Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

„Светлопис. Избрани стихотворения“, Здравко Кисьов, съст. Роман Кисьов, издателство „Ерго“, 2023 г.

В разговор по телефона с поета Иван Цанев издадох, без да искам, намерението да пиша за новия том „Избрани стихотворения“ на Здравко Кисьов. Тогава той предложи да ми изпрати нещо по пощата. След няколко дни получих три неща, негова сбирка по моята тема. Вкъщи аз вече имах два ценни предмета. Оформяше се игра със загадки, а вече смятах текста за написан. Всеки пъзел обаче има свои скрити ходове.

От заварените домашни реликви беше моят ученически дневник. На много места в него от средата на 80-те години съществува изразът „моят Здравко Кисьов“. Бях купила каквото имаше тогава по книжарниците, а останалия Здравко Кисьов вземах поетапно от библиотеката. Когато сега чета новия подреден и грижливо обговорен том, връщам усетите на чувствата си оттогава. Мога да го нарека не Светлопис, а Чувствопис.

Имах също трите книги от и за полузабравения поет Веселин Тачев, които възстановяваха началния контекст на двадесетгодишните русенски поети в началото на 60-те години и комунистическите репресии срещу тях.[1]

Томът с избрани стихотворения от почти 500 страници продължи дневниковото възприятие, но и ми даде дистанцията на миналите повече от 30 години към една поезия на вътрешната перспектива с последователен философичен подход, нещо феноменално за последните десетилетия. Съставител е синът на Здравко Кисьов – Роман, който е като в стиха на баща си „Подобно съд, от обич преизпълнен / по пътя си към вас внимавам / да не разлея нито капка“. Особено полезна е критическата част в края с мнения, които завъртат посоки от гледни точки към Кисьовата поезия. Цяло чудо е завидно осъществената личност на нашия поет по този начин и на това място в това време. Напът съм да обявя случая за „нормално изключение“ спрямо провинцията и властващата идеология. Дали опитът на Здравко Кисьов да мине „още веднъж / през отворите на буквите, / като през тунели“ няма да ни отведе към една асиметрия между норма и аномалия в полза на прекрасната поетическа „аномалия“ Здравко Кисьов. Питам се дали поезията му, съставена от детайли и частни случаи, не е още един начин да избяга от цензурата, която обръща внимание повече на едрото и на пръв поглед мащабно-съдържателното. Той е майстор на смяната на перспективата например: „Цветята във вазата гледат / как в леглото умира човек / и им се струва, че са безсмъртни“. Съществено е търсенето на истината, и както пише Светлозар Игов, цялостното лирическо познание, систематизацията на душевния опит, с една дума – самопознанието.

Основното от пощенската пратка на Иван Цанев беше книга[2], чиято първа част разказва митологията на групата „Поетическо вероизповедание“, в която влизат Здравко Кисьов и още деветима млади поети, организирали литературно четене в Русенския висш институт по машиностроене на 1 декември 1962 г. Като програмка към четенето издават брошура стихосбирка, в която наричат себе си сърдити млади хора. Тогава още не знаят, че след тяхната акция ще бъдат белязани тъкмо с тази западна стигма, неправилно разчели политическото размразяване на антисталинизма. Бързо идеологическият апарат разпръсква групата и всеки понася своя дял наказание. Най-големият и известният поет в групата Здравко Кисьов се извинява от името на всички умерено и колкото е възможно достойно.

Вторият предмет в кутията е статия на Иван Цанев по случай 50-годишнината на Здравко Кисьов. Едно от нещата в нея е преобръщането на заглавието на стихосбирката „Покана за песен“ като „Покана за размисъл“, защото философското е главен белег на тази поезия. Накрая от кутията изпадна рисунка на художника Георги Трифонов, на преден план – самият Здравко Кисьов, учителят по поетическо мислене.