Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

Норвежкият драматург, поет и писател Юн Фосе получава Нобеловата награда за литература през 2023 г. за своите „новаторски театрални пиеси и проза, които дават глас на неизразимото“

Хубаво е да четеш роман от писател непосредствено след като е получил Нобелова награда за литература, но още по-хубаво е да си го чел преди това. В случай че е имало кой да го издаде на български, както е с „Трилогия“ на Юн Фосе (изд. „Лист“, 2021 г.) в безупречния превод от новонорвежки на Стела Джелепова. Дали защото Нобелът се завръща на север, или понеже говорим за един наистина титаничен автор на пиеси, романи, разкази и детски книги, нещо в атмосферата този път е различно. Ледниците се разместват и в пукота им името Юн Фосе звучи едновременно митологично и близко до живота. Звучи така, сякаш този път Шведската академия не е сбъркала.

В текста си за „Тоест“ покойният Марин Бодаков споделя: Отдавна даден израз не ме е карал да мечтая така: навес за лодки. Там започва историята на младия Ашле и бременната Алида, които, подобно на Йосиф и Мария, чукат от врата на врата и молят за подслон. Действието се развива преди стотици години около град Берген (Бьорген) в Югозападна Норвегия. Призрачните кални улици напомнят за един друг носител на Нобел – шведската писателка Селма Лагерльоф и нейния роман „Коларят на Смъртта“ (издаден също от „Лист“). За разлика от нея, обаче Фосе не държи да поучава читателя, като го води за ръка към морала. Минавайки през трите съставни повести на трилогията: „Бдение“, „Бленуванията на Улав“ и „Отмала“, читателят бавно осъзнава, че няма да срещне лесни отговори.

Алида очаква да роди дете до няколко дни. Двамата с Ашле търсят подслон, защото собствената ѝ майка не я приема в дома си. Споменатият по-горе навес за лодки също е зает, тъй като предишният „наемател“ се е завърнал. Няма място за тези две осиротели души, които трябва да прибегнат до убийства, за да оцелеят. Втората повест е по-сюжетна и проследява Ашле, който е променил името си на Улав и живее с Алида (вече Оста) и новородения им син извън Берген. Един ден той слиза до града и докато се опитва да купи златен пръстен на любимата си, е заловен и осъден. Третата повест прескача напред във времето, за да ни запознае с дъщерята на Алида, която си спомня за своята майка, продължила живота си без осъдения за убийство Ашле.

Възможно ли е в един свят на бедност, убийства и лудост да съществува любов? Това е сравнително банален въпрос, който може да има също толкова банален отговор. В романа си Фосе усложнява нещата и пита: възможно ли е да съществува любов в едно човешко сърце, което няма представа за морал? И ако отговорът е „да“, става интересно. Защото каква би била ролята на обществения съд и кой би хвърлил първия камък с ясното съзнание, че не говорим за правосъдие, а за литература в днешното време. Мъжът, изведен на ешафода, има колкото шанс да е бавноразвиващ, толкова и да е новият месия.

Убийствата в „Трилогия“ се случват „извън кадър“, научаваме за тях заобиколно и не сме сигурни дали виновникът не е пред очите ни през цялото време. Не сме сигурни и дали е с всичкия си. И докато гадаем, Фосе отвлича вниманието ни с невъобразим водовъртеж от думи. Изречения без край, които се усукват като народна приказка; като притча, изговорена с хипнотичен език, плод на трескав блян край пламъците на огъня. Така, докато пропадаме все по-надълбоко в кладенеца на архетипните внушения, без да искаме, се озоваваме на финала на една позната история, която никога не сме чували разказана по този начин.

Неочаквано под вледеняващата повърхност на това сурово свидетелство за непоносимата човешка участ различаваме да прозира фиордът на надеждата. Някъде там, между митичното сказание и осезаемата болка на всекидневието, Фосе открива мелодията, с която да разкаже историята на своето семейство или поне тази на двама свои предци. Да я изпълни с надеждата, че в крайна сметка който търси, намира и че дом има запазен за всеки един от нас.