Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

„Венецианският търговец“ на Явор Гърдев в Народния театър и различните вдъхновения по Шекспировата пиеса

Когато научих за новото предизвикателство, което си е избрал Явор Гърдев – пиесата „Венецианският търговец“ от Уилям Шекспир, си казах: „Охоо, ще гледаме!“. И веднага, имайки в спомените си неговите постановки на „Хамлет“ и „Крал Лир“, си представих голямата зала на Народния театър в тъмни нюанси, гигантски метални конструкции, експресивни визуални и звукови картини, изненадващи решения, строга естетика в декори, костюми, в интонации и жестове, на чийто фон на пиедестал застава… словото.

Това си представих. И да, права бях. На второто премиерно представление на 13 май всичко това беше там, събрано в едно. Стил „Гърдев“. Оттам нататък бе емоцията, пораждана у зрителите от актьорските превъплъщения и режисьорската идея за „Венецианският търговец“ през XXI век, когато светът е напрегнат от конфликти на култури, религии, нрави. Забележителен Шайлок (в ролята Самуел Финци), приковаваща вниманието Порция (Радина Кърджилова), многобройна трупа, която се движи и диша в ритъма на петостъпен ямб (новият превод на пиесата е специално направен от проф. Александър Шурбанов); потапяща ни в действието атмосфера на приказност и реалност (сценограф Никола Тороманов, костюми – Свила Величкова, музика – Калин Николов) и впечатляващ с философската си интерпретация Явор Гърдев, който ясно дефинира виждането си като режисьор:

Интересуват ме еманципираните дъщери, които все пак тайно се надяват собственият им свободен избор мистически да съвпадне с волята на бащите им.

Интересуват ме самопожертвователните, настояващи да умрат за приятелите си, без да има особена нужда от подобна жертва.

Интересуват ме чистосърдечните, принудени внезапно да съзреят поради непосилна отговорност, стоварила се върху главите им като гръм от ясно небе.

Интересуват ме солидарните, готови да рискуват собственото си щастие под хазартното условие то да зависи от нечие чуждо.

Интересуват ме лихварите, склонни да опростят лихвите на длъжниците си, за да получат от тях признание на човешкото си достойнство.

Интересуват ме носталгиците, които вечер си шепнат с близките на родните си езици, докато денем усърдно продължават да строят глобалното Вавилонско стълпотворение.

Интересуват ме простодушно заигралите се, чиито погледи помръкват в процеса на осъзнаване, че играта им се превръща в играчка-плачка.

Звучи вярно. И исторически (чрез героите на Шекспир), и съвременно (чрез интерпретацията на Гърдев): за да помогне финансово на свой приятел да спечели сърцето на благородна дама, един венециански търговец сключва странен договор с местен евреин лихвар – да му върне взетите назаем пари в срок, ако не, ще се раздели с един фунт от плътта си; естествено стига се до неприятния момент…

Гледаш, слушаш и си мислиш за колелото на времето, което неизменно ни връща към изначалното; за цикличността на човешката природа, която се мени единствено в своите нюансирани превъплъщения. Алчност, закон и морал, чест/достойнство и унижение/падение, злост/мъст и любов/милост, непокорна, безразсъдна младост и сприхава, инатлива старост… всичко, както казва Шекспир, е „природен плам“. А Гърдев го експлоатира до откат, приковавайки стотиците очи в залата по начина, по който умее – с хладен разум. Но! Шест от групите типажи, които го интересуват – еманципираните дъщери, самопожертвователните, чистосърдечните, солидарните, носталгичните, простодушно заигралите се – са там, откриваме ги. А седмата, олицетворена от лихваря Шайлок, не получава „признание за човешкото си достойнство“ въпреки режисьорската идея за акцент върху милостта. При това във време, когато извън театралната зала човечеството е настръхнало от омраза, обвинения, мъст…

Защо на фона на случващото се днес в Близкия изток се прокрадва удар върху вековно удряните? Защо впечатляващият монолог на Шайлок остава някак на заден план, вместо да ни смири, независимо коя страна сме склонни да защитим? (Той се смееше на загубите ми и хулеше печалбите ми, оскърбяваше народа ми и разваляше сделките ми, охлаждаше приятелите ми и разпалваше неприятелите ми. И защо? Защото съм бил евреин! Та няма ли евреинът очи? Няма ли евреинът тяло, ръце, крака, сетива, чувства, страсти? Не се ли храни със същата храна като християнина, не го ли раняват същите оръжия, не страда ли от същите болести и не оздравява ли от същите лекове, не се ли поти лете и не зъзне ли зиме като него? Като ни убодете, не кървим ли; когато ни гъделичкате, не се ли смеем; когато ни отровите, не умираме ли? Е, когато ни обиждате, не трябва ли да мъстим…) Защо продължението му с предупреждението „вие ни учите на жестокост“ и „ще гледам да надмина учителите си“, вместо да удари умовете ни, в спомените ни остава гледката на унизения Шайлок? Алчен и зъл, но човек като останалите и като тях има още много уроци да научи. Сложен казус. Като реалността ни.

Разбирам последвалото издигане на милостта на пиедестал, всички искаме да живеем с милост и прошка, но умеем ли?!

… милостта
принадлежи на Бог, а затова
и всяка власт ще заприлича
на Божията, ако милостта
смекчи правораздаването. Тъй че,
евреино, макар и да ламтиш
за правосъдие, помни това:
чрез правосъдието никой няма
да се спаси. Затуй за милост всички
се молим и самата ни молитва
ни учи как да бъдем милостиви
в делата си…

Приказно подплатена от самия Шекспир, новата постановка на „Венецианския търговец“ стига до добрия си финал, но пред очите ми продължават да са яките момчета и претъпканите с пари чували, разхвърляни по сцената – белегът на новото време, в което отколешното си живее прекрасно (впрочем сцената на НТ помни и постановката на проф. Здравко Митков от зората на 90-те, в която „белегът“ са прословутите тогава куфарчета и тъмните очила). И въпреки предварителната режисьорска заявка за акцент върху милостта, а не върху мъстта, постановката оставя у зрителя по-трайното усещане за „бой по евреина“, а не за приемането на различията.

Различията… Всъщност те са изненадата в постановката на Гърдев. От сцената и от импровизиран екран звучат повече от пет езика, включително юдео-испански, арабски, арагонски, шотландски, латински. Всеки от кандидатите за ръката на Порция говори с майчиното си слово, а тя общува с всички. Изключителна режисьорска находка е да се вплетат в Шекспировия текст цитати от Гай Валерий Катул, Гуидо Кавалканти, Пиер дьо Ронсар, Едмънд Спенсър и Хайнрих Хайне, както и откъси от пиесата в превод на френски, немски, италиански. Изричани на живо и превеждани като субтитри… истинско Вавилонско стълпотворение.

***

Не съм сигурна дали точно така щях да приема видяното и дали въпросите ми щяха да са различни, ако часове преди представлението не присъствах на прелюбопитната среща, модерирана от Явор Гърдев, с негови съмишленици в начинанието – проф. Александър Шурбанов (преводач на „Венецианският търговец“, 2024, изд. „Изток-Запад“) и шекспироведките, преподаващи в американски университети, проф. Бойка Соколова и проф. Кирилка Ставрева, чието изследване The Merchant of Venice. Second edition/ Shakespeare in Performance (Manchester University Press, 2023) последява сценични и филмови интерпретации на пиесата по света през XX и XXI век. В книгата си те разглеждат постановки на „Венецианският търговец“ с ярка следа в световния театър, групирани в икономически и идеологически контекст. Тази на Макс Райнхард, създадена пищно като комедия на открито за първото театрално биенале във Венеция през 1934 г. по поръчка на Мусолини; предизвикалата скандал експресивна представа на Йеснер за „Венецианският търговец“ в Подмандатна Палестина и силно идеологизираната постановка от 1943 г. във Виена (в бившия театър на Райнхард) с по-скоро карикатурен Шайлок; постановката на Цадек през 1988 г., в която Шайлок не се отличава от останалите търговци, или на Питър Селърс, който вплита расизма във фундаментите на икономическата система; импровизираните зрелищни процеси пред публика в Тел Авив и Венеция, вдъхновени от конфликта в пиесата и предлагащи неочаквани решения. Не са пропуснати и постановките на Хрисан Цанков и на Здравко Митков в НТ „Иван Вазов“ от 1937/1938 и 1991/1992 г.

„Неизбежно се повдига въпросът антисемит ли е Шекспир – обобщи проф. Шурбанов. – Не, не е, защото той не е анти-нищо, той е про-всичко! Не може да бъде антисемит, защото влиза в кожата на всеки свой персонаж, той става този персонаж. Тук е неговото виждане за Шайлок като сложна личност – когато се качи на моста и завършва своя голям монолог, изричайки нещо много важно със страст и висок глас: „Ние се учим от вас и за мен ще бъде много трудно, но ще се опитам да надмина учителите си“… То е важно за разбирането на това къде стои Шайлок – той е не само евреин, той е човек, както и венецианците.“

***

Театроведите тепърва ще анализират постигнатото и непостигнатото, но за мен като зрител с отношение към случващото на сцената е свършена непосилна работа от огромен екип, който заслужава адмирации. Спорен или безспорен, за „Венецианският търговец“ на Явор Гърдев ще се говори дълго. А това означава, че имаме театрално събитие.