Мария Митева

Мария Митева е родена в София. Завършила е българска филология в СУ „Климент Охридски“ през 1980 г. От 2008 г. е дипломиран магистър по „Филмово и телевизионно изкуство“ в НБУ. От 1981 г. публикува свои разкази в периодичния печат. От 1986 г. работи като журналистка на свободна практика. Издала е книгите с разкази „Снежният човек плаче“ (1992), „Каквито изглеждахме“ (1993) и „Понеже лудостта се поема на глътки, отбих живота от себе си“ (1997); публицистичната „Всеки се бои от времето“ (2008), пиесите „Различно от вчера“ (2012) и стихосбирката „Хербарий от предчувствия“ (2017). Получила е четири литературни награди за отделни разкази. Нейни разкази са преведени на френски, английски и арабски. Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели.


Път със заредени капани. Разговор с Николай Поляков

Съвременният начин на „общуване“ е взиране в телефона. За щастие, театърът все още гледа в упор в очите на зрителя. И вярвам, че никога няма да настъпи времето на „виртуална сцена с виртуална публика“. А монологичният театър е като другия театър, само е по-труден. И по-рисков – отникъде помощ за клетия актьор – няма партньор, няма пауза, няма време за съсредоточаване и презареждане. Само миг разсейване и си излетял от вниманието и интереса на публиката като състезателен болид от пистата. [...]

Случайно и неочаквано

Мъжът често прекосяваше градинката с шадравана до Народния театър. Не гледаше наоколо, все бързаше. Но един зимен ден той се загледа в празния шадраван. На черен постамент беше издиганата статуя-фонтан на танцуваща балерина, устремена с ръце към небето. Дъното бе покрито с гранитогрес. Мъжът се усмихна. Днес дъното е безопасно. Само в спомените на порасналото момче тогавашната истина оставаше непокътнато жива. Преди шестдесет години някъде около мястото на днешната статуя имаше открит канал без решетка. [...]

Асен Шопов – Страшният съд е в сърцето

Случка от детството определи интереса ми към моралната същност на хората, а не към социалната им принадлежност. Вълнувала ме е съдбата на обикновения човек, неволно замесен с овластените хора на държавата. Започнало е подсъзнателно. Бях ученик, когато един ден, излизайки от нас за училище, видях върху нашата порта, написано с червена блажна боя: „Тук живее народен враг!“. Разбирате, че след това атмосферата в семейството ми, чисто психологически, е била травмираща. [...]

Гневът в нас. Разговор с актрисата Мария Стефанова

Редно е да пазим живота, да го обичаме. Много често родителите пренасят върху децата своите наранявания или напреженията, които съпровождат живота им. Викат им, крещят им. Какво са виновни децата? И после същите тези деца в училище викат, бият се, защото знаят, че така се постъпва. Ако се прави у дома, се прави и в училище. Ако се прави в училище, ще се прави и в бъдещия дом. Насилието така се ражда. То може да бъде прекъснато само тогава, когато се раждат и отглеждат образовани деца. [...]