Култура / Брой 3 (2956), Март 2019

Защо след падането на Берлинската стена някак лесно забравихме за причините, които в миналото доведоха до появата на нацизма, комунизма и национализмите? Глупави ли бяхме през 89-а? И грешен ли беше начинът, по който изобщо се разказваше историята? Пълен текст на лекцията на големия британски историк, изнесена на 14 февруари 2019 г. в София като „Мемориална лекция Джу“ в памет на Юлия Гурковска (1945–2001).

Наивни ли бяхме през 89-а? Темата на лекцията ми е провокирана от Марчин Крул, полски историк, участвал активно в нелегалния самиздат, интелектуалец, близък до Тадеуш Мазовецки, първия некомунистически премиер на Полша. През 2015 г. Крул публикува книгата „Глупави бяхме“, свързана конкретно с Полша, и аз правя препратка към нея. Мисля си за нашите надежди от 89-а и за това кои бяхме „ние“? Отговорът е: тези, които участвахме в промените от 89-а, такива като мен, които бяха ангажирани зрители на този спектакъл. Надеждите ни тогава бяха свързани с новия модел на „нежна революция“, на революцията без насилие. Имахме надежди за една цялостна и свободна Европа. Надеждите ни се изразяваха в това, че страни като България, Румъния, Полша ще станат „нормални държави“. Помните ли тази фраза? И ако си задавахме въпроса какво означава „нормална“, едни умни хора даваха много сложни отговори, но в крайна сметка всичко се свеждаше до следното: „нормална държава“ е държава, която прилича на Западна Германия. Това бе необичайна революция, тя не се захранваше от нови идеи. В сравнение с Френската революция „нежната революция“ изобщо не бе революция, защото революциите предполагат насилие. А това беше „революцията на догонването“, както я нарече Хабермас. Едни държави, които бяха „заложници, отвлечени на Изток“, ако си спомняте израза на Милан Кундера, трябваше да се върнат на Запад. Бронислав Геремек по-късно отбеляза, че ние искахме да се придвижим от Изток на Запад, а накрая се оказахме на Юг. Но както и да е. Тридесет години по-късно идеята за това какво е „нормално“ доста се промени. Виктор Орбан казва: „Тогава си мислехме, че Европа е нашето бъдеще, а сега мислим, че ние сме бъдещето на Европа“. Оказа се, че нормите, вместо да се налагат от Запад на Изток, трябва да се налагат от Изток на Запад. Вместо от Митеран към Мазовецки и Желев – днес от Орбан, Качински и може би Путин. Или от Салвини и дори Тръмп.

Първото, което бих искал обаче да отбележа, е: не е вярно, че сме били наивни оптимисти през 89-а, нито е господствало някакво утопично тържествуване. Ще ви прочета само последния абзац от книгата ми „Вълшебният фенер“ (1990): „Да искаш просто да се случи това, за което мечтаеш, не означава нищо. В Европа има перспектива, в която посткомунистическото бъдеще изглежда като предкомунистическото минало. Появяват се нации, слаби държави, неравенство“. Съвсем не сме били оптимисти относно това какво ще донесе преходът. Щяхме да сме направо изумени, ако ни кажеха, че след петнайсет-двайсет години източноевропейските държави ще са членки на ЕС и НАТО. Това, което се случи в бивша Югославия, напълно ни отрезви. Тогава шегата беше: „можеш да направиш от аквариума рибена чорба, възможно ли е обратното“? Останахме повече от приятно изненадани от факта, че по-голямата част от посткомунистическа Европа успя да превърне рибената чорба в аквариум. Един доста особен аквариум, разбира се, с доста особени риби. Ала все пак – аквариум! И ако е имало „либерално пренатягане“, то дойде може би петнайсет години по-късно – около 2005–2006 г., когато всичко сякаш вървеше по план и моделът на „нежните революции“ от 89-а се следваше и от други държави.

Спомнете си Белград през октомври 2000 г. Войнолюбецът и диктатор Милошевич стана обект на друга „нежна революция“ и договорен преход. По-късно бях на Майдана в Киев и няма да забравя морето от европейски знамена там. Самата Европа беше в страхотна форма. Еврото беше силно, предстоеше приемането на Европейска конституция. И в периферията на Европа – на юг и на изток – всичко вървеше като по план. Историческата периферия на Европа сякаш се вливаше в нейното ядро.

Точно тогава започнахме да правим една грешка: приехме, че онова, което се случи през 89-а, е „новата норма“. От днешна гледна точка по-скоро изглежда, че това е било голямото изключение, а не „нормата“. Спомнете си само как се отразяваше „арабската пролет“. Кохорта от журналисти, които преди това бяха отразявали събитията в Съветския съюз и Източна Европа, бяха запленени от следващите „нежни революции“ в арабския свят.

Случи се и още нещо, за което аз също имам вина. Ние, либералните интернационалисти, чийто живот мина в изследването на Източна Европа, пренасочихме вниманието си навън. Самият аз написах книгата „Свободният свят“ (2004), в която ставаше дума за „по-широкия Запад“, а последната ми книга носи заглавието „Свободното слово“ (2016). И в двата случая разглеждах Запада и Европа като по-широки понятия. Няма да се извинявам за това: просто исках и други хора да се ползват с правата и свободите, с които разполагаме ние в свободните държави. Искам да кажа, че ние гледахме навън, докато зад гърба ни в нашите държави силите на националния популизъм (на Брекзит в моя случай) се обединиха.

Когато правя своя анализ, искам да направя разграничение между неуспехите на действието и неуспехите на стремежите ни. В първия случай имаме реални политически грешки, а във втория става дума за неуспеха ни да предвидим по-мащабни исторически процеси, извън нашия контрол.

Ще започна с втората група събития. Всеки историк, който присъства на големи революции, трябва да очаква контрареволюции. Всъщност това наблюдаваме днес. След трийсет години либерална революция настъпва нелибералната контрареволюция. Първият пример за това е Китай. Това е неочакван, непредвиден резултат на събитията от 89-а. Днешен Китай е също толкова продукт на тези събития, колкото са Полша, Унгария или България. Китайската комунистическа партия (ККП) си извади поука от случващото се в Източна Европа и заяви, че няма да стори същите грешки. Така тя изгради нещо, което аз наричам „ленинистки капитализъм“. Това не го очаквахме през 89-а. Ала дори с цялата мощ, която Китай получи, китайските комунисти продължаваха да се боят от напредъка на международния либерализъм и на „нежните революции“. Чували ли сте за документа, чието име доста напомня Оруел, за „Документ номер 9“ на ЦК на ККП? В него са изброени седем неща, срещу които китайските партийни ръководители трябва да се борят. Сред тях са западната конституционна демокрация, универсалните ценности, гражданското общество и неолиберализмът.

Звучи ли ви познато? Същото е валидно и за Путинова Русия. Спомням си как водещ руски журналист заяви, че водещото събитие през последните двайсет години не се е случило в Русия, а това е революцията в Украйна. Трябваше да предвидим, че щом една от най-могъщите световни империи рухне, не може да не последва „имперска реакция“ срещу това. Срещал съм се с Владимир Путин само веднъж, през 1994 г. Тогава Путин беше заместник-кмет на Санкт Петербург. Запознахме се по време на някаква конференция, той бе едно доста неприятно малко човече. В края на конференцията взе думата и каза: „Не трябва да забравяме, че милиони руснаци в момента живеят извън Руската федерация и ние трябва да ги защитим. Има исторически руски територии и извън Руската федерация“. Тогава той спомена Крим. Години по-късно си спомних за тези му думи. Още тогава трябваше да се сетим, че ще има подобна реакция.

Карл Маркс казва, че глобалният капитализъм е революционна сила. Не е нужно да обяснявам как глобалният капитализъм промени Европа и посткомунистическите общества. Моето разбиране за популизма в Полша от типа „Качински“ или за движение като Брекзит е, че това е реакция на твърде бързата промяна или на твърде многото промени. Хората казват, че твърде много неща се променят твърде бързо. И друго, което също не успяхме да предвидим, а ми се струва основополагащ проблем на днешна Европа, е проблемът с успеха. Ако погледнете как се води проевропейският разговор – от 50-те до 90-те години – ще видите, че той се свежда до следното: беше лошо, а искаме да стане по-хубаво. И това „по-хубаво“ е Европа. Познат ви е този аргумент. Има доста „неприятни места“ дори в Европа. За германците „лошото“ е нацизмът. За испанците – франкизмът. За поляците и Източна Европа – комунистическата диктатура. Ала формата на проевропейския аргумент е: от нещо „лошо“ искаме да стигнем до нещо „по-хубаво“. Проблемът идва, щом стигнем там. Реалността е винаги по-лоша от мечтата. И човек се разочарова. Какво следва, когато стигнеш до „по-хубавото“? Сега имаме цяло поколение, родено между 1989 и 2000 г., което не познава друго освен една цялостна и свободна Европа. Ако си млад испанец, грък или португалец, ти познаваш само една Европа, където всичко е наред. А изведнъж нещата се влошиха. Защитил си докторат в Мадрид, а трябва да работиш като келнер в Берлин заради икономическата криза. Кривата изведнъж се обърна: бил си по-добре, а ставаш по-зле. Кой е отговорен за това? Европа. Проблемът с успеха и разочарованието е в основата на днешната криза.

Нека обърнем поглед и към провалите на действието. Ще разделя проблема на три части, спирайки се на посткомунистическа Европа, Европейския съюз и глобалния либерализъм. Започвам анализа с онова, което успяхме и не успяхме да направим след 89-а.

Една дума тутакси изниква, щом се заговори за посткомунистическа Европа, и това е думата „неолиберализъм“. Аргументът е, че един неолиберален влак тръгна от Чикаго, мина през Лондон, а оттам през цяла посткомунистическа Европа и вижте какво се случи. Мисля, че това е голямо преувеличение. Не знам какъв е случаят в България, но имаше само неколцина неолиберални идеолози в Източна Европа, един от тях е Вацлав Клаус. Мнозина от политиците, които приложиха „шоковата терапия“, не бяха идеологически неолиберали. Просто това бе единственият им известен начин да разрушат „командната икономика“ и да я направят свободна. Бронислав Геремек го заяви ясно: „Аз не разбирам от икономическа теория, но имаме монолитна „командна икономика“ и по някакъв начин трябва да разбием този монолит“. Полша и Унгария имаха приблизително еднакъв БВП през 89-а, а десет години по-късно нещата бяха съвсем различни. Така че като цяло „шоковата терапия“ не бе лошо решение, но тя беше болезнено решение, което засегна много хора, включително работниците, които се бориха за тези промени, а накрая загубиха от тях.

Струва ми се, че големият провал не е в приемането на неолибералната икономика като такава, а е в липсата на съпътстваща и допълваща социална политика. В Полша, когато Яцек Курон беше социален министър, се прилагаше такава политика, а после това спря. След което партията „Право и справедливост“ на Качински дойде на власт с националистическа идеология, която е дясна, и със социална политика, която е лява.

Ясно е също, че гневът, който преходът породи, се дължеше и на огромната корупция, и на приватизацията, извършена от старата номенклатура. Нещо, което допълнително подсили гнева на хората: да видиш как бившите ченгета като Йежи Урбан, говорителя на генерал Ярузелски, стават милионери. През 2004 г., на двайсет и петата годишнина на „Солидарност“, в Гданск имаше голямо честване и всички изглеждаха щастливи. Аз обаче малко се отклоних от мястото на честванията и стигнах до корабостроителницата. И какво да видя: на някакви бесилки бяха увиснали чучела, на които пишеше: „Марек Роман, председател на борда на директорите, крадец“; „Йежи Лебандовски, сегашен председател, мошеник“.

Мисля, че при „нежна революция“ и договорен преход липсва катарзисът на истинската революция. Тогава са необходими „Комисии на истината“, необходим е публичен сблъсък с миналото, за да преживеят хората такъв катарзис. С моя приятел Адам Михник доста споря по този въпрос, защото навсякъде виждам как „политиката на миналото“ се експлоатира от бившата номенклатура. Друга грешка, по блестящ начин описана от Иван Кръстев, е „политиката на имитация“. Един неин конкретен аспект, интересен за мен, е защо в страните от Източна Европа след промените хората забравиха какви са дълбоките причини за реформите, които се правят. Просто се казваше: трябва да направим тези промени, за да влезем в Европейския съюз. В Германия на това му казват „Европа като самоцел“. Хората започнаха да се питат: защо правим тези промени. А сега се появиха Орбан и Качински и те започнаха да си „присвояват промените“.

Друга грешка е начинът, по който разказвахме историята. Връщането към Европа: това беше реториката на либерализма, на космополитизма, на европеизма, което е тъкмо обратното на национализма. Ние бяхме добрите либерали, а те – лошите националисти. И така оставихме емоционалната връзка с националното на националистите. Това се случи и във Великобритания. Нещо, което не успяхме да направим, е да изградим силен език на либерален патриотизъм. Ето с това трябва да наваксаме.

Така стигаме до неуспехите на действието в Европейския съюз в по-широк мащаб. Днешна Европа е също толкова продукт на промените след 89-а, колкото и онова, което се случи в Източна Европа. Мога да го докажа с документи. Обединението на Германия и договарянето за него стана само в рамките на един месец – между 9 ноември и 9 декември ’89. Сетне Джулио Андреоти се договори с останалите лидери за монетарен, а не за фискален съюз. И тъй като това беше политически, а не икономически проект, всички трябваше да могат да участват в него. Включително и Италия, макар тя да не покриваше критериите, както и много други – като Гърция например. Как може люлката на европейската демокрация да остане извън монетарния съюз? В резултат на което имаме днешния монетарен съюз, който е несъвършен, защото към него не е изграден фискален съюз. Редица големи проблеми на Европа са свързани с Еврозоната. Създаването на Еврозоната бе донякъде неудачна идея, но още по-лоша идея е тя да се разпадне. Това би било нещо ужасяващо – след Брекзит и след новото издигане на границите. Това би било следващата голяма загуба за европейския проект.

Просто Европейският съюз предприе два мащабни проекта едновременно – единият бе разширяването на Изток, а другият – монетарният съюз. Бих казал, че ако се бе тръгнало към обратното – ако имаше обща външна политика и политика на сигурност вместо монетарния съюз, нещата щяха да са по-различни. Замислете се колко погрешно реагирахме на арабската криза, на мигрантската вълна. Каква е европейската външна политика към Китай или към Русия? Няма такава.

Освен това ние силно преувеличихме нормативната сила на ЕС. Направо се чувствам носталгично, когато говоря днес за тази нормативна сила. Преди някоя страна да влезе в Съюза, към нея биха могли да се предявяват изисквания, но щом се присъедини, тя вече може да прави каквото си иска. И това е фундаментален проблем за посткомунистическа Източна Европа като част от днешния Европейски съюз.

На следващо място, имаме всички тези проблеми около свободното движение и миграцията. Като започнем с това, че премахнахме всички вътрешни граници в „Шенген“, без да мислим какво ще правим с външните граници. Страните от Източна Европа станаха успешни демокрации, те също получиха една от тези ключови свободи – свободата на движение, което имаше непредвидени последствия. Едно от тях е мащабната емиграция в някои посткомунистически страни: 27% Латвия, 21% България, 3,4 млн. румънци, 2 млн. поляци и т.н.

Другото непредвидено последствие беше гласуването за Брекзит. Благодарение на щедростта на правителството на Тони Блеър около 2 млн. източноевропейци след 2004 г. дойдоха да живеят във Великобритания. Това не беше някакъв огромен жест на либерална щедрост от страна на Тони Блеър, имаше икономически аргумент. Търсеше се евтина работна ръка. Самият аз водих наскоро кампания срещу Брекзит в една от бедните части на Оксфорд, където живеят имигранти от Бангладеш и Индонезия. Водих безкрайни разговори с британци от азиатски произход, които се оплакваха от „гадните чужденци“. А „гадните чужденци“ в техните очи са белите източноевропейци. Това не е расизъм и ксенофобия. Ако идвате примерно от Пакистан или Бангладеш, добре познавате расизма, защото сте били негова жертва. Не, в случая става дума за пренаселени училища и болници, за конкуренция за работни места.

Историята, която се опитвам да разкажа през последните шест месеца, е, че Брекзит е най-голямото самонараняване, което Великобритания си е нанасяла в историята. Имаше манипулации, но те едва ли предрешиха нещата, защото разликата в гласовете беше над 1 милион. Английският национализъм е също част от проблема. Англичаните са като руснаците: повече от 400 години те не могат да разграничат нацията от империята. Още от времето на Хенри VIII, когато става известна фразата: „тази Англия е вече империя“. Ние винаги сме били империя и никога не сме правили разлика между англичани и британци. Точно като руснаците. Това е „английският свят“. Именно англичани, и то извън Лондон, ни докараха Брекзит. Именно англичаните имат това имперско самочувствие. Никоя друга европейска нация не би и помислила, че ще е добре извън Европейския съюз, даже французите не са толкова арогантни. Ето защо битката не беше да проведем разговора за Великобритания в рамките на Европейския съюз, а да поставим въпроса: какво е Англия? Англия на Джон Лок, на Чарлз Дикенс, на Джон Стюарт Мил, на Джордж Оруел – това е моята Англия. И ние трябва да разкажем тази история. Да я противопоставим на наратива на националистите.

И накрая като неуспехи на действието ще посоча и тези, които са свързани с глобалния световен контекст. Събитията от 89-а откриха възможност за безпрецедентна финансова глобализация на капитализма. Тъкмо тази финансова глобализация доведе и до кризата от 2009 г., от която все още се възстановяваме. Тя създаде невиждани нива на неравенство, както вертикално в нашите общества, където има малък процент невероятно богати хора и огромен процент бедни, така и хоризонтално, географски. Има география на популизма. Има бедни части и по-богати части навсякъде. Но също и глобално, в световен мащаб. Защото глобализацията спаси от бедност стотици хиляди хора, но в Индия и в Китай, а не във Франция, Полша, Великобритания и Съединените щати. Като цяло, бидейки либерал и утилитарист, аз бих казал, че има огромни ползи, но те са за по-малката част от света. И когато двете части се съберат, огромното финансово неравенство изпъква. Освен това банките не платиха нищо за кризата, която предизвикаха. Взаимодействието между финансовите и политическите елити и преплитането им във всички страни е такова, че ме подсеща за книгата „Новата класа“ на Милован Джилас. Може би възниква една „нова класа“. Което дава възможност на политическите предприемачи на популизма да си служат с реториката на „народа срещу елитите“.

Нещо, което се улеснява и от още един велик либерален проект – за все по-достъпното висше образование. Тони Блеър казваше, че 50% от хората трябва да следват в университетите. Ала не е точно така в държави като Великобритания, Франция или САЩ. Когато много хора получат университетски дипломи, се получава допълнително разделение между хората, които са образовани, космополитни, обичат Европа, и другите, които не са такива – в северната част на Великобритания например. Така освен неравенството по богатство и доходи се очертава и неравенство по отношение на достойнството и уважението. Има хора в нашите държави, които са пренебрегнати, на които либералните елити и медиите не обръщат никакво внимание. Тогава се появяват лидери като Качински и започват да говорят за „преразпределение на престижа“. На нас може и да ни звучи смешно, но той уцелва право в десетката.

Имаме и това, което Майкъл Сандел нарича „технократски либерализъм“. Технократски и меритократичен елит, който казва на хората какво е добро за тях. Нещо, което е особено очевидно в Еврозоната и в Европа. Излиза, че един „ленински авангард“ ти казва не само какво трябва да правиш, но и че трябва да смениш законно избраното си правителство, за да го направиш. А пък британските либерални технократи така и никога не казаха на хората какви са предимствата от Европейския съюз. Те винаги се опитваха да прокарват нещата през задния вход.

Наблюдението ми е, че езикът на „технократския либерализъм“ е доста студен език. Последната книга на големия френски политолог Пиер Аснер носи названието „Реваншът на страстите“ (2015). Ние не мислехме достатъчно за чувствата, за емоциите. Дойдоха популистите и националистите и се възползваха от тази възможност. Чрез интернет и социалните медии те много умело се свързаха с хората по един доста опростенчески, дори шовинистичен начин. „Да направим Америка велика отново“, „Да си върнем Великобритания“ и така нататък. Това са все лозунги на популистите. И те са емоционални лозунги.

Мисля, че тук сбъркахме. През 1991 г. в статия, публикувана в списание „Еспри“, Аснер отбелязва: „Докато честваме триумфа на свободата и на универсализма, не трябва да забравяме за копнежите, които в миналото доведоха до социализма и национализма“. И той посочва тези копнежи: копнеж за солидарност и равенство, от една страна, и за общност и идентичност – от друга. За мен това е най-блестящото обобщение на проблема ни. Солидарността и равенството са свързани с лявото, а общността и идентичността – с дясното.

И тъй, бяхме ли глупави? Може би бяхме прекалено умни, което, в крайна сметка, е същото. Самият аз често се питам къде се провалихме. И имам две наблюдения. Първото е, че носим отговорност и за някои недобросъвестни манипулации. А второто е, че вече не сме на власт. Ние, интелектуалците, нямаме власт. Но кои всъщност сме „ние“ и можем ли да изпълним дълга си към своите убеждения, щом нямаме инструментите и лостовете за това?

Интелектуално днес съм доста скептичен поради две причини. Трийсет години изминаха от „революцията на карамфилите“ в Португалия до революцията в Украйна. Периодът е дълъг, но по-важното е онова, което се промени из основи. Моят приятел Франсис Фукуяма беше прав в своята книга „Краят на историята“. Той казваше: това не е краят на историята, а по-скоро няма транскултурен, транснационален конкурент пред либералната демокрация. И за период от около двайсет години той беше прав, но вече не е така. Вече имаме Китай, а Китай е доста по-голямо предизвикателство от Русия. И имаме алтернативна модерност. Както фашизмът и комунизмът бяха алтернативни версии на либералната демокрация, сега имаме други алтернативни версии. Вижте Африка или Латинска Америка. За тях китайската версия на модерността изглежда доста привлекателна. Има друг геополитически и геоидеологически контекст.

Трябва да признаем, че има неща, за които е твърде късно. Не можем да съберем отново счупеното яйце, подобно на Хъмпти-Дъмпти. Късно е и за „Комисии за истина и помирение“, както в Южна Африка или Чили, защото те не могат да се направят четиридесет години по-късно.

Европа сега се опитва да наваксва. Един от впечатляващите ефекти на популизма в Полша е, че там се развива нещо, което Хабермас нарича „конституционен патриотизъм“. Когато Лех Валенса отиде на погребението на Джордж Буш-баща, той носеше тениска, леко неразбираема за американците. На нея пишеше: „Конституция“, като „т“-то и „я“-то бяха в червено, което трябваше да означава „ти и аз“. Това ясно се видя в Националната катедрала във Вашингтон по времето, когато хората в Полша демонстрираха в защита на конституцията. В Краков лозунгът беше „Тройно разделение на властите“. Така че сега имаме „конституционен патриотизъм“.

Историята от последните години е и драматичен провал на „нормативната сила на Европа“. Имаме пълна загуба на връзката между „Европа на ценностите“ и „Европа на парите“. Борис Джонсън искаше хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло, но не го постигна. Виктор Орбан го постигна. Той всъщност използва европейските средства, за да поддържа собствения си режим, разпределяйки ги към собствениците на медии и олигарси. И ако се отнасяме сериозно към това, трябва да направим нещо. „Европа на ценностите“ трябва отново да се свърже с „Европа на парите“. В крайна сметка Германия, с известна помощ от Европейската централна банка, успя да спаси Европа от пълен срив. Това е текущата германска политика. Но ние трябва да направим Еврозоната така, че тя да работи и за Южна Европа, не само за Северна Европа. Става дума включително за баланс между нашите ценности и нашите интереси. А те не винаги съвпадат. Но в ситуации, в които не ни е съвсем ясно какъв ни е интересът, съм съгласен с Марк Твен: „Ако не знаеш какво да направиш, направи правилното нещо“. Мисля, че това не е лоша максима.

Няма какво да ви обяснявам и за „Шенген“. Иван Кръстев и аз от десетина години се опитваме да изградим една организация, наречена Европейски съвет за външни отношения, която си поставя за цел да гради обща външна политика на Европейския съюз. Не знам докъде сме я докарали, но работим по въпроса. Свободата на движение е проблем и за вас, и за нас. Какво да правим по този въпрос? Румънският министър на финансите предложи преди няколко месеца на румънците, които отиват да работят в Европа, да се издават петгодишни разрешения за работа и после те да се връщат в страната си. Той, разбира се, веднага беше разкритикуван. Но дали греши чак толкова?

Споменах, че свободата на движение в Европа е една от основните причини за Брекзит. В преговорите за Брекзит тези четири европейски свободи се превърнаха не просто във фундаментални въпроси, а в новите „десет Божи заповеди“. Дори страна като Германия, на която би харесало да има някои ограничения в свободата на движение, сега се кланя на олтара на четирите европейски свободи.

Либералният патриотизъм ми се струва ключово важен. Това е едно от най-важните неща, които трябва да направим. Не можем да оставим разговора за нациите в ръцете на другата страна. Трябва да изградим аргументи „за Европа“ на базата на либералния патриотизъм, и то в нашите собствени държави.

Европа започва у дома. Много е лесно за хора като мен да ходят по конференции в луксозни хотели в Европа или Америка, говорейки за съдбата на Европа. Така е лесно да си европеец. Трябва да се борим за Европа у дома си, в малките градчета и провинции, в изоставените райони на нашите държави. През последните шест месеца аз се борих, за да предотвратя Брекзит в собствената си държава. Ако смятаме, че петдесет процента висше образование е проблем, тогава трябва да помислим и за другите петдесет процента. Ако смятаме, че нашият студен, технократски език е проблем, тогава трябва да намерим по-топъл и по-привлекателен начин на изразяване.

Когато говорих за цялостна и свободна Европа, това не е просто един аргумент. Това е емоционален призив, въпреки че говорим за система, базирана на правила.

Искам да се спра и на „стратегиите на антиципацията“, на предусещането. Нека поговорим за по-мащабните процеси в глобалната икономика, в света, свързан в интернет, за онова, което се случва в Китай – процеси, до голяма степен извън нашия контрол. Тук говоря за предусещане, не за предвиждане. Политическата наука понякога, и то доста погрешно, смята, че има възможността да предвижда. Имам предвид исторически формирана преценка. Има определени модели, които се случват в историята. И ако една голяма империя се срине за кратко време – като Русия, Великобритания, Франция или Испания – ние знаем от историята, че ще има ответна реакция. Точно каква ще е тя – не знаем, ала това може да се предугади. Ако някоя огромна държава набира сила, това допълнително ще засили напрежението в международните отношения. И това също може да се предусети.

Изобщо, ако гледаме на нещата от историческа гледна точка, виждаме че подобни вълни обикновено траят дълго. Либералната революция отне около четиридесет-петдесет години. Контрареволюцията също няма да свърши за две-три години. Това би било нереалистично очакване. Трябва да се подготвим за дълга и може би поколенческа битка с тези сили. Ако го направим, едно нещо ще е на наша страна. И то е, че хората ще започнат да изпитват трудности. Както споменах, историята на прехода от „лошото“ към „хубавото“ може да звучи иронично, но сега се запътваме към „по-лошото място“. След време хората наистина ще осъзнаят, че това е „по-лошото“, и ще започнат да търсят „по-хубавото“.

Трябваше да го има референдума за Брекзит, за да се случи в моята държава нещо, което не смятах, че някога ще се случи. Седемстотин хиляди души излязоха и развяваха европейски знамена в центъра на Лондон. Когато нещата наистина се влошат, хората може би ще започнат да се мобилизират отново. За мен ключът е в поколението на 89-а. Тези хора сега са между двадесет и четиридесет години и са се възползвали до голяма степен от преимуществата на Европа. Но те не са на предна линия в нейна защита. Ако се съди по опозицията в Полша, там са хора предимно между петдесет и шестдесет години. При Брекзит е същото. Петдесет- и шейсетгодишните защитават членството на Великобритания в Европейския съюз. Това е по-скоро моето поколение.

Въпросът ми е дали поколението на 89-а може да поеме и да проведе тази битка? И тук предизвикателството е можеш ли да се поучиш от историята, без самият ти да си преживял трудностите.