга. Определени неща в нея обаче са историческа истина. Например във Виджаянагара е имало учудваща толерантност към различните религии и хората са били много отворени, що се отнася до положението на жената в обществото. Имало е жени търговци и адвокати, дори жени генерали. Това се е приемало за напълно естествено в Южна Индия преди толкова много векове.
О, аз помислих, че сте си го измислили вие.
Най-забавното в моята книга е, че всички неща, които читателите приемат за измислица, са истина. А всичко, което читателите смятат за исторически факт, е измислено.
Какво си измислихте?
Моята главна героиня Пампа Кампана.
Тя е избрана от една богиня, покровителка е на Виджаянагара. Остарява учудващо бавно и живее колкото и самата империя, около 250 години.
Разбира се, трябваше да си задам въпроса как се удържа история, която преминава през толкова дълъг период от време. И докато разсъждавах над този проблем, Пампа дойде в мислите ми. Тя ми каза: „Просто ме чуй, сега ще ти разкажа историята!“.
Как самата Пампа е била избрана от богиня?
Твърде рядко се случва един герой да се появи от нищото. Е, може би не съвсем от нищото. Книгата започва с една историческа сцена. Понеже мъжете от един народ в Индия са избити по време на война, жените се решават на колективно самоубийство. И тогава видях пред очите си Пампа като младо момиче, която трябва да преживее смъртта на майка си. Романът разказва и за отношенията на майките към техните дъщери.
На мъжете – най-вече на синовете на Пампа, им е доста по-трудно. Те често са глуповати и алчни.
Да, момчетата са ужасни. Пампа, от своя страна, въплъщава определена форма на матриархат. В родината ми съществува културната представа за майка Индия. Но въпреки това двата големи индийски национални епоса – „Махабхарата“ и „Рамаяна“, са героични истории за мъже. Искам с моя роман да внеса женската гледна точка.
Вярвате ли, че има специфично женско писане, специфична женска гледна точка?
Да, въз основа на ролята, която жените поемат в света, изпитвайки потребност да го направят по-добър.
Според вашия роман те успяват само в определени периоди от историята на Индия. През десетилетията толерантността, религиозната свобода и сексуалното свободомислие непрекъснато са заплашвани от правоверни свещенослужители.
Да, такава е човешката природа. Не съм утопист. Моята героиня има утопичен проект, който през цялото време се разбива в реалността. Историята не се развива по права линия. Напредъкът и регресът се редуват. Погледнете съвременността, днес виждаме твърде много мрак. А аз по природа съм оптимист. В предишния ми роман „Кишот“ дори малко прекалих с оптимизма. По някое време се надсмях над себе си.
Не сте утопист, но сте оптимист?
Преди да стана писател, следвах история. В крайна сметка си останах и до днес студент по история. Учех, че една историческа промяна може да протече внезапно, напълно неочаквано. Три месеца преди падането на Берлинската стена никой не би се обзаложил, че Стената ще падне. Да, има оптимизъм в моята книга, ала не наивен оптимизъм. Във всеки случай кралството, за което пиша, е по-либерално и толерантно от днешна Индия.
Въпреки че си имаме работа с монархия, а не с демокрация?
В кралство Виджаянагара съществува огромен интерес към изкуството, литературата, архитектурата и скулптурата. Това е високоразвита култура.
Виджаянагара е била забравена за дълго време.
Историята на Индия винаги е била разглеждана от перспективата на Севера, знаят се исторически сгради като двореца Тадж Махал. Пренебрегвало се е, че на юг е съществувала високоразвита култура още преди индийската империя на Великите моголи. Заради колониализма тази част от индийската история е напълно забравена. Едва в по-ново време споменът за нея се завръща и хората започват да посещават руините на Виджаянагара.
Често ли пътувахте до Индия през последните години?
Да, но за последен път преди пандемията. На юг, където са историческите руини, съм бил като млад, пазех в паметта си този литературен материал.
Във вашия роман има богове и хора, враните говорят, маймуните водят войни, има ясно разграничение между добро и зло. Приказка ли е вашият нов роман?
Не се ориентирам по европейската приказка, а по индийската разказваческа традиция, която не разграничава ясно действията на боговете и хората. Пампа Кампана е такава смесена индийска фигура. Разказвачът в моята книга твърди, че предава история, която е открил в един много стар извор.
С това той дава тласък на заплетена постмодерна игра. Не познаваме източника и не знаем дали трябва да му вярваме.
Да, в романа ми има нещо от Итало Калвино. Има и препратки към исторически събития, случили се много по-късно. Например в гората се скитат коварни розови маймуни, които искат да заробят всички, разбира се, това са английските колонизатори.
Романът ви разказва за колониализма?
Като дете толкова обичах да чета „Книга на джунглата“ на Ридиард Киплинг. Едва по-късно ми направи впечатление, че глупавите маймуни, които се появяват там, са сатирични образи на индийците. Реванширам се за това в моя роман. Аз играя с историческия и с литературния разказ, а един исторически роман е добър само когато се занимава с настоящето. Въпросът, който не ми дава мира в книгата, е следният: защо Индия преди шестстотин години в много отношения е била по-напреднала от днес, включително и в подхода към религиозните конфликти?
В днешно време историята изключително много се инструментализира в Индия. Мюсюлманското минало е представено най-вече като зловеща епоха.
Ранен пример за това поляризиращо мислене ще намерите в книгата на В. С. Найпол „Индия – ранената цивилизация“ от 70-те години. В нея е разказана историята за лошите мюсюлмани и добрите индуси. Управляващата днес Индийска народна партия прави от това политика. А индийската история – културна и религиозна, тясно свързва мюсюлмани и индуси. Имало е сватби между индийски и мюсюлмански династии и изненадващо отворен междурелигиозен обмен.
Когато във вашия роман кралството запада, остават думите. Какво имате предвид?
Не знаем дали Троянската война с нейните герои се е случила така, както гласи преданието. Това би могло да е фикция. Наистина археолозите намират нещо, опитват се да го интерпретират, ала това, което е останало от античния свят, е историята на Омир. Думите надживяват всичко друго. Ние четем „Война и мир“ на Толстой и имаме ясна представа за руския генерал Кутузов. Останал е само героят на Толстой, който има малко общо с историческата фигура. Човекът на изкуството има последната дума.
Във вашата книга столицата на кралството е създадена от Пампа Кампана чрез магия. Тя разпръсква семена и от земята изникват сгради и улици, но също така и хора на различна възраст. Един поетически акт на сътворение. Питам се дали искате да кажете, че всички ние в крайна сметка сме фикция?
Моята книга е метафора за това как възниква фикцията. Хората се формират, ала в началото те са празни. Трябва непрекъснато да ги пълниш с истории, за да живеят.
Книгата ви разказва за мирното съжителство на религиите. Неотдавна посегнаха на живота ви. Не бяхте ли твърде голям оптимист, когато съчинявахте романа?
Роден съм в свят, по-либерален от днешния. Израснах в Бомбай, който беше много космополитен. Спомням си вечерите в градината на моите родители. Идваха приятели, имаше дискусии за съществуването на Бог. В разговорите нямаше теми табу. Приятелите ни изповядваха всички възможни религии, имаше и комунисти.
Вашето мюсюлманско семейство се е преселило в Бомбай от тогава националистическия Делхи.
Да, в навечерието на независимостта и разделянето на Индия. Баща ми не искаше да живеем в Пакистан. Затова отидохме в Бомбай, който се смяташе за космополитен. Когато в хода на разделението се стигна до насилие, Бомбай остана сравнително мирен. „Градът на победата“ разказва непряко и за този опит от моето детство. За Бомбай пиша цял живот.
Как се съотнася настоящата книга към цялото ви творчество?
Докато пишех, в някакъв момент си спомних за „Среднощни деца“.
„Среднощни деца“ разказва за историята на Индия през ХХ в. и за разделянето на страната.
И в „Среднощни деца“ става дума за индийската история. По-точно за напрежението между историята и индивидуалната памет. Когато завърших „Среднощни деца“, бях на 33 години. Сега съм на 75. Ала новата книга се усеща млада и витална. Това не се постига лесно, когато си на 75.
Ще си позволя да кажа, че изглеждате в добра форма.
Колко време измина от нападението? Повече от седем месеца. Имах невероятен късмет. Ако нападателят беше засегнал други места от тялото ми, щях да съм свършен. Освен това тялото явно притежава учудваща способност да се възстановява.
Трябва да е било ужасно. Как преживяхте нападението?
Знаете ли, аз бях… Е, да, никога не изгубих съзнание.
В нито един момент?
Докато в болницата не пристигна анестезиологът, преди това – не. Бях в много странно и объркано състояние. Имах и страшни болки.
Успяхте ли да разговаряте с вашето семейство и с приятели?
За известно време бях на апаратно дишане и не можех да говоря. В началото нямах контакт с никого. Опитвах се да се съвзема. Ала осъзнавах факта, че са ми помогнали, макар че не бях разбрал много от случилото се. Разказаха ми. С времето започнах да разговарям с хора, започнах да виждам хора и всичко това стана много важно впоследствие.
Проследихте ли реакциите на медиите, когато бяхте в болницата?
Не, разбира се, зная, че е имало огромно количество репортажи и реакции. Не съм ги погледнал и до днес. Понеже мисля да напиша нещо за нападението, вероятно ще трябва да се запозная с тях. И е добре, мисля си, да можеш да видиш историята и от гледна точка, която не е твоята собствена.
Никога ли не сте изпитвали страх, че може да дойде такъв опасен момент в живота ви?
Страхувах се на теория. Ала заплаха за живота ми съществуваше от дълго време, бяха изминали 33 години. Изнесох стотици лекции през последните години. В цяла Америка, в Европа, навсякъде. И винаги казвах на организаторите: не прекалявайте с охраната. Трябва да осигурите определена степен на сигурност, както за всички известни хора. Просто го направете. На това място, за съжаление, нищо не беше направено.
Нямаше никакви мерки за сигурност?
Никакви. И това беше грешка. Когато този човек се втурна към мен, никой не му се изпречи на пътя.
Вие не знаехте, че не сте защитен на сцената?
Не, не знаех. Просто бях предположил, че организаторите са направили това, което би направил всеки.
Свързахте ли се по-късно с организаторите?
За кратко. Не искам да говоря за това.
Имате желание да опишете какво се е случило. Разсъждавате ли върху мотивите на нападателя?
Да, но ще мога да говоря за това едва след като напиша книгата. Знаете ли, толкова бях облекчен, че успях да завърша „Градът на победата“ преди атентата. Една седмица преди нападението бях предал последните коректури. Книгата беше напълно готова…
С какво се занимавахте след нападението? За какво мислехте?
За съвсем прости неща… за семейството. За каквото мисли всеки човек в една такава ситуация. И разбира се, за смъртта. Вече не съм млад, не зная колко още ми остава. Започваш да мислиш за края. И се налага да си кажеш, че трябва да спреш да мислиш за това, просто да продължиш да живееш…
Преди повече от десет години написахте автобиография със заглавие „Джоузеф Антон“. Джоузеф е от името на писателя Джоузеф Конрад, Антон – от Антон Павлович Чехов. Все така ли са вашите любими писатели?
Разбира се, не са единствените. След 1989 година…
Годината, в която беше издадена фатвата…
… живея в изолация. По онова време разсъждавах върху пиесата на Чехов „Три сестри“. Сестрите от провинцията копнеят за живот в Москва, ала предчувстват, че няма да успеят да го постигнат. Това ми напомняше за моята ситуация. В „Негърът от „Нарцис“ от Джоузеф Конрад един моряк е на смъртно легло. Мнозина на кораба са загрижени за него. Някой го пита ядосано: защо се качи при нас, на кораба? Трябва да си знаел, че си болен. Болният моряк му дава чудесен отговор. Той му казва: трябва да живея, докато умра – не е ли така? Това изречение стана мое мото. Така е и до днес.
Мислите ли, че ще дойде момент, когато отново ще можете да се появите публично?
Голям въпрос, на който засега нямам отговор.
Превод от немски Людмила Димова
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук