Култура / Брой 6 (2999), Юни 2023

„Класическият, обличащ улиците, стимулиращ обществения живот плакат изчезна, премина в нелегалност, т.е. влезе в изложбените зали.“ С известния унгарски художник Петер Поч разговаря Албена Спасова                                                                                                       

Унгарският художник Петер Поч – един от най-известните съвременни плакатисти, гостува през май в България по покана на Международното триенале на сценичния плакат. Програмата му включваше две самостоятелни изложби, демонстрации, отворени ателиета, срещи със студенти, ученици и с колеги. Основен партньор и домакин на събитията бе Националната художествена академия и нейният филиал в Бургас.

Плакатите на Поч изразяват неговата творческа, политическа и социална позиция на художник, ангажиран с най-горещите теми на съвремието. Те създават неповторим диалог със зрителя и заживяват самостоятелен живот на художествени произведения отвъд конкретното си предназначение – живот, по-дълъг от продуктите или събитията, заради които са създадени. В плакатите си унгарецът развива нетипична иконография, населена от зооморфни същества, растения, книги, очи и метрономи, знамена и капани за мишки, демони и мъченици… Скулптирани и ръчно оцветени, всички те се превръщат в мощни символи с цялостно въздействие и неповторима индивидуалност. Фокусирани върху значими социални проблеми, плакатите на Петер Поч са честни до крайност и безкомпромисни в своите присъди. Разчитат на техниката на остроумната, гротескна и понякога болезнена импровизация. Поч е дизайнер, скулптор, сценограф, калиграф, режисьор, фотограф, но преди всичко владее изцяло пространството на плаката.

Как се насочихте към изкуството на плаката и как то ви формира като визуален артист?

С изкуствата се срещнах за пръв път след завършване на основното училище – в Художествената гимназия на Печ. Приеха ме в специалността художествена обработка на благородни метали, защото местата в специалността графика вече бяха заети. Не бях нито добър, нито лош ученик. Представях се не особено добре по рисуване, но скулптурата харесвах. По история на изкуството имах или само двойки, или само шестици. Типографията не ми допадаше. Занимавах се предимно с неща, които ме интересуваха. За една година ме изключиха за лошо поведение. Това, че не пропаднах и най-сетне завърших училище, както може би и че сега съм тук, дължа на учителя си по скулптура, който ме взе под крилото си. През 1971 г. се дипломирах, нямах представа с какво искам да се занимавам, но същевременно бях сигурен, че това не е художествената обработка на метали. Няколко месеца работих в Студията за анимационни филми в Кечкемет, където скоро разбрах, че и този жанр не е за мен. Така стигнах до всекидневника „Народът на Петьофи“. Като график, благодарение на задълженията ми в печатница, познанията ми за печатарството се обогатяваха с всеки следващ ден. Когато имах възможност, яхвах мотора и така обиколих Източна Европа. Най-често и с най-голямо удоволствие обикалях Полша. За наситения културен живот, театралните, музикални и художествени събития във Варшава и Краков информираха безброй прекрасни афиши. Там открих, че културата може да е онова независимо пространство, от което се нуждаем, държава в държавата. Сивите, бедни улици и площади бяха залети от пъстри плакати. Мислех си, че те са дрехите на улицата, че плакатът е най-демократичният жанр на изобразителното изкуство. Там и тогава разбрах: за мен плакатът е най-очевидната и адекватна изразна форма. В средата на 70-те години реших, че искам да се занимавам с плакати, и то преди всичко с плакати на културна тематика.

Кои са големите ви учители и поуки? Посочете плакатист, на когото се възхищавате.

Унгарската класация „Най-добър плакат на годината“, както и международните биеналета представляваха прекрасна възможност за съпоставки, пътувания, обмяна на идеи. Във Варшавското биенале на плаката участвах за пръв път през 1978 г. Там се срещнах с най-големите – Хенрик Томашевски, Валдемар Швежи, които оттогава считам за свои духовни наставници. Но там се запознах и с Франшичек Старовейски, Ришард Садовски, Лех Майевски. По това време полската плакатна школа вече беше световноизвестна. През две години всеки, който можеше да си го позволи, отиваше във Варшава. После в Япония посетих Фукуда, срещнах се с френската група „Графус“, с Ален льо Кернек, с немски, швейцарски и финландски колеги, все представители на големите плакатни школи, което беше много обогатяващо. Беше златната епоха на офсетната литография и на плакатното изобилие.

Кое е най-голямото предизвикателство в работата на един плакатист?

Собственият глас. Аз го открих, когато дъщерите ми ме запознаха с един всекидневно използван в детската градина „скулптурен“ материал – соления пластилин. Съставките на този материал са брашно, сол и вода. Прекрасно се оформя, а след изсъхване добре се колорира. Наистина процесът на обработка отнема доста време, но материалът е благодатен, ефектен и неочакван. Реших, че взаимно сме се открили. Тази материя много допринесе за творческата ми проектантско-философска позиция. А именно: нищо не е такова, каквото изглежда. Всичко си има друга, непозната, интересна, заслужаваща внимание страна. Трябва да изследваме света, събитията, явленията от свой ъгъл!

Образованието ми по художествена обработка на метали, познанията и обичта ми към материалите ми предлагаха все нови възможности и много допринесоха за идеите и посланията ми. Все по-често използвах материали за керамика: шамот, гипс, порцелан. Но съм използвал и дърво, метал, стъкло, хартиена каша, текстил, готови обекти и предмети, както и горчица, кетчуп и мед. Според вижданията ми използването на подходящи материали, тяхното оформяне, обработка и създадените по този начин фактури, а после тяхното описване с помощта на светлосенки служат единствено и само на посланието.

Чрез все по-сложните форми и пространства се родиха триизмерните ми плакати. Въздействието, посланието на тези подредени сцени могат да се усилят до максимална степен с осветлението, както и с експонирането от подходяща гледна точка на фотоапарата. Крайният резултат са аналогови филмови плаки с размер 9x12 см. След сканиране в печатницата и компютърна корекция постепенно пластичната идея получава крайната си двуизмерна форма – плаката на печатната машина. До днес не се е родил плакат на Поч, при чието отпечатване да не съм присъствал. Стартирането на машините, размножаването могат да започнат само по мой знак. Проверявам цветовете, пасерите, тиража, всичко.

Как бихте коментирали взаимодействието между приказно-фантазната образност, характерна за много ваши плакати, и грубата действителност – тема на голяма част от творчеството ви?

Последствията от половинчатата унгарска смяна на режима се проявиха още през 2000 г. Цяла моя поредицата от дигитално отпечатани плакати бичува положението в Унгария. Освен това с появата на все по-агресивни, „креативни“ рекламни агенции самостоятелните и независими творци на плакати бяха изтласкани в периферията на занаята. Последната ми офсетно отпечатана творба се роди през 2009 г., за 20-годишнината от смяната на режима, отбелязана с изложбата на политически плакати „Унгарска карма“. Моето послание на изложбата беше: „Несмилаемо минало, повръщащо настояще, изплюскано бъдеще. Унгарска карма“. Със смяната на правителството през 2010 г. Унгария се раздели на две части. Непримиримото политическо противопоставяне, стремежът към унищожение на другия, постепенното западане на правовата държава, концентрацията на властта, както и бетонирането на партийните кадри, премахването на „спирачните“ системи продължават до ден днешен. Социалните, здравните, образователни проблеми, безизходността тласнаха страната към ръба на пропастта. Унгария се управлява от олигарси. Държавното устройство на Унгария е държавата мафия. Тези съдбовни политически и обществени процеси, поставящи под въпрос мястото на културата, ме подтикнаха да заема позиция. Чувствах като свой морален дълг да говоря на езика, който владея най-добре – този на плаката. Сегашните изложби в София и Бургас представят плакатите ми от последните 10–15 години и отразяват тази двойственост в изкуството ми.

Какво е според вас бъдещето на плаката, посветен на културната сцена, и на този, който коментира актуалната политическа ситуация?

Като начинаещ творец избрах плаката, защото бързо рефлектира, защото казва категорично „да“ и „не“. Плакатът, който заема неутрална позиция, витае или не носи никакво послание, или просто естетизира средата, не отговаря на моите критерии за съдържание и смисъл на това изкуство.

За разлика от по-ранните ми плакати, които бяха адресирани до културния елит, сега чрез работите, които представям и на изложбите си в България, съм се прицелил в една по-широка българска, унгарска и международна публика. Начинът на мислене, морфологията е запазена, но диалектът е променен. Преминах към създаването на по-концентрирани, използващи общоизвестни символи творби и към такива, които пренаписват обичайните представи. Към тази промяна, към тази бърза и нова рефлексия ме подтикнаха събития, удрящи като шамар – ускоряването на комуникацията, все по-очевидните икономически, политически, екологични, хуманитарни и други катастрофи. И невъзможната за опрощение, заживяла редом до нас руска агресия, която цели унищожението на една независима държава, Украйна, това, че сме съвременници на престъпна война и убийства...

Какво е мястото на плаката в съвременната визуална култура?

Плакатът е това, което мисля, плакатът е това, което чувствам. Плакатът е послание, пресичащо държавни граници, континенти – разбираемо за всеки. Днешният плакат, възползвайки се максимално от дигитализацията, от скоростта на информационните потоци, от възможностите на интернет, отново идва на мода в ръцете на новото поколение графици. Класическият, обличащ улиците, стимулиращ обществения живот плакат изчезна в Унгария и в други страни, премина в нелегалност, т.е. напусна улиците и влезе в изложбените зали. Независимо че площадите и съзнанието ни е бомбардирано от дезинформиращи политически и комерсиални реклами, благодарение на младите и с помощта на интернет плакатът може да се прероди. Плакатът умря! Да живее плакатът!

Петер Поч е роден през 1950 г. в Печ, Унгария. От 1972 г. работи като графичен дизайнер, създава предимно културни плакати. От 80-те години на XX в. до днес е автор и на политически плакати. Редовен участник е в международни кампании за плакати с покани: „Почит към Макс Понти“, „13+Лотрек“, „Комуникация 2000“, „Унгарски милениум“, „Децата са ритъмът на света“, „Буквите на България – азбука на Европа“, „Сараево 2014“, „Чествай земята“ и др. През 1991 г. създава собствено ателие, през 1997 г. получава унгарската награда за изкуство Михали Мункачи, а през 2008 г. основава Унгарската асоциация за самотата на плаката. Има над 50 самостоятелни изложби, носител е на повече от 35 международни и унгарски награди, изнася лекции по цял свят. Редовно участва в Триеналето в София и е един от членовете на международното му жури, а с дарението си от 135 плаката е и неговият най-щедър индивидуален дарител.