Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

Разговор с проф. Евелина Келбечева

Тридесет и пет години след падането на Берлинската стена как и доколко осмисляме комунистическото минало? Като го обговаряме, премълчаваме или замитаме следите от него, много често с равнодушие?

По трите начина едновременно. За мен един от най-страшните парадокси на най-новата българска история е неспособността на българското общество да преработи опита си от времето на комунистическия режим. Навсякъде е имало терор, особено в страните, окупирани от двете тоталитарни чудовища, но тази садистична неправомерност, що се отнася до т.нар. безследно изчезнали, до хилядите избити през кървавите нощи на есента на 1944 г., е ненадмината. Скалата на този терор няма никакво обяснение и никакво оправдание.

Възможно ли е тъкмо прекомерността да е в основата на тази невъзможност да се преработи травмата?

Не, защото това не се знае. Този терор се поставя в сравнителен план единствено в книгата на проф. Ричард Крамптън „Кратка история на България“. В нито един български учебник не фигурира такова обобщение, базирано на сравнение с другите комунистически режими, наложени след Втората световна война. Същевременно България е единствената страна, в която справедливостта на прехода не се случи и в която нямаше нито един осъден, а още бяха живи физическите убийци в ужасяващите концентрационни лагери. Да не говорим за политическата отговорност за целия този терор, който е основната прилика между всички тоталитарни режими.

Можем ли да говорим тогава за българско изключение, ако съпоставим нашия разказ с румънския, полския или чешкия? Във всички бивши соцстрани има музеи на комунизма, а у нас няма такъв.

Тъкмо това е третата брънка от парадокса. Можем да говорим за изключение, независимо че разполагаме с добре документирано знание, независимо от натрупаните камари от книги и спомени както от едната, така и от другата страна. Първо се наводнихме със спомените на големите партийни функционери, които лъжеха толкова безогледно, че би било интересно да се изследват лъжите и фалшификациите, които те произведоха с мемоарите си, начело с Тодор Живков. И веднага ще цитирам най-флагрантния може би пример. В автобиографията си Живков твърди, че никъде, никога и по никакъв начин не е предлагал България да стане част от Съветския съюз. Слава богу, че преживяхме архивната революция и това ни отвори очите. Няма бели петна, които да не са покрити от съвременната българска историография, но българското общество отказа да приеме, разбере и осмисли своето най-близко минало. Да не говорим, че има и много силни белетристични произведения, поезия, появиха се и филми.

Ето това за мен е една от загадките, на които не мога да дам отговор: причината, поради която българското общество отказа да осмисли тоталитарния комунистически режим. Виждаме, че България е единствената страна, в която не само няма справедливост на прехода, не само няма морална оценка на провежданото от българските комунисти целенасочено и масово избиване на хората, които щяха да бъдат техните най-големи опоненти, но тук няма и интелектуално осмисляне на миналото. Впечатляваща е неспособността на българското общество да рефлектира върху причините, довели до срутването на Берлинската стена. Да разберем какво и как е било, какви са метастазите на комунизма.

Помня как самата аз някога в университета се ужасих, независимо че съм възпитана по различен начин, дали пропагандата не е проникнала в мозъчните ми клетки. Открих, че мисля света в пет обществено-икономически формации, според калъпите на марксистко-ленинската идеология. А бях част от кръга около проф. Николай Генчев и Желю Желев, сред хора, които смятаха себе си за свободомислещи и имаха достъп до дисидентска литература. Тогава се „самосезирах“, започнах да мисля как да разруша тази парадигма.

Друг парадокс е свързан с институциите, които произвеждат, пренаписват или фалшифицират историята. Типичен пример е този нелеп Музей на социалистическото изкуство. Какво значи социалистическо изкуство? Има ли някъде Музей на капиталистическото изкуство?

Освен това не вярвам, че има колективна памет. Тя за мен е метафора. Милионите човешки съдби и собствените рефлексии на хората върху личния и социалния им опит е едно от най-големите богатства на изворовата база, с която работим като историци, особено след като устната история стана легитимен извор за историческото изследване.

Разкажете за вашия нов проект, който предполага записване на разказите на жертвите. Как стана възможен той и не е ли твърде късно? Мнозина от лагерниците и политическите затворници вече ги няма.

Слава богу, разполагаме с огромен масив от разкази на жертвите на комунистическия режим, записани от историци и антрополози. Само част от него е публикувана. Фокусът на нашия проект е върху травмата. Един биографичен разказ или пък разговор, рамкиран от определени въпроси, трябва да имат някаква поанта, каквато е травмата. Проектът е интердисциплинарен, координиран е от Центъра за академични изследвания на проф. Диана Мишкова. Все още сме в пилотната фаза, в която събираме разказите на последните оцелели жертви на комунистическия режим – в случая двайсет души. Но е факт, че спомените на голяма част от последните лагерници от Белене и малка част от Ловеч бяха записани – чрез „Отворени досиета“ по БНТ и чрез различни проекти за устни истории. Публикувахме заедно с НБУ два огромни тома – „Историята, населена с хора“, които съдържат разговори с някои от най-знаковите имена на българската култура. За жалост, част от тях са били агенти на Държавна сигурност, макар и никога да не бяха говорили за своята принадлежност към ДС.

Един психоаналитик ми казваше: на пациента му трябват поне две години, за да започне да лъже своя психоаналитик. Ние не сме психоаналитици, но искаме да изследваме с помощта на интердисциплинарен екип степените на запазена памет, на вербализация на травмата. Затова правим видеоинтервюта, защото езикът на тялото, интонацията, паузите, динамиката на речта ще ни дадат не по-малко, отколкото тексткритичният анализ на самите разкази, които ще дешифрираме и ще публикуваме. Първото нещо, което трябваше да направим, е много ясна таксономия на категориите респонденти, все още има доста хора, минали през лагери и затвори, предимно жертви на непрекъснатите „възродителни процеси“. Историите на някои от тях са наистина удивителни. Имаме разкази на хора, преживели смяната на имената, цинично наречена Б 72 (Българи, 1972 г.), насилието над българомохамеданите в Родопите. Някои от нашите респонденти са били в Белене, но имаме и такива, които са били деца тогава. Мога да цитирам свидетелства на дечица, отведени на един площад в Рудозем, където ги карат да си свалят панталонките и гащичките, за да видят милиционерите дали са обрязани. Стари и по-млади жени разказват как са се криели като партизани в горите, за да празнуват Байрам, как не ги пускали да ходят на работа, ако носят яшми. От Западните Родопи пък излезе един изключително интересен разказ с обратната оптика – мъже, които са били деца по време на тези събития през 70-те години, са били свидетели на побоища, на отвеждането на техните родители от органите на милицията и на ДС, на натъпкването на техните майки и баби в студени язовири. Нашият респондент Узун ни разказа, че са създали детска анархистична терористична група с безумното име „Златна рибка“, за да отговорят на това насилие. Искали са да правят бомби и да ги хвърлят в училището, но не успели, тогава започнали да чупят стъклата на християнски къщи. И той ни каза: „Сега ме е срам да го призная, но ние отидохме на гробището и започнахме да бутаме кръстовете на християнските гробове“. По същото време, когато са правили това, имаше директиви, изпълнявани включително от директорите на окръжни исторически музеи в Родопите, които ходеха по мюсюлманските гробища, изравяха техните каменни стели и изчукваха отдолу кръстчета, за да „докажат“ криптогенното християнство, изповядвано от мюсюлманите.

Друг потресаващ разказ е детският спомен на Райна Дрангова, която с брат си е заключена в една стая на ул. „Иван Шишман“ в София, докато се води сражението между нейния баща и милиционерите. Не ги пускат даже да отидат до тоалетната, докато трае тази кошмарна нощ, в която баща им е убит, след като се сражава часове наред с милицията. Когато най-после ги пускат да излязат, те виждат цялата къща, потънала в кръв. От този спомен тя никога не може да избяга.

Изключително интересен и фокусиран върху дългосрочната травма е разказът на Зейнеп Зафер, понастоящем професор по славистика в Анкарския университет. Изселена е по време на „възродителния процес“ – първо предварителен арест, след това изселват цялото ѝ семейство. Тя сподели: „Нямаше физическо насилие, но цялото това изтръгване от корена ни, от роднините ни, от всичко, което беше ценно за нас като традиция и идентичност, бе като изтръгване от самия живот. Но и досега – казва тя, – когато се позвъни на вратата ми, аз се разтрепервам, връща се споменът за връчването на призовките, за униформените пред моята врата“.

Твърди се, че жертвите се справят с травмата много по-трудно, отколкото извършителите, че те поемат твърде голяма отговорност и у тях остава винаги чувство за вина, за разлика от извършителите. Как се предават травмите на диктатурата на следващото поколение, на потомците на жертвите и на децата на извършителите?

Това е един от основните ни въпроси, които отново зависят от степента на осъзната саморефлексия на нашите респонденти. Питаме ги: какво беше отношението към вас, след като излязохте от лагера или от затвора, или след като се върнахте от принудително изселване, как се отнасяха роднините или съседите, или местната власт към вас, кога и как разказахте на децата си за всичко това? Нашият колега Ангел Ангелов-Джендема не е знаел, че неговият баща е тежко репресиран, той е мълчал през цялото време. Някои абсолютно отричат травмата, но няма нито един от репресираните български мюсюлмани, който да не е разказал на децата или на внуците си. За тях това е единственият начин да направят семейната история част от своето самосъзнание, няма кой друг да свърши тази работа.

Почти без изключение хората, преживели голяма политическа репресия, предават травмата – веднага или малко по-късно – на следващите поколения. Имаме разкази на наши респонденти, успели да избягат от България. Един от тях, Янко Рос (Русев) от Флорида, каза: „О, не, аз нямам никаква травма“. Той е бил боксьор и ги е респектирал още с влизането си в следствието или в килията. Но отрича травмата с думите: „Те ме биеха много, но и аз ги биех“. Същевременно разказа как в Софийския затвор в края на 50-те години един от най-садистичните надзиратели убива пред очите му с прът в гърлото един от затворниците. И този човек казва: „Аз нямам травма“. Цял живот този спомен ще бъде част от неговите кошмари, както накрая ни призна в един допълнителен разговор. Отричането на травмата е първото стъпало за доказване на наличието на травма. Но повечето от респондентите не премълчават, а говорят и наричат случилото се травма.

Що се отнася до извършителите, не успяхме да ги интервюираме. Няколко пъти сме се опитвали да разговаряме с агенти на ДС, част от които може би са преживели чувство на вина. В двата огромни тома на „Историята, населена с хора“ нито един човек нямаше доблестта да каже: аз бях част от службите, защото нямах друг избор или защото бях принуден заради обстоятелствата, или защото бях единственият човек, на чиято заплата разчитаха моите близки, или защото много исках да пътувам.

Но вие направихте първата стъпка, комунистическото минало влезе в учебните програми. Какъв е резултатът?

Не мога да преценя какъв е резултатът по две причини. Учебниците следват т.нар. учебен план, който е със силата на закон. Ние променихме учебния план, в който записахме 28 задължителни термина, без които комунизмът не може да се преподава и които не съществуваха в предишния план. Например нямаше нищо за Държавна сигурност. Имаше малко за репресивните органи и един-два урока, в които се излагаше тази перверзна теория за нормализирането на комунизма. Но нямаше как, трябваше вече да се включат престъпленията на комунизма, описани много добре в иначе недъгавия Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен. В нито един български учебник обаче не се споменаваше, че комунизмът е инкриминиран със закон в България. Скочиха на амбразурата „здравите“ сили от Софийския университет и наложиха по време на обществен дебат, организиран от Министерството на образованието, да се изключат следните две неща – съветската окупация на България и двата опита за присъединяване на България към СССР. Това беше един от поводите да направим филма „Второто освобождение“. А за 16-ата република имаме цяла книга – „16-а република ли?“, в която се твърди, че това са медийни внушения след 10 ноември. Въпреки че са публикувани стенограмите на Политбюро на ЦК на БКП, където всичко е изложено от ясно по-ясно.  

Лично аз смятам, че начинът, по който са написани българските учебници е, меко казано, непродуктивен. Първо, са претъпкани с фактология, но липсват големите акценти. Второ, следват старите парадигми на разказване. Що се отнася до свидетелствата, те са много кратки и изключително лошо подбрани. Веднага ще дам пример: за лагерите има едно-единствено свидетелство, в което са разказва как едно дете не може да познае баща си, защото бил много отслабнал. Е, това ли е свидетелство за лагерите в България?! Дори учебниците формално да следват задължителните факти и процеси, описани в плана, в перфидния монтаж на разказа и свидетелствата вече се вижда дневният ред на „старата гвардия“.

Сещам се, че когато попитали великия физик Ландау (години след ареста му по време на сталинските чистки) какъв е най-големият проблем пред съвременната физика, той отговорил: „Учебниците по физика“. Това беше един от подтиците на моята сага с учебниците по история.

Впечатлението е, че учебниците са написани толкова отстранено и сухо, че едно дете не би могло да разбере нищо. Имате ли поглед върху учебниците в други бивши соцстрани? Нана Джанелидзе, сценаристката на филма „Покаяние“ (1984), каза пред „Култура“, че в Грузия учебниците са написани също толкова формално – от тях не можеш да научиш нищо за комунистическия период.

В бившия СССР това не се случи, с изключение на балтийските републики и на Украйна, където благодарение на Виктор Юшченко и на големия Институт за национална памет Гладоморът е проучен ден по ден и час по час. За разлика от доста модерния и високо дигитализиран Музей на политическата култура в Санкт Петербург, където има само една снимка за Гладомора. Ето я регресията на историческото знание и на пропагандата чрез учебниците в Путинова Русия.

България не може да се сравни с другите източноевропейски страни поради това, че – както ни каза и Йоахим Гаук, когато беше тук – въпросът с паметта и справянето с комунизма е въпрос на държавна политика. Ако не се появят модерно и разбираемо написани учебници, които да покажат чрез много повече културна антропология човешката страна на страданието, на съпротивата или на възторга, това знание не може да стигне до мисленето на младите хора и да ги докосне. Тогава те попадат в безумния хаос на социалните мрежи, където има всичко и блатото е огромно.

Какви са късните последици от травмите на тоталитаризма, белезите от насилственото подчинение, които откриваме в душевността на хората днес, в политическата ни култура и начина, по който се отнасяме към политическото представителство?

Мисля, че най-трудната и най-важна промяна е промяната на манталитета, която, за жалост, не се случи в България. Няма друга държава, в която този до болка омръзнал ни термин преход да се преекспонира вече 33 години. Но най-лошото е, че всичко това се отстоява от представители на интелектуалния и академичния елит, които формират следващото поколение историци и учители по история.

Всъщност битката за учебниците тръгна през 2014 г. Идентифицирах най-напред проблема на университетско ниво, когато видях, че само 1% от моите студенти знаеха, че е имало концентрационни лагери след 9 септември 1944 г., но всички знаеха, че е имало преди това. Тогава започнах да си задавам много сериозни въпроси относно тоталното незнание и отказ от преподаването на комунизма в българското училище. Това го променихме. Следващата стъпка беше с един много полезен институт за преквалифициране на учебни кадри, който се намира в Банкя. Тутакси бяха организирани няколко екипа от историци, представители на най-модерното поколение български историографи. Чрез лични срещи с над 200 учители от цялата страна ние започнахме да дебатираме разликите в големия разказ и в начина, по който той е представен. Имаше много ожесточени спорове, стигна се до невъзможност на някои учители да приемат новите учебници. Всички те бяха хора, дълбоко ангажирани с онова, с което се занимаваха, и затова тяхната реакция бе болезнена и изключително яростна. Това, че тези семинари вече не съществуват, се дължи на Янка Такева, която направи всичко възможно те да бъдат прекъснати. Аз съм абсолютно убедена, че ако бяхме променили учебниците в началото на 90-те години, сега щяхме да имаме друго общество.

Разговаря екип на сп. „Култура“.

Проф. Евелина Келбечева е историчка, дългогодишна преподавателка в Американския университет в България. Чела е лекции в Харвардския и в Колумбийския университет, в Университета в Торонто и др. Нейните изследвания са в областта на културната история, на историческата памет, митовете и фалшификациите. Тя е от основните инициатори за това комунистическото минало да влезе в българските учебници по история. Съсценаристка на филмите „Второто освобождение“ (2021, реж. Светослав Овчаров) и „16-а република. Предателството на БКП“ (2023, реж. Димитър Коцев-Шошо).