Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

„Орландо“, Вирджиния Улф, превод от английски Иглика Василева, издателство „Лист“, 2023 г.

„Орландо“ е най-дългото и изящно любовно писмо в световната литература. Фантастичен портрет, който през 1928 г. Вирджиния Улф посвещава на приятелката си Вита Саквил-Уест. Роман, изпълнен с любов, история, литература, сатира и философия, иновативен и дързък, който навява едновременно модерност и постмодерност и звучи актуално, сякаш е писан днес. При това не за сметка на лекотата, тъй като, с изключение на последните страници, „Орландо“ е сред най-свободните и четивните книги на Улф.

В първите си глави тази псевдобиография е по-традиционна и заблуждава читателя под прикритието на исторически роман. Орландо е млад благородник и скрит поет от времето на Елизабет I. Красив, талантлив и философски предразположен, той е обречен да търси възвишеното, но сходен на Хамлет по меланхолия, често, дори в моменти на щастие, поглежда встрани и настроението му помръква. Това се случва и когато се влюбва в руската благородничка Саша, с която посещават първия зимен панаир на Темза върху ледовете на замръзналата река през 1607 г. – действително историческо събитие, което Улф описва великолепно в книгата. 

След като ледът се стопява и водите отнасят мнозина, Саша си тръгва и разбива сърцето му. Останал без посока, Орландо заминава като посланик за Константинопол. Улф подарява на героя си екзотични разходки сред пъстрите улици и културното многообразие в тази пресечна точка през XVII век. Една вечер, по време на политически размирици, посланикът заспива и когато се събужда след няколко дни, открива, че е жена. Приема метаморфозата спокойно, предстои период на ново себеопознаване. 

Орландо успява да избяга от града благодарение на цигански катун, чийто номадски живот я пленява с романтизма си, но скоро се разделят, понеже тя гледа различно на природата – вижда и придава усещания на залеза, изкривява го през погледа на западен човек. Понеже вече не се чувства на място, Орландо се прибира в Англия, където ѝ предстоят борба за имоти, отхвърляне от аристократи и преди всичко – да съществува като придворна дама, която посещава задушаващи приеми в очакване на галантен съпруг.

Тогава времето набира скорост и макар да остава завинаги в трийсетте си години, Орландо прескача от епохата на големите драматурзи (Шекспир, Джонсън, Марлоу) в XVIII и XIX в., където среща литературни критици и поети, сред които самия Александър Поуп. След това стига до началото на XX век и годината на публикуване на същата тази книга. Орландо се измъчва от амбицията да напише велика поема, но страниците винаги стигат до пламъците. От всичките ѝ произведения остава единствено поемата „Дъбът“, която в края на XIX век бива одобрена от критиката като интелигентна препратка към драматурзите от времето, когато всъщност е написана. С това Улф демонстрира, че не се колебае да иронизира дори литературните амбиции на Саквил-Уест.

Такъв прекрасен благородник, викаха те, няма нужда от книги. Да остави книгите, настояваха те, на парализираните и умиращите. Но лошото тепърва предстоеше. Защото спипа ли те веднъж болестта на четенето, тя отслабва целия ти организъм и той лесно става жертва на онази другата напаст, която се спотайва в мастилницата и гноясва в перото. И клетникът се хваща да пише.

Въпреки че е изключително популярна днес поради сексуалната флуидност на Орландо, книгата е отдалечена от съвременната истерия. Писането на Улф е спокойно и непреднамерено, развитието на Орландо и любовта към неговия/нейния свят са далеч по-интересни от вътрешната потребност да се предаде морално послание. Така полът и феминистките размишления стават естествени и ненатрапчиви, с което Улф ни напомня, че ако прогресивен писател днес иска да бъде убедителен, първо трябва да събуди съчувствието ни.