Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

Дошло ли е времето да прочетем „явната история“ на Втората световна война през нейната „тайна половина“, дори с цялата ѝ фантасмагоричност? Тъкмо това прави известният британски историк Макс Хейстингс във фундаменталното си изследване „Тайната война. Шпиони, шифри, партизани, 1939–1945 г.“. Откъс от книгата, издадена от „Изток Запад“ в превод на Мария Кондакова.

Войници, моряци, авиатори и цивилни имат крайно различни преживявания от Втората световна война, изковани от огъня, географията, икономиката и идеологията. Хората, които са се избивали взаимно, са най-прозрачни, но и в много отношения най-безинтересни; крайните резултати са дълбоко повлияни и от множество мъже и жени, които не са дали и един изстрел. Въпреки че и в Русия дори се случва да изминат месеци между големите битки, всички участници са в непрестанна тайна война – борбата да опознаят врага, за да разширят възможностите на своите армии, флоти и авиации, която се води чрез шпионаж и криптоанализ. Генерал-лейтенант Алберт Праун, последният началник на комуникациите във Вермахта, пише по-късно за второто от тези средства: „Всички аспекти на тази „студена война на радиовълните“ продължаваха без прекъсване дори когато оръдията мълчаха“. Съюзниците организират и партизански, и терористични кампании навсякъде в окупираните от Оста територии, където имат възможност: тайните операции придобиват безпрецедентно значение.

Едва ли предстоят още разкрития, които да променят досегашната картина, освен може би от съветските архиви, затворени понастоящем от Владимир Путин. Японците унищожават по-голямата част от документите на своето разузнаване през 1945 г., а оцелелите се пазят в Токио и са недостъпни, но свидетелствата на ветераните след войната са източник на важна информация.

Опитах се да изследвам темата в глобален контекст. Постиженията на някои бойци на тайната арена на войната са също толкова смайващи, колкото гафовете на други. Британците на няколко пъти допускат залавянето на секретни материали, което би могло да се окаже фатално. В същото време авторите на шпионска литература са погълнати от темата за предателството на „Кеймбриджката петорка“, но сравнително малко от тях разпознават една друга категория „агенти“, които бихме могли да наречем „Петстотинте от Вашингтон и Бъркли“ – малка армия американски левичари, които служат като информатори за съветското разузнаване. Печално известният сенатор Джоузеф Маккарти стигматизира несправедливо много хора, но не греши в обвинението си, че между 30-те и 50-те години на ХХ в. в правителството на САЩ и в най-големите институции и корпорации в страната се спотайват удивително голям брой служители, които не са лоялни преди всичко на собствената си държава. Между 1941 и 1945 г. руснаците всъщност са официални съюзници на Великобритания и САЩ, но Сталин винаги е гледал на тези отношения с цинизъм – просто като на временен съюз с конкретна цел унищожаването на нацистите, сключен с държави, които си остават исторически врагове и съперници на Съветския съюз.

Единственият важен въпрос обаче е доколко секретните сведения са променили изхода от събитията. Шпионажът на всяка от воюващите страни бледнее в сравнение с мащаба на съветския, който донася богата жътва от технологична информация от Великобритания и САЩ, но заради параноята на Сталин тази реколта от политически и военни тайни на чужди държави не се използва пълноценно. Най-изтъкнатият американски историк на криптоанализа по време на войната ми каза през 2014 г., че след като изследвал тази тема, установил, че съюзническото разузнаване няма почти никакъв принос за победата във войната. Това звучи като твърде крайна присъда, но забележките на моя приятел показват как се трупа и усилва скептицизмът и дори цинизмът на човек, който в продължение на десетилетия гази из блатото от измислици, измяна и некомпетентност – средата, където пребивават по-голямата част от шпионите и техните сътрудници. Фактите навеждат на заключението, че официалната секретност по-скоро освобождава разузнавателните служби от отговорността за техните безумия пред собствените им страни, отколкото да ги предпазва от вражеско проникване. Каква е била ползата например да се крие от британската общественост дори самоличността на началниците в собственото ѝ разузнаване, когато в продължение на години строго секрeтни операции на МИ-6 са били предавани на руснаците от Ким Филби, един от нейните най-високопоставени служители? Американското правителство отказва да подпише споразумение за двустранен обмен на разузнавателни сведения с НКВД, уговорено от генерал-майор Уилям Донован, но формалната предпазливост не допринася много за националната сигурност, когато някои от високопоставените подчинени на Донован предават тайни на съветски агенти.

Събирането на разузнавателни данни не е наука. В него няма нищо сигурно дори когато четеш част от кореспонденцията на противника. Съществува какофоничен „шум“, от който трябва да се извличат „сигнали“ – достоверни факти, някои незначителни, други първостепенни. През август 1939 г., непосредствено преди сключването на нацистко-съветския пакт, един британски висш чиновник кърши ръце пред обърканите съобщения, които се получават във Форин Офис за отношенията между Берлин и Москва. „Когато се опитвахме да оценим стойността на тези тайни доклади – казва той в описание, приложимо за повечето разузнавателни служби, – изпадахме донякъде в положението на главатаря на Четиресетте разбойници, който отбелязал с тебешир вратата на Али Баба и след това открил, че Моргана е нанесла подобни знаци на всички врати на улицата, така че нищо не подсказвало коя е правилната.“ Безсмислено е да изследваме изолирано успехите на която и да е страна, перлите на нейните разкрития. Те трябва да се разглеждат в контекста на стотици хиляди страници баналности или откровени глупости, които са минали през бюрата на аналитици, държавници и военачалници. „Дипломатите и агентите от разузнаването са по мои впечатления по-големи лъжци дори от журналистите“ – пише британският шпионин от войната Малкълм Мъгъридж, който е запознат и с трите категории, самият той отчасти шарлатанин. Безрезултатността на по-голямата част от шпионажа е добре илюстрирана от Франтишек Моравец от чешкото разузнаване. Един ден през 1936 г. той гордо представя на началника си доклад за нова германска военна техника, за който е платил щедро на информатора. Генералът го поглежда едва-едва, след което казва: „Аз ще ви покажа нещо по-добро“. Тръсва на бюрото си един брой на списание „Ди Вермахт“, показва му статия за абсолютно същото оръжие и казва сухо: „Абонаментът е само двайсет крони“.

В същата категория попада и полученото от Абвера копие от документ на Държавния департамент на САЩ от декември 1944 г., с който се назначава нов съветник по икономическите въпроси в полското правителство в изгнание в Лондон. Ето част от съдържанието: „Неговите транспортни и дневни разходи от Тунис до Лондон през Вашингтон, транспортни и дневни разходи за неговото семейство и адрес на доставка на личните им вещи, бяха одобрени съгласно пътните разпоредби“.

Германците, прочели превода на този документ – една страница текст – са го маркирали с гриф „Съвършено секретно“. Работните часове, които нацистката военна машина е посветила да сътвори този бисер, са свидетелство как разузнавателните служби често преместват планини, за да родят мишка.

Доверието е дълг и привилегия на свободните общества. Само че доверчивостта и уважението към личната сфера са гибелни недостатъци за аналитиците и оперативните работници в разузнаването. Работата им изисква от тях да убеждават граждани на други страни да изоставят традиционния идеал на патриотизма, било то за пари, по убеждение или случайно, поради лична връзка между куратор и информатор. Винаги ще се спори дали онези, които предават тайните на своето общество, са храбри и принципни герои, за които има по-висша лоялност (както съвременните германци възприемат антихитлеристката съпротива), или изменници (както повечето от нас определят Ким Филби, Алджър Хис, а в наше време – Едуард Сноудън). Ежедневната работа на много офицери от разузнаването е да предлагат измяна, което обяснява защо браншът привлича толкова много ексцентрици. Малкълм Мъгъридж с презрение заявява, че това „задължително предполага такива измами, лъжи и предателства, че има унищожителен ефект върху личността. Никога не съм срещал професионалист в тази област, на когото бих се доверил в каквото и да е отношение“.

Сталин казва: „Шпионинът трябва да е като дявола: никой не може да му има доверие, дори той самият“. Развитието на нови идеологии, най-вече комунизма, става причина някои да се обвържат с преданост, която не признава държавните граници и – в очите на фанатиците – стои по-високо от обикновения патриотизъм. Немалко хора се чувстват извисени, откривайки достойнство в измяната, макар че други предпочитат да извършват предателства за пари. Много шпиони по време на войната не са сигурни на коя страна служат реално техните агенти, а в някои случаи объркването продължава до днес. Британският дребен мошеник Еди Чапман, Агент Зигзаг, е преживял невероятни неща през войната като играчка на британското и германското разузнаване. В различни моменти той се поставя на разположение ту на едната, ту на другата страна, но като че ли никой не е имал особена полза от дейността му, която служи единствено на самия Чапман, за да се издържа и да пръска средства за жени. Той е любопитна, но маловажна фигура, един от безбройните блуждаещи воини на тайното бойно поле.

Събирането на разузнавателни данни е неизбежно свързано с излишни разходи. Прави ми впечатление колко много са офицерите от тайните служби, чието единствено постижение от командироването им в чужбина е, че са останали живи, и то на доста солена цена за техните работодатели, докато са събирали информация, която и в най-нищожна степен не е подпомогнала бойните действия. Може би една хилядна част от един процент от материала, набавен от всички участници във Втората световна война от източници на разузнаването, е допринесла за промяна на изхода от битките. Тази частица обаче е толкова ценна, че на военните ръководства не им се свиди нито един човешки живот и нито една лира, рубла, долар или райхсмарка, похарчени за нейното осигуряване. Разузнаването винаги е оказвало влияние върху войните, но до ХХ в. военачалниците са могли да разкриват ходовете на противника само чрез шпиони и пряко наблюдение – броене на войници, кораби, оръдия. След това появата на радиокомуникациите създава обширни нови полета на разузнаване, които след 1930 г. се разрастват експоненциално с развитието на технологиите. „През нито един период от историята не е имало нищо сравнимо с влиянието на радиото – пише д-р Р. В. Джоунс, голямо име в британското научно разузнаване. – Това беше продукт на някои от най-фантастичните постижения във физиката и толкова близо до вълшебството, колкото бихме могли да си представим.“ Не само че милиони граждани могат да си монтират собствени домашни радиостанции, както постъпват много шпиони в чужбина, но и Берлин, Лондон, Вашингтон, Москва и Токио получават възможност с електронни подслушвателни устройства да разузнават маневрите на противника, а понякога и намеренията му, без помощта на телескопи, фрегати или агенти.

Германците се възползват добре от разузнавателните данни, за да планират нахлуването във Франция, Белгия и Холандия. Поне до средата на 1942 г. и дори по-късно те разчитат важни шифровани съобщения на Съюзниците по суша и по море, което има значими последствия както за Битката за Атлантика, така и за Северноафриканската кампания. Германците успяват да пробият и слабата защита на червеноармейските комуникации през първата година от Операция „Барбароса“. От края на 1942 г. обаче дешифровчиците на Хитлер изостават все повече от съответните служби при Съюзниците. Опитите на Абвера за шпионаж в чужбина са плачевни.

Японското правителство и върховното командване на армията планират своите първоначални нападения срещу Пърл Харбър и европейските империи в Югоизточна Азия много ефикасно, но по-нататък се отнасят пренебрежително към разузнаването и воюват потънали в мъгла от невежество за действията на противниците си. Италианското разузнаване и неговите дешифровчици имат някои забележителни успехи в ранните години на войната, но към 1942 г. военачалниците на Мусолини стигат дотам да използват руски военнопленници за подслушване на съветските радиосъобщения. Другите държави полагат сравнително малко усилия да стигнат до тайните на Италия, защото нейните военни възможности намаляват много бързо.

Първото условие за успешно използване на разузнавателните данни е военачалниците да са предразположени да ги анализират честно. Хърбърт Майър, ветеран от Националния съвет по разузнаването, определя работата си като представяне на „организирана информация“; той твърди аргументирано, че идеалните разузнавателни отдели би трябвало да предоставят на военачалниците услуга, подобна на навигационните системи в мореплаването и авиацията. След войната германските генерали, които са останали между живите, обясняват всички провали на своето разузнаване с несъгласието на Хитлер сведенията да се подлагат на обективно оценяване. Босът на радиоразузнаването Алберт Праун казва: „За жалост ... през цялата война Хитлер ... показваше липса на доверие в комуникационното разузнаване, особено ако докладите бяха неблагоприятни [според собствените му възгледи]“.

Добрите новини за каузата на Оста – например прехванати съобщения, разкриващи тежки загуби на Съюзниците – се изпращат в Берлин с най-висок приоритет, защото фюрерът ги приема с радост. В същото време лошите вести се пренебрегват. Преди нахлуването в Русия през юни 1941 г. генерал Георг Томас от „ВиРуАмт“ – икономическия отдел на Вермахта – съставя оценки на съветското оръжейно производство, които са близки до действителността, макар и по-скромни, и доказва, че загубата на европейска Русия не означава непременно срив на индустриалната база на Сталин. Хитлер отхвърля изчисленията на Томас, без да се замисли, защото тяхната величина противоречи на собственото му презрение към всичко славянско. Накрая фелдмаршал Вилхелм Кайтел нарежда на „ВиРуАмт“ да престане да подава информация, която може да разстрои фюрера.

От огромна полза за военните усилия на западните демокрации е относителната откритост на техните общества и управление. Чърчил понякога си позволява изблици на гняв към хора от своето обкръжение, които изразяват нелицеприятни мнения, но в коридорите на властта в съюзническите държави, включително повечето военни щабове, се поддържа забележително открит дебат. Генерал Бърнард Монтгомъри е доста тираничен, но хората, на които има доверие – а сред тях е и шефът на неговото разузнаване бригадир Бил Уилямс – могат да казват каквото мислят. Всички блестящи успехи на американското разузнаване са резултат от дешифриране на кодирана информация, а най-впечатляваща е ролята им в бойните действия по море в района на Тихия океан. Командващите на американските сухопътни войски рядко се заинтересуват от възможността да използват сведенията си за дезинформация на врага, както правят британците. Десантът в Нормандия през 1944 г. е единствената операция, за която американците се включват ентусиазирано в план за заблуда на противника. Дори и тогава британците са основният двигател, докато американците просто дават съгласието си – например като позволяват генерал Джордж Патън да изиграе ролята на командир на фиктивната американска Първа група армии на САЩ, която уж е определена да извърши десант в Па дьо Кале. Някои членове на висшето американско командване се отнасят подозрително към увлечението на британците по тактиката за заблуда на врага – за тях този ентусиазъм отразява стремежа на съюзниците им да си спестят с измама тежките сражения, реалните бойни действия. Така наречената Правителствена школа по криптография в „Блечли Парк“, разбира се, е не просто най-важният разузнавателен център в конфликта, а от 1942 г. – най-забележителният принос на Великобритания към победата. Популярната легенда гласи, че създадените от Тюринг електромеханични машини разкрили пред Съюзниците цялата комуникационна система на Германия, като позволили дешифрирането на съобщителния трафик на „Енигма“. Истината е много по-сложна. Британците получават достъп до изключително ценен материал, кодиран с „Енигма“, но покритието никога не се доближава до сто процента и е особено слабо по отношение на армейските комуникации. Освен това все по-голяма част от строго секретните съобщения на германците се предават по телетипна мрежа, която използва напълно различна система за криптиране от тази на „Енигма“. Постижението на математиците и лингвистите от „Блечли“, които разбиват шифъра на машините „Лоренц Шлюселцузац“, е нещо съвсем отделно и много по-трудно от разчитането на „Енигма“, но всичко това позволява на ръководителите на страните от Съюза да планират своите кампании и операции през втората половина на войната с увереност, каквато нито един военачалник в дотогавашната история не е могъл да си позволи.

Превод от английски Мария Кондакова