Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

Процесите в българската култура през последните седем десетилетия са обвързани със съществуването на „Култура“ – със или без добавката „народна“. Културата е форма, вписана във времето, дори когато е в опозиция спрямо мейнстрийма.

Затова и този трихиляден брой е един вид покана да обърнем поглед назад, за да можем, както призовава френската антроположка Жермен Тийон, оттам да намерим перспективата към бъдещето. Още в първата си уводна си статия (26 януари 1957 г.) редакторът основател Александър Обретенов определя задачите на новото издание със следните думи: „да се разшири теренът, дето се обсъждат въпросите на нашата култура, дето се обединяват силите“. Уви, „размразяването“ бързо приключва, след което Александър Обретенов бива заменен с догматици като Никола Ланков, Крум Василев или Иван Руж. Следват множество броеве под сянката на поредния партиен конгрес, но през ситото на идеологията се процеждат и стойностни текстове, каквито ще откриете в подборката ни.

Няма да навлизам в детайли в историята на „Народна култура“, но няма как да не отбележа поне два случая на идеологическа разправа, извършени на страниците на вестника. Първо, „случаят Юлия Огнянова“  – с двете поръчкови статии от 20 февруари и 5 март 1960 г., наложили задълго клеймо върху тази голяма дама на българския театър, на чиято памет посветихме отделен брой. Другият „случай“ е с философа Исак Паси, който на 3 октомври 1964 г. бива буквално пометен чрез статията на догматичния корифей акад. Тодор Павлов, озаглавена „И естетиката е партийна!“. Исак Паси е обвинен във всевъзможни грехове заради твърдението си – представяте ли си! –  че „истината в изкуството остава заключена в пределите на индивидуалното“. Сетне името му за известен период изчезва от страниците на вестника, без да му бъде дадено правото да се защити. Със задна дата принасяме извинение пред паметта на един от любимите преподаватели на поколения студенти в Софийския университет. Защото, както пише поетът Рьоне Шар, „няма как нашето наследство да не се предхожда от завещаното“.

Зараждащият се „български плурализъм“ преди 1989 г. също може да бъде ясно проследен по страниците на седмичника – като игра на котка и мишка с властта. Тук трябва задължително да споменем манифестната статия на д-р Желю Желев „Великото време на интелигенцията“, публикувана на 22 юли 1988 г., в която той настоява, че „самоосъзнаването на интелигенцията като група е важно също и с оглед на бъдещето. То принадлежи на нея“. Днес този оптимизъм може да ни се струва наивен или романтичен, но истината е, че непосредствено преди 1989 г., а и в годините след нея „Култура“ се превърна в едно от интелектуалните полета на обществения дебат в България. С различна естетика и с различие в позициите, отстоявани от Стефан Продев и Копринка Червенкова. За „голямото време“ на тази седмична „Култура“ и как тя е вербализирала собствената си свобода в подвижните пясъци на прехода може да научите от статиите в този брой на Георги Каприев, Митко Новков и Диана Попова, дългогодишни автори на изданието. Дилемата да съответстваш на средата или да съответстваш на себе си е винаги драматична, но и доста тъжна, ако те обрича на самота.

Онова, което ми се струва най-важно, е как „Култура“ оттук насетне ще отстоява себе си в коренно различна ситуация. Благодарение на Фондация „Комунитас“, която е наш издател, списание „Култура“ има възможност да съществува на хартия. Ето защо е редно да поемем новите предизвикателства, вместо да се вайкаме и оплакваме колко средата около нас е токсична и как тя не позволява създаването на ценности и дълбок вкус. За изминалите пет години все повече от онлайн читателите ни започват да припознават „Култура“ и на хартия, за което от сърце им благодарим. Тъй като културата е преди всичко съобщност. Мост между старото и новото, между различните поколения автори и читатели, призван, по прочутата формула на Цветан Стоянов, „повече да свързва, отколкото да разобщава“. Затова и усилието си струва.