Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

В прехода на пролетта към лятото в София се откриха три групови изложби, едновременно фокусирани в темите си, а същевременно почти всеобхватни в тях. Сякаш за да покажат „свободното плуване“ на съвременното изкуство, а най-вече на създателите му във всички сфери на живота, в проблемите – минали, настоящи и бъдещи даже, в отношенията – лични, семейни, групови, общностни, обществени, политически… При това с идеята не само за показване, а за намеса. Активна, приобщаваща към каузи и съпричастна.

„Игли в купа сено“ (НГ Двореца, 30 май–16 юли 2023) представя произведения на художнички, избрани от жури след отворена покана на Фонда за артистични проекти на жени през 2022 г. Самият фонд е създаден от Българския фонд за жените с цел да даде видимост на изкуството им и да компенсира недостатъчното им представителство в професията и в културния сектор. А конкретно за този конкурс художничките са били призовани да откликнат на „състоянието на извънредност, изпитание и спешност в нашето съвремие“.

И те откликват, като „съшиват“ историите си, често използвайки иглата и съвсем буквално в произведенията си. Или както пише Светлана Куюмджиева – куратор на изложбата: „Свързва ги и иглата като инструмент, който повечето от тях са избрали, но също и като нарицателно за онзи патриархален образ на жената с ръкоделието в ръце, вкоренен в съзнанието на поколения наред, на който те се противопоставят“.

Едно от най-силните и поетични произведения в изложбата е SIS (2021–) на Боряна Петкова и Искра Благоева. Проект в развитие, започнал от късата линия на живота върху дланта на една от художничките, от идеята ѝ да я продължи с татуировка, от съпричастието на другата тази линия да премине и през нейното тяло, после през телата на други жени… И видеото представя тъкмо тази линия на сестринството, напасвана понякога трудно, но необходима като израз на съпричастие и подкрепа.

Ярко присъствие в изложбата заради появата в почти всяка зала има серията от 5 картини в голям формат с общо название „Жената воин“ (2022–2023) на Моника Попова. Изпитанието да е майка на три дъщери и баба на внуци, същевременно художничка и преподавателка на студенти, тя представя в творбите си с живопис, бродерия и колажи от дрехи. За да изрази чрез тях своя вопъл: „За мен всеки ден е война, а войната е любов!“.

През тялото минава и друг своеобразен вопъл – инсталацията на Оксана Казмина „Всички сме тук, за да гнием“ (2023). За нея войната в Украйна е загуба и на думи, и на места. И се опитва да ги намери във и чрез самата себе си. Тук войната е ужасяваща реалност, тъкмо противоположна на любовта.

Личните истории през миграцията и емиграцията събират в изложбата произведенията на Боряна Росса, Райна Тенева, Зелика Зохра Шога. Иглата, бродериите, плетенето са основни изразни средства в работите на nada ree и Катя Димова – донякъде като отдих и може би бягство от извънредните обстоятелства в света ни.

Две изследвания на забравени и загубени истории от социалистическото минало са представени във видеото на Красимира Буцева и инсталацията на Неда Миланова. Тънката граница между грижата и насилието проследява в серия от принтове София Грънчарова. А Наталия Йорданова поглежда може би в бъдещето с творби на художнички от миналото – с помощта на изкуствен интелект…

В галерия ИСИ-София гостува „РеБонкерс“ от Варна с изложбата „Изкуство и наука в музея“ (15 юни–22 юли 2023). Създадени след творчески престой във Варна през 2022 г., произведенията са свързани с миналото и настоящето на този град. Но и го надхвърлят, разбира се, доколкото процесите са общи в съвременния ни свят.

Те вплитат в себе си действителността и измислицата, миналото, бъдещето, природата – и представите за тях.

Все пак Варна е морето, мислено като създател и пулсиращо сърце на Земята в инсталацията „Латентен глас – Черно море“ (2022) на Ярек Лустич. Морето е вдъхновило по друг начин Айша А Арар в Eastern Columbus (2022): през хибридните образи на негови реални и митични обитатели тя някак стига до идеята за затварянето на жената в патриархалното общество – и може би е нейният начин да го преодолее. Друг обрат в отношението към природата извършва Мария Налбантова в инсталацията „Бурени“. Дали плевелите наистина са вредни и непотребни, дали нямат връзка с „буренясалата“ природа на човека, се пита художничката. Създава градина от бурени, проучва ги, хербаризира ги.

Археологията присъства в няколко произведения в тази изложба. Свързана с музеите, времето и колективната памет – във фотографиите „Христалис“ на Хермано Нороня. Със социологическия контекст, обусловил модни тенденции и естетически канони в миналото – в „Археология на боклука“ (2022) на Ивелина Иванова. С електронните отпадъци в инсталацията „Определени предположения“ (2022) на Нео Кристофър Чънг, които може би някой ден ще са археологически свидетелства за настоящето. Римските терми във Варна и някогашните текущи дейности в тях са обект на технологична възстановка в „Хората, които полираха мрамора“ (2022) на Виталий Янкови от Украйна – създадена като интерактивно приложение и с алгоритмите на изкуствения интелект, обогатената реалност в това произведение е колкото информативно, толкова и забавно преживяване.

И сякаш в противовес на тези технологични възстановки на миналото, Славена Петкова и Петър Денчев в Reality (Re)produced (2022) поставят въпроса за действителността съвсем реално – със скречстикери, които зрителят може да изтърка с монета. За да открие смътно познато послание: откъс от реклама, пропаганда или просто съобщение, а разочарованието създава логически и сетивен дискомфорт. Предвиден от авторите така: „Действителността е процес на преливане между ежедневното и извънредното, мислимото и немислимото, възможното и невъзможното“.

В галерия „Структура“ се откри изложбата „Нестабилността има шанс: обществени пространства в (почти) движение“ (16 юни–25 юли 2023, куратор Ивана Васева). Създадена в рамките на фестивала за съвременни изкуства АКТО в Битоля, Северна Македония, тя отбелязва и 20-годишнината на наградата ДЕНЕС (съответна на българската награда БАЗА).

Както подсказва названието на изложбата, художниците съсредоточават вниманието си върху града, отношенията в него и промените, настъпили в тях през последните години. Връщането към миналото в много случаи е с поглед към бъдещето – с търсене на публики и общности, заедно с които могат да го променят. Така художниците се явяват градски изследователи, използващи различни изразни средства.

В три картини с общо название „Пространства на забравата“ (2019–2020) Александра Петрушевска Ристовска представя пусти интериори със спряло време и особена красота. Във видеоинсталацията „Лети, Локубия, лети / Отечество: Монумент на Свободата“ (2022) Елена Чемерска изследва мемориален комплекс в Кочани от 1981 г., потънал в разруха, и прави уъркшоп, свързан с неформалната традиция деца да пускат там хвърчила. Филип Йовановски проучва „Домче – (може би) най-малката бруталистка сграда в света“ (2021–) в Скопие. Верица Ковачевска посвещава видео- и аудиогида си „Запълване на празнотата“ (2022) на модернистка сграда в Сплит, Хърватия. Филмът „Изграждане на нежност“ (2021) на Наташа Неделкова е за Велес – с неговия токсичен завод за цинк и олово, но и с фабриката за фалшиви новини там.

Други художници разглеждат места, природа, климатичните промени и тези в отношенията: Николай Узуновски – Преспанското езеро, Оливер Мусовик – „дивото застрояване“ в Щип, Велимир Жерновски – детските площадки. И още: скритите отношения – в диптиха на Шкипе Мехмети, откритите отношения – в стената с графити на Нада Прля, жената в патриархалния свят – в „Съществуване“ на Дита Старова-Керими, а Христина Ивановска пресъздава в пърформанси македонската революционерка Роза Плавева.

Ефектни, иронично забавни, а на моменти и зловещо красиви са произведенията на Джордже Йованович „Изобретения за Вас, прекрасни хора!“ (2014), инсталацията „Кралица на нещо“ (2022) на Драгана Заревска и Георги Десподов, „Имигрант, емигрант или може би аз“ (2016) на Славица Янешлиева – спален чувал, покрит с бонбони и подплатен с габърчета.

За финал оставих „Кутия за оплаквания“ (2012) на ОРА (ОКА – Обсесивно-компулсивна агресия). А тя всъщност посреща зрителя в изложбата и го призовава към действие с въпроса „Има ли македонски език?“. На етикета пише, че това е по принцип добронамерен въпрос, който може да се разглежда и като политически. Но: „Никой няма да бъде задоволен. Притеснението става споделено, а травмата колективна“.

Разбрах защо, когато пуснах своя отговор в кутията. И чух звук на шредер…

Отнесох го и към трите изложби като споделени травми.