Асен Шопов – Страшният съд е в сърцето
„Рано или късно човек се изправя срещу себе си. Може би в момента, в който си отива, си казва: „Прости ми, Господи!“. С режисьора Асен Шопов, който постави „Коварство и любов“ от Фридрих Шилер в Народния театър, разговаря Мария Митева
Асен Шопов е роден през 1933 г. в с. Брестовица. Поставил е десетки пиеси в София и страната: „Хамлет“ и „Ричард III“ на Шекспир; „Мария Стюарт“ и „Коварство и любов“ на Шилер; „Тартюф“ от Молиер; „Нора“ от Ибсен; „Щастливецът иде“ от Руси Божанов; „Тайната вечеря на дякона Левски“ от Стефан Цанев и др. Под негова режисура са осъществени постановки на сцените на Театъра на армията, Народния театър „Иван Вазов“, Театър „София“, Сатиричния театър. Режисьор е на филма „Вечни времена“ и за него получава Златна роза през 1974 г. и Сребърен леопард през 1975 г. от Филмовия фестивал в Локарно. Награден е с Аскеер (2003) за постановката „В полите на Витоша“. През 2011 г. поставя „Да се провреш под дъгата“ на Георги Марков в Народния театър и „Железният светилник“ по Димитър Талев в ТБА. През 2012 г. получава Аскеер за цялостно творчество, а през 2022 г. – Икар за цялостно творчество. Най-новата му постановка е „Коварство и любов“ от Шилер в Народния театър.
Господин Шопов, изглежда Шилер ви е любим автор от юношеските години.
Да, така е. Бях в прогимназията, когато гостувах в Пещера. Режисьорът Димитър Пунев беше поставил в читалището „Разбойници“. Близките ме заведоха да гледам пиесата. Така и не разбрах, че тя е на Шилер. Представлението ме погълна.
„Коварство и любов“ е наречена гражданска трагедия от автора и явно такива трагедии ви интересуват.
Случка от детството определи интереса ми към моралната същност на хората, а не към социалната им принадлежност. Вълнувала ме е съдбата на обикновения човек, неволно замесен с овластените хора на държавата. Започнало е подсъзнателно. Бях ученик, когато един ден, излизайки от нас за училище, видях върху нашата порта, написано с червена блажна боя: „Тук живее народен враг!“. Разбирате, че след това атмосферата в семейството ми, чисто психологически, е била травмираща. Това не ме е настроило срещу тогавашната власт, но определи съзнанието ми в този момент, в който съм престанал да бъда дете и съм започнал да мисля другояче за нещата. Всичко, което съм правил, кореспондира с тази нагласа.
Дали е имало повече горчивина, вина, или е породило бунтарски идеализъм у вас? Вие с театралните си постановки се борите срещу фалшивите или пък неспазените идеали.
Ние преживяхме 45 години, през които не бяхме изолирани от средата, в която съществувахме. Най-близките ми хора са били комунисти. И аз не говоря за партийно ангажирани фигури.
И Георги Марков сте поставяли.
Спирали са ни постановки, чийто автор беше той, уволняваха ни. Искам да кажа, че живях в онова време, в онази среда и онова начало – че „тук живее народен враг“, не ме е напускало никога. Тоест аз винаги съм работел през призмата на това, че има нещо, което трябва да се коригира. И неслучайно всичката ми работа е била в съприкосновение с така наречената цензура. Без да съм се определял като активен човек против властта. Работил съм във Военния театър, в Народния театър. Изненадващо е, че влизайки в Народния театър, ми направиха предложение да стана партиен член.
И вие отказахте?
Е, и как мога да приема! Достатъчно беше да им кажа: „Вие много добре знаете какво пише в моето досие. Благодаря за поканата, но…“. Това с партийното членство беше автоматично, влизайки в Народния театър, не може да не си партиен член.
Вие успяхте да не станете…
Да, не бях. При това поканата дойде не от случаен човек, разговорът бе в Партийния дом. Директно заявиха: „Ние ви каним да станете партиен член, не да ви избираме, не да преценяваме дали може, ами ви предлагаме да станете“. И там аз казах: „Вие много добре знаете какво правя, как го правя и ако вие утре в качеството ми на партиен член ми кажете: „Това трябва да стане еди-как си“, просто няма да се получи“.
Тоест отстоявахте творческата си свобода? Имаше ли такава преди, има ли я и днес?
Всичко, което съм правил, бе да намеря различни начини да заобиколя цензурата, но да остана при творческото си верую. Затова съм влизал и в конфликти, без това да е било нарочно. Отстоявах моето верую.
Вие смятате, че театърът има образователна мисия?
В цялото ми седемдесетгодишно занимание с театър разбрах едно просто нещо: „Сцената е трибуна, салонът е аудитория“. И тук се води диалог. Води се дискусия, разговор в най-общия смисъл на думата.
Все още ли вярвате в това?
Вярвам. И не просто вярвам в това. То няма друго.
След много постановки на „Коварство и любов“ как се променяха интерпретациите ви?
Съобразно времето. Няма друго измерение. Това представление, днешното, отговаря на състоянието на публичното ни поведение.
На корумпираната власт и невъзможността обикновеният човек да се справи?
С всичко. Всичко това, което е около нас, е в пиесата. Затова се нарича съвременна класика. Тя е преживяла времето като класика, но е сто процента съвременна.
Не е ли много безнадежден този финал?
Това е ваш проблем да го прецените.
А вие как го преценявате?
Занимава ме проблемът, минаващ през призмата на страшния съд, който е в сърцето ни. Всеки знае точно какво прави. И между другото, това е феноменът на човешката природа. Аз мога да приказвам с вас едно, а да мисля друго. И не знам вие какво мислите. Така че страшният съд е вътре в нас. На това е подчинено представлението. И затова в първите пет-десет минути махам всички перуки. Класиката е качество и достойнство, но в това представление не ни занимава.
Махате тази класика, която очакваме.
Това е животът, който живеем. В него има красота, в него има духовност, само че героят музикант ни казва: „Изкуството не знам дали ще ни спаси“.
Той е много положителен герой. Но е безсилен да се справи с тази престъпност. И се опитва да предпази дъщеря си.
Това е само оценка. Тя изплаква от камбанарията: „Не мога повече да живея в този отвратителен свят“. Баща ѝ знае това, т.е. той има познания, натрупал е мъдрост през живота.
Вие по принцип и днес имате идеалистична нагласа към хората и към изкуството. Тоест вярвате, че пиесата може да промени някого в залата?
Моята нагласа в случая трябва да се срещне с вашата.
С тази на автора, не с моята.
Авторът е само обективност около нас. Ние сме двама живи човеци.
Какво е вашето послание за този спектакъл? Какво се променя във времето? Корупцията по-рафиниран вид ли придобива?
Ние чрез театъра нищо не можем да променим. Внушението е, че рано или късно човек се изправя срещу себе си. Може би в момента, в който си отива, си казва: „Прости ми, Господи!“. Цялото представление е обвързано с идеята за Страшния съд и това не е режисьорска измишльотина. Ако ви е направило впечатление, героите употребяват този израз почти непрекъснато. Това е авторът.
Авторът се опитва да каже, че има такъв съд, морален.
Има такава самооценка. Всеки има самосъзнанието за това какво представлява, какъв е светът и животът около него, какво е неговото поведение, какво е нашето обществено поведение. Всеки го знае, всеки.
Който се замисля.
Не, с това споря. Тези, които вършат всичките дивотии, за които ние сме склонни да говорим, имат абсолютното съзнание за това, което вършат. Те знаят много добре, че корумпират, че това е ежеминутното говорене. Това е начин на живот, Народното събрание е начин на живот, там се възползват от това да манипулират хората.
Затова и пиесата се казва „Коварство и любов“.
Във философския спор, в който водим разговора, това е вечният конфликт между доброто и злото. Аз нищо повече не мога да кажа. Театърът без публиката не съществува. Него го няма. Той не е картина, която може да стои окачена на стената. И който иска, може да се загледа, който иска, може да я подмине. Театърът не може да съществува, ако в залата няма поне един човек, с когото да разговаря. А обикновено той разговаря с един човек в качеството му на примерно шестстотин сумирани гледни точки и проблемът е дали ще ги събере. Знаете ли, преди доста години ходих в Гърция. Там на най-южната точка има стар гръцки театър.
Епидавър.
Да. Това е театърът с плоча долу в средата. Като застанеш там и шепнеш, всичко се чува и на последния ред. Човекът, който ме разхождаше да ме запознае, ме заведе на върха на тоя баир и ми обясни следното: „Това долу е театърът, а оттук, зад върха, започва изворче на малка рекичка“. И тази рекичка в продължение на два-три километра цялата беше блокирана с естествено оформени каменни плочи.
Тези каменни блокове са на баира?
Не, тези каменни блокове, в размер два на два метра, са разположени на километри надолу по реката. И са като лабиринт. Те естествено са такива. Там е била психиатрия. Между всеки камък е имало клетка. И разсъждението е: „Не е известно кое е било първо. Дали е реката, оформила каменния лабиринт, а после се е появил театърът, или пък е обратното“. Тези психиатрични клетки са публиката на въпросния театър, който я лекува. Става въпрос за ролята на театъра.
Това е вашето мнение?
Не мое, на гида. И не е далеч от истината. Тази психиатрична клиника е била до театъра. А древногръцкият театър оттогава е публичен.
Вие сте убеден, че изкуството лекува.
Знам, че въздейства. Актьорите играят, зрителите плачат или се смеят.
Значи това е много силен мотив да продължавате да правите театър.
Изпитвам потребност и удоволствие. Но не, няма да правя следващи постановки. Това беше съзнателна молба към директора: „Дай ми възможност да направя нещо, с което да се простя с професията си“.
В началото сте били приет във ВИТИЗ за актьор.
Всичко беше записано с едно желание, с една цел – да се махна от селото, в което съм „народен враг“. Никога не съм имал самочувствието, че мога да бъда артист на сцената.
Това, че сте учили за актьор, дали ви е помагало в режисьорската професия?
Четири години учих заедно с колеги като Георги Черкелов, Иван Андонов, Никола Гълъбов, Анани Явашев, нали разбирате, че това е опит и знание. Работил съм като актьор, две години бях в Сливен, след това още две години в Сатирата. Напуснах работа, за да отида да следвам режисура.
В Москва не са ви пуснали?
В Москва не ме пуснаха по друга причина. Завърших в класа на Моис Бениеш, четири години работих като актьор, след това учих две години режисура като втора специалност пак при него. Когато завърших режисура, всъщност основната ми мечта, ако може да се говори за такова нещо, бе киното. И аз се явих на конкурс, който Бинка Желязкова провеждаше, и го спечелих. По силата на конкурса трябваше да замина за Москва да следвам кинорежисура. По силата на досието ми – къде ще ходи тоя, бе?
Значи са ви спрели?
Да. Заминах за Димитровград. Още първата година направих две такива представления – „Почивка в Арко Ирис“ от Димитър Димов. Другата пиеса бе на Емил Манов „Грешката на Авел“, заради която закриха Димитровградския театър.
Целия?
Целия го закриха.
„Първият“ не е бил съгласен.
Съвсем „Първият“ и не само първият. Всички около първия бяха в ложите. Той стана и те станаха. Такива неприятности са ме съпътствали непрекъснато. След това свалиха пиеси от Георги Марков, после пак негови, после на Руси Божанов.
Това не ви ли обезкуражаваше, или напротив?
Ако има някакво обяснение, то е в това, че аз не се настроих вражески. Имах чудесната възможност да остана в Германия. Случи се в Манхайм, на международен фестивал на Шилер със същата постановка на Театъра на армията през 1978 г.
Те ви поканиха да останете?
Да, предложиха ми да остана. Но аз не мога да живея зад граница. Не е и до патриотизъм. Чисто физиологически аз не мога да живея зад граница. Ходих в Париж, по средата на творческата командировка се върнах, ходих в Лондон – пак по средата на командировката се върнах. Зад граница съм безпомощен. Там не мога да вирея, нито език знам, нито мога физически да поема такова натоварване. Да не говорим, че тук имах деца.
Имате ли надежда, че нещо ще се промени?
Ще се промени така във времето, че ние няма да го усещаме. Ще бъде за внуците, за правнуците ни.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук