Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

Разговор с проф. Божидар Кунчев

Годишнината от рождението на Атанас Далчев неизбежно поставя въпроса за неговото творческо дело и значението му за българската литература. Нека започнем обаче с личността на Далчев, с влиянието, което той оказва върху своите съвременници.

Далчев е един от най-големите в поезията ни. И въобще в българската литература, в културата ни. Поет с онази самобитност на творчеството и личността си, заради която винаги ще присъства в съзнанието на духовния човек, за да го зарежда със смисъл. За да му бъде като опорна точна в неговия неспокоен и търсещ живот. Стиховете му, неговата критическа проза, „фрагментите“ на Далчев са на идейното и естетическо равнище, до което малцина се добират. Защото малцина са надарените да проумеят противоречивите аспекти на съществуването и да ги превърнат в мъдра и вълнуваща представа за Смисъла. Далчев бе разбрал още като млад, че „човекът е противоречие. Като противоречие е възникнал и като противоречие се развива и живее“. С обладалите го противоречия – неговите собствени и тези на живота, той ще чете „тайнствената книга на битието“ („Кукувица“), за да разбере един ден, че в човешкия живот го има смисъла, както и онази „безсмисленост щастлива“, за която говори в „Задните дворове“. Далчев изпитва неведнъж страданието заради окаяната човешка участ и злото, проникнало навсякъде, за да интонира и много от своите стихове с чувството за безнадеждност. Видяното и преживяното е предостатъчно, за да направи извода, че животът е абсурден. Но поетът няма да го стори, защото за него абсурдът е релативно понятие. Той знае, че въпреки всичко човек може да намери „пътя към света“ („Ангелът на Шартър“), да намери себе си и своето спасение. Да намери смисъла, какъвто е „светлика на един прозорец“ („Среща на гарата“), зад който са обичаните хора. Да разбере, че „всичко мое е на тая / греховна мъничка земя“. Но да не забравяме, че въпреки намерения смисъл Далчев живя до сетния си дъх с тревогата си за живота и човека, със своите съмнения, с така интригуващата ни способност да не бъде никога еднозначен и догматичен. Ако не бе така, той нямаше да нарече един от късните си стихотворни цикли „И сърцето най-сетне умира“. Нямаше и да каже в късното си стихотворение „Нейде в Русия“: „Не като чужденец ли вечен / минава през света човекът?“.

Със споделеното дотук посочих в какво се крие неговото своеобразие. Далчев, за разлика от мнозина други, не можеше да бъде лекомислен и подкупен. Поезията за него бе одухотворяване на битието, бунт и протест, а не пропаганда на една или друга идеология. Изкуството за него бе една самостойност, която не трябва да обслужва чужди цели. Убеждението му беше, че „поетът трябва да има една хигиена по отношение на различни натрапливи внушения на общото съзнание и на общите предразсъдъци за живота“. С мисълта за злотворната сила на формулите и недоказаните и преднамерени внушения, които скриват истината и се опълчват срещу действителната същност на изкуството, Далчев казваше: „Един принцип, който иска да обясни всичко, в действителност не обяснява нищо“. Тъкмо заради това негово мислене той щеше да бъде дълго време отричан.

През 1926 г. излиза първата му стихосбирка „Прозорец“, събрала емблематични негови творби като „Вратите“, „Вечер“, „Старите моми“ и „Дъжд“. С какво тази стихосбирка променя българската поезия, превръщайки се едновременно в опозиция на късния символизъм на Лилиев и на експресионизма на Гео Милев?

Знаем, че Далчев започна с творби, сътворени под въздействието на символизма. Прочетете пак поместеното в сборника „Мост“ излязъл през 1923 г., за да усетите онова, което бе присъщо на символизма като поетика и проблематика. Но Далчев много бързо се дистанцира от това течение. Интуицията и културата му, мисълта му, че изкуството трябва да „завоюва действителността“, а не да бяга от нея с идеята за една друга реалност, са предпоставката да пише другояче. С убеждението, че придържането към конкретното ни предпазва „от общите фрази и големите, но празни думи“, той започва да пише с неподправеното чувство за нещата, каквито го привличат и отблъскват, за да станат повод за разнопосочните му чувства, в които на първо време са болката, страхът, самотата... „Прозорец“, както е нарекъл първата си стихосбирка, е появата на една нова поетика, свидетелство и за динамиката на развойните процеси през 20-те години, когато се загърбва все повече миналото. Когато отправна точка за търсенията в поезията ни стават стиховете на Дебелянов, написани на фронта. Далчев, за разлика от символистите, се насочва към други обекти – не към абсолютното, защото за него то „няма никакво съдържание“ и представлява „отрицание на всичко земно, сиреч на всичко онова, което като човеци знаем“. Насочва се към „тленното“ и „нетрайното“, отричано от символизма. Колко вярно е наблюдението на Константин Гълъбов, отнасящо се до своеобразието на „Прозорец“, до специфичното в почерка на поета, вече така различен от предходниците си в символизма: „Стихотворенията на нашия млад поет Ат. Далчев са изникнали из един силен стремеж към приближаване до света по пътя на повишената сетивност, предимно зрителна, и затова името им „Прозорец” (София, 1926) е едно от малкото сполучливи заглавия на сбирки, то ни загатва за сетивния обзор във външния свят чрез окото. Голяма роля играе в тия стихотворения гледането и оттам тяхната образност. Обаче гледането не е пасивно – то е проникване, защото има за Ат. Далчев значението на познавателен процес. Това отношение към гледането намира израз в един тон на многозначителност, който придружава даже и рисуването на най-обикновените неща“. Гледането за Ат. Далчев – казва Гълъбов – е някакъв „обред“. Обредна многозначителност има в неговото гледане, но проста, съкровена.“

Да прочетем отново „Болница“, „Хижи“, „Старите моми“, „Вратите“ и останалото, поместено в „Прозорец“. Така натрапчиви и потискащи са чувствата и образите в първата му книга. Обсебен от мисълта за нищетата на живота, какъвто е в стихотворението си „Хижи“, за вездесъщото зло, за вратите от едноименната творба, които не могат да ни запазят от „вечната разбойница“, както е наречена смъртта, Далчев сътворява свят на страданието. Странно е на пръв поглед, че толкова млад, Далчев дава израз на мислите и чувствата, обясними за друга възраст, при която натрупаните години и горчивият опит са достатъчното основание за една мрачна тоналност, за песимизъм, който лесно ще си обясним. Но всъщност няма нищо странно, ако се замислим за Далчевата духовност, за трагичното му чувство за живота, спохождало го и по-късно, за съответните въздействия от страна на Бодлер и Достоевски, както и на много други писатели и философи. Това е необикновеното при поета – че още при първите си сериозни изяви като творец той вече е откроил неизменната си същност на един дълбоко мислещ и чувстващ човек. С „Прозорец“ той начева създаването на своята философия за човека и света, гравитираща изцяло към екзистенциалната проблематика, към идеите за така проблемното човешко битие с неговата безопорност, но и с волята му за едно плодотворно самонадмогване. В „Прозорец“ и в другите му книги, в света на прозренията му за човешката участ и несекващите предизвикателства, на които е изложена, няма нищо неистинно. Няма и помен от софистиката в творчеството на проповядващите автори, скрили истината зад един изповядан, в повечето случаи фалшив оптимизъм и хуманизъм. На Далчев винаги му е било чуждо словото, отказало се от съзидателната си привилегия да бъде инструмент на познанието. За него словото на поета и философа трябва да съдържа истината за човека с неговата раздвоена природа, за това,че той се случва да бъде и праведност, и морална нищета, възвишеност и пропадане в Нищото. Бих добавил и споделеното от Далчев за спецификата на неговото виждане, на погледа му към човека и случващото се в живота: „Моят мироглед е формиран самостоятелно от наблюдения в живота. Аз съм се интересувал как философите отговарят на въпроси, които са ме вълнували, за които съм имал вече подготвен отговор“. Истински е, допълва поетът, „само този отговор, който зрее у самия човек. Този отговор е неговият принос в живота и неговото достойнство“... Всичко това като светоглед е Далчев тук, в „Прозорец“, в нагласите и търсенията на 20-те години, във времето на кръга „Стрелец“, където са именити автори като Константин Гълъбов, Чавдар Мутафов и редица други, дали облика на онова време. Първата му книга се издава от кръга „Стрелец“. Тя съдържа 22 стихотворения, без които не можем да си представим 20-те години и значимото, неостаряващото в голямата българска поезия.

След 1944 г. в един от официалните доклади обаче се казва, че Далчев е „чужд е на своя народ, чужд е на идеалите и на интересите на нашата целенасочена епоха. Че той е „характерен представител на това, което се нарича субективизъм в нашата поезия, т.е. откъсната от живота“. 

Той наистина е чужд на „идеалите“ на онази епоха. Защото, както го е написал, „безсмислено е всяко дело, което не служи на живота, и всяка човешка дейност, която няма за цел щастието на човечеството...“. Безумие бе, че го дефинират като чужд на народа си. Този „чужд“ на своя народ поет един ден ще напише прекрасното си стихотворение „Към родината“ – навярно едно от най-добрите в пренаситената ни с фалшив патос патриотична лирика. А че творчеството му не бе откъснато от живота, за това вече стана дума. Колкото до неговия „субективизъм“, Далчев не би могъл да бъде друг. Самият той се нарича „приватен поет“, автор, който пише само от свое име, защото винаги е държал „на своята автономия от живота“. „Човекът е човек, доколкото е нещо автономно пред природата и обществото.“ А малко след тези думи Далчев ще сподели, че „ние не трябва да ставаме това, което не искаме, това, което не сме“. Колко са онези, изповядвали съкровената и безкомпромисна Далчева идея за човека? Особено през времената с онази „целенасоченост“, която и занапред ще предизвиква мрачни чувства. Нали и заради това неговият почитател и приятел Александър Геров написа стихотворението си „На Атанас Далчев“. Нали не само заради художествените достойнства на творчеството му, но и заради етиката на Далчев са му посветени толкова много стихотворения и от други наши поети. Не „субективизъм“, както тълкуват поезията му казионните критици, а един недвусмислен, изстрадан като съдба персонализъм са неговото творчество и животът му. Къде ли няма да го открием? И в стиховете му, и в неговите фрагменти, и в жестовете му на удивително скромен човек, който и заради изповяданото, че няма „съзнание за ценността на своята личност“, ни става още по-скъп. Той, който е написал „Хижи“, „Молитва“, „Работник“, „Носачи на реклама“, „Човек бе сътворен от кал“ и „Задните дворове“, е създал един „индивидуалистичен поетичен свят“... Но да спра тук! Времето си отмъсти за мерзостта. Клеветниците му са забравени, никой не ги чете, а в идващото време него пак ще го обичат и четат.

След „Прозорец“ следват книгите му „Стихотворения“, „Париж“ и „Ангелът на Шартър“. „С опустошен от мисли лоб“ Далчев преминава годините на жестока стагнация, но остава верен на философията си, на своята естетика, на разбирането си за реализма, че той е повече етическо, отколкото естетическо понятие. В книгите му след „Прозорец“ до граничната 1944 г. се дооформя окончателно философията на поета като хуманист и персоналист. Далчевата предметност е все така с потенциала да сътворява отново и отново пространствата на поетическия му свят. За предметите в неговите стихове Димитър Аврамов бе казал, че те са Далчевите въплътени емоции. Той все така умее, „разказвайки“ за нещо от човешката участ, да разшири и одухотвори битието, каквато е била винаги целта му. Дъждът и пролетната нощ, балконът, камъкът, снегът, вечерта в Неапол и Париж, огледалото, конят с покаченото на него дете, гласът на кукувицата, звездите в безкрайните простори, които ще ни подсетят за Паскал, влакът на онази гара от стихотворението, чийто завършек ни пита: „Не като чужденец ли вечен / минава през света човекът?“... В тези думи са Далчевите понятия за необозримото богатство на живота, за проблемното ни съществуване, за намерения смисъл и изгубените илюзии, за онази тайнствена „книга на битието“, която не преставаме да четем, за да ни бъде в повечето случаи непонятна. Тези думи не се забравят. Срещнем ли ги в поезията му, те ни въздействат като истината и красотата, като онази тъга, предизвикана от Далчевото внушение в „Камък“ и „Метафизически сонет“, във „Вечер“ – едно от най-любимите стихотворения, чийто завършек ще си позволя да цитирам и в този разговор:

Защо не можем наведнъж да бъдем
и тук, и там – навсякъде, където
могъщо и безкрайно бий животът?
Ний непрестанно мрем и бавно чезнем
веднъж от туй место, подир от друго,
докле изчезнем най-подир съвсем.

Далчевото слово е покоряващо ни откровение. Думите му са колкото поезия, толкова и познанието, без което не можем. „Метафизик в конкретното“, както се нарича, поетът тръгва всеки път от видимото, от света, какъвто го възприемат сетивата, но и неспокойното съзнание с онази смесица от болка, неудовлетвореност, но и от радостта, че си в живота каквито и да са изпитанията, на които те подлага. Зависим от обкръжаващия го свят, от преходността на съществуването с неизбежната му смърт, от това, че както го казва, „Такъв е светът. Една стена“. Но същевременно и независим, по един своеобразен, само далчевски начин. Защото „светът може да бъде каквото иска, но аз съм човек и следователно съм свободен да не го приема. Светът е такъв, какъвто е, но и аз мога да не го приема в името на това, че съм човек и следователно свободен“. Ето го Далчевия бунт, несъгласието му, опълчването му срещу това, което предварително, без неговата воля е сътворено. Изразен в творчеството му като възглед за опаката страна на битието, това е бунтът на духа, едновременно непримирим, но и примирен заради проумяната истина, отнасяща се до пределното за човека. До това, че каквото и да правим, никога няма да постигнем тоталната свобода, че колкото и напред да отидем, все ще стигаме до стената, до изпречилата се пред свободата Необходимост.

Обречен на мълчанието, за което споменахте, в един момент Далчев започва отново да пише и публикува. В какво е новото, което излиза изпод перото му?

 Новото са онези стихотворения като „Надпис“, „Кон“, „Кукувица“, „Задните дворове“, „Грешният квартал“, „Среща на гарата“ и останалите творби. Новото е, че те потвърждават въздействащата сила на отколе установеното в проблематиката и поетиката на Далчев. И тук е персонализмът на Далчев, и тук се вижда образът му на творец с проникновен усет за „лицето и опакото“ на човешкия живот. Някъде поетът е вълнуващо ни изповеден, другаде отново, както е в „Грешният квартал“, у него напира болката заради отблъскващия свят с неговите грехове. Силата му да претворява конкретното в изкуство, предизвикващо много размисъл, е все същата. И тук е познатият ни Далчев, някога написал „Хижи“ и „Вратите“, а сега, толкова години по-късно, предоставил на вниманието ни „Грешният квартал“ , „Кон“ и „Кукувица“. Късните му стихотворения са значим момент в творчеството му. При появата си те привличат вниманието на Далчевите почитатели. Разбира се отново, че поетът продължава да следва повелите на онзи „метафизик в конкретното“, сътворил поезията в предишните му книга.

Тук му е мястото да кажа, че от един момент нататък Далчевото творчество ангажира трайно вниманието на критиката. Особено след 1989 година. Появиха се и по-обемни изследвания, и книги. И продължават да се появяват. Заслужава да се цитират не едно и две заглавия, като ми се ще, с пояснението, че пропускам още имена, изрично да спомена за Розалия Ликова, Жана Николова-Гълъбова, Димитър Аврамов, Светлозар Игов, за Камен Рикев. Преди доста време написа великолепната си статия и Санте Грачоти, поместена като предговор към италианското издание на Далчевите стихове. Във времето, когато още премълчаваха Далчев, Розалия Ликова често пишеше за него. Ще спомена, че много пъти съм препрочитал двата текста на покойния проф. Аврамов, озаглавени съответно „Атанас Далчев. Мирогледно-естетически аспекти“ и „Светогледът като екзистенциална необходимост“. Имал възможността за едно продължително общуване с поета, с таланта на един от най-ярките изкуствоведи, с написаното за него Аврамов се открои и като блестящ литературен изследовател.

„Фрагменти“ (1967) е истински шок за онова време. Читателите смаяни откриват езика на Далчев и неговата вселена. Това ли е „шедьовърът на Далчев“, както настоява Светлозар Игов?

Появата на „Фрагменти“ е литературно събитие. Подзаглавието е „Бележки за поезията, литературата и критиката“. Борис Делчев, редактор в издателството, е описал работата си с Далчев, за да се появи на бял свят книгата. Никой преди него, прибягвал до тази кратка форма на изказа, не е постигнал великолепието на стореното от Далчев. Той, както знаем, е нарекъл поместеното в книгата си „бележки“. Зад непретенциозното заглавие се крие мъдростта на големия поет, неговото познание за всичко, ангажирало вниманието му като човек и творец. Съгласен съм с казаното от Светлозар Игов, че със своите „фрагменти“ в не по-малка степен, отколкото с поезията си, Далчев „става класик на новата ни литература“. Фрагментите са в насоката на моралистичната литература, на това, което сме прочели у Лабрюер и Ларошфуко, у Шамфор, Лихтенберг, а също и при Марк Аврелий. Далчевите фрагменти ни подсещат, че той е чел и превеждал Киркегор, Монтен и Паскал... Но подражанията ги няма. И тук Далчев е самобитен. Написаното е плод на собствения му опит като човек и творец, на голямата му култура, позволяваща му да се скита из лабиринта на натрупаното вече познание, за да го осмисля и за да стига до своите прозрения – оригинални, един синтез на интелектуалния финес с поетичното. Фрагментите са написани от поета Далчев, от критика, философа и психолога Атанас Далчев. Прочетете пак „Малка цариградска мозайка“, за да почувствате, че поместеното под това заглавие са чудесни стихотворения в проза. А ето го и фрагментът, чието съдържание ни казва много за това, което бе Далчев като творческа позиция: „Обикновено слабият художник се нуждае от „идеология“, за да придаде на произведенията си стойност, каквато те сами не притежават“.

Голямо е значението на Далчевите фрагменти и в още едно отношение. Ще го отбележа с казаното от Радой Ралин, споделено пред мен в един разговор: „Неговите „Фрагменти“ не са плод на умувания, а са вътрешен протест срещу измамите, които се налагаха в печата. С тях Далчев се опитваше да помогне да излезем от заблудите, да оставим съмнителните ценности. На насаждането той отговаряше със своята виталност, предизвикана не от самочувствието на самодоволния, на еснафа, на лъжепобедителя, а на духовно богатия, на вътрешно усъвършенствания човек“. Радой Ралин казва, че със своите „Фрагменти“ поетът създава „универсална философия за изход от злото“. Но да цитирам и Георги Марков, написал по повод смъртта на поета през януари на 1978 г.: „Отношението на Атанас Далчев към новата действителност роди малко стихове, но много „фрагменти“. Тъкмо в тези „Фрагменти“ Далчев отрази съвременността по силен и необикновен начин. От тях вие можете да научите за днешната България повече от дузина дебели романи, събрани заедно. Защото това са чувствителни наблюдения на мислещ човек, който дири истината“.

В написаното за Яворов, като цитира негови стихове, Далчев казва, че те са „формули с дълбоко значение, над които оставаш надвесен дълго време, като над кладенец“. С това значение са и „фрагментите“ на поета. И ние оставаме надвесени над тях, четем ги и ги препрочитаме, запомняме ги целите или отделни изречения, като това например: „Като стигнеш известна възраст, почваш да разбираш, че животът всъщност е непрекъсната загуба“. Запомнил съм и фрагмента, в който се казва, че „богатите на събития епохи са повърхностни. От много преживявания хората нямат тогава време да се вдълбочат“. Има фрагменти за паметта и безсмъртието, за свободния стих, за това, че „въздържанието и в литературата е добродетел“, за безсмъртието и старостта, за „чистотата на любовта у тоя бохема Димчо Дебелянов“... Поетът ги е носел дълго в съзнанието си. Помествал ги е от време на време в периодиката, за да се стигне до онази 1967 г., когато излизат в книга.

Да не пропускаме и критическите текстове на Далчев, високото напрежение при него между поезия и критика.

Писано е за тях, изтъквана е голямата им стойност и мястото, което заемат в литературата ни. Далчев съумява да открои с вещина, с точни наблюдения характерното за творчеството на авторите, ангажирали вниманието му. Не се забравят критическите му текстове „Поезия и действителност“, „Религиозното чувство в българската лирика“, „Размишления върху българската лирика след войната“... Колко пъти съм препрочитал статията му за Димчо Дебелянов, написана, когато е само на 21 години. Как, още толкова млад, е съумял да навлезе така дълбоко в неговия свят, в неговата душевност. С вълнение съм стоял надвесен всеки път над думите на Далчев, с които казва: „Има откровения, които се купуват само с цената на живота, и Д. Дебелянов ги купи с цената на своя. Смъртта му разкри тайни, които иначе никога не би постигнал. Смисълът на живота му се разкри чак след като смъртта го беше белязала; защото само като се надмогне животът и се излезе вън от него, може да се разбере неговият смисъл“. Статията за Дебелянов има и особена цена, защото ни подсказва пътя, по който щеше да тръгне Далчев като автор, дал нова насока на поезията ни след войните и символизма. „Свещената простота на изкуството“, предметността, реализмът, с които характеризира Дебеляновия стил, стават характеристика и на Далчевия.

Трябва да посоча и написаното от критика Далчев за спецификата на детската литература. Да спомена и за текстовете му, посветени на чужди творци като Хьолдерин, Емили Дикинсън, Кавафис, Джон Стайнбек... В текста му за американския писател има думи, които до някаква степен са отлика и на Далчевата поезия: „Стайнбек съчетава обективното наблюдение на реалиста с романтичната фантазия и острата чувствителност на поета. Когато човек чете книгите му, чувствува, че всичко, което той разказва, е видяно. Стайнбек не се плаши от грубостите на живота и у него често се срещат описания на грозни произшествия и диалози, пълни с цинизъм. Но неговото поетическо въображение е тъй силно, че съумява да хвърли и над най-суровите и жестоки сцени някакво було на приказност“.

С какви преводи обогати Далчев българската литература във време, в което над него тегне забравата?

Атанас Далчев наложи името си и като един от най-добрите преводачи. Започнал да превежда отдавна, още като млад, през многото време на преводаческата си дейност той предоставя на нашите читатели десетки образци на световната литература. Това са хиляди и хиляди страници, един непрекъснат труд. Далчев превежда Киркегор, Монтен, Паскал, класици на френската литература, на руската. Превежда сам или заедно с Александър Муратов някои от големите имена на световната поезия. Преводите му са на художественото равнище на собственото му творчество. В някои от критическите си текстове Далчев се представя и като теоретик на преводаческото изкуство. Преди време Радой Ралин беше издирил много преводи на поета, разпръснати по страниците на периодиката. Това са текстове на Киркегор, Кроче, Леонардо да Винчи, Франческо ди Санктис, Пол Валери, Ален, Джонатан Суифт, Шарл Бодлер...

Разкажете за срещите си с поета. Вие пишете за Далчев, но не ви разрешават дисертационен труд върху него.

С Атанас Далчев ме запозна Радой Ралин. Но доста преди запознанството, още като студент, видях живия Далчев на една литературна среща, организирана от проф. Розалия Ликова. Беше през 1971 г. Срещата се състоя в Софийския университет. Когато след въпросите дойде време за автографите, аз поднесох на поета една тетрадка, в която си бях преписал негови стихотворения. Далчев написа над заглавието на „Дяволско“ – „Бог да ме пази от подобни неща“ – имайки предвид съдържанието на творбата си. За споделеното от поета по време на срещата написах един кратък текст, който поместих в университетското вестниче.

Понякога той идваше в редакцията на списанието, където работех. Влизаше в стаята на отдел „Поезия“. Радостта ми беше безкрайна, че го виждах. Веднъж, когато си тръгваше от редакцията, го съпроводих по стълбите. И вече навън двамата се заговорихме, като Далчев сподели огорчението си, че пак са направили опит да го неглижират като творец. Настоявал бях поетът да даде някакъв критически текст за списанието. И той един ден го даде. Беше статията му „За прилагателното“, което излезе в списанието съвсем малко преди смъртта му. Случи се и да го посетя и в дома му. Паметна остава в съзнанието ми срещата ми с Далчев през лятото на 1977 г. Тя се състоя в дома на Радой Ралин и продължи няколко часа. Една колежка от Литературния институт разпитваше поета за Илия Волен. Далчев говори тогава за още много писатели, засегна различни теми, отнасящи се до литературата и културата. Не ми изглеждаше стар, носеше с риза с къс ръкав. Говореше увлекателно и съдържателно. Направи ми впечатление, че вместо „моля“ казва „заповядайте“. Не съм допускал, че след няколко месеца той ще си отиде. По случай настъпващата Нова година му изпратих картичка. А тази, получена от него, пазя сред най-ценното, което имам.

Има хора, които са го познавали дълго време. Други, като мен, за съвсем кратко. Но колкото и кратко да беше, това доближаване до Далчев за мен е безценно. Иван Теофилов споменава: „Познанството си с Атанас Далчев считам за една от най-големите привилегии в живота си. А общуването си с него – като най-висш дар“. Под тези думи биха се подписали Александър Геров, Радой Ралин и още много от творците ни, за които Далчев бе истински значимото, истински духовното. Вутимски, един от поколението на Геров и Радой Ралин, въпреки че лично не е общувал с поета, сътвори поезията си благодарение и на силното въздействие от страна на Далчевото творчество. Той е носел постоянно в джоба си стихове на Далчев, а знаем, че сред проектите на поета за написването на още статии се вижда и името на Александър Вутимски.

Бях и на погребението му в препълнената черква „Свети Седмочисленици“. Преди близо четвърт век съставих книга със статии за Далчев. В завършека на краткия си предговор към изданието казвах: „И аз го видях за последен път в ковчега му. На лицето му ги нямаше очилата, с които в годините на своята „Младост“ си е лягал всяка нощ, за да вижда по-ясно сънищата си. Все си мисля, че не ги взе със себе си, защото е поискал да ни ги завещае. С тяхна помощ трябваше да виждаме по-истинно светлите и тъмни страни на живота, за да избродим по-смислено заплетените лабиринти на собственото ни съществуване“.

Разговаря екипът на „Култура“

Проф. Божидар Кунчев е литературовед, дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите: „Един бял лист, едно перо“ (1981), „Александър Вутимски“ (1984), „Иван Пейчев“ (1986), „Александър Геров“ (1987), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров“ (2003, 2014), „Да отидеш отвъд себе си“ (2007), „Когато времето кристализира“ (2012), „Всичко мое“ (2015), „Насаме с Радой Ралин“ (2018).