Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

„Пътят на любовта“, Алис Мънро, превод от английски Василена Мирчева, корица Люба Халева, издателство „Кръг“, 2024 г.

Няколко месеца след смъртта на Алис Мънро тази пролет стана ясно, че канадската носителка на Нобелова награда за литература е премълчавала сексуалните посегателства на втория си мъж към едва 9-годишната ѝ дъщеря Андреа. Когато научава за престъпленията в началото на 90-те, Мънро не само не разкрива пред никого, но продължава брака със съпруга си. От Vox определят тази постъпка като предателство срещу всички жени, които до този момент са приемали, че Мънро е на тяхна страна. Чудовищни неща, както пише и драматургът Алън Стратън.

Литературната общност е разтърсена от скандала, но българските читатели имат още един повод да отделят внимание на канадската писателка. У нас наскоро излезе сборникът „Пътят на любовта“, писан няколко години преди Андреа да сподели с майка си престъпленията на доведения си баща. Как четем разказите днес? Можем ли да пренебрегнем зловещата сянка над тях? Редно ли е да го правим? Всеки, който търси следи от нещастието, ще ги открие. Текстовете изобилстват от любов, секс, съкрушени семейства, премълчани грехове, както и от подобни цитати: Знам, че в теб има нещо по същество себично и подмолно (…) Знам също така, че точно затова се влюбих в теб.

Структурата на разказите не е линейна и фабулата често се разпада на фрагменти, така че историите обикновено са съставени от други истории. В „Трусове“ например героинята открива съседите си мъртви, но когато вижда нещо, което прилича на събута обувка, Мънро реже като умел монтажист и ни прехвърля другаде. Така дистанцията прави трагедията още по-ужасяваща. За нетърпеливия читател това може да бъде изнервящо, но ако успее да се концентрира, ще открие в текстовете изобилие от майсторски описания и задълбочени психологически портрети. Отворени пространства, обитавани от онези млади хора, които „вече не можеха да презират света или помощта на възрастните“. Мънро успява с бързи щрихи да скицира някои от тях: Радвах се, че косата ми вече няма да е в същия цвят като този на баща ми.

Историите в сборника са като прашасала кутия с полароиди, съхранила всекидневието на хората от малко канадско градче. Съдбите са обрисувани на ръба на трагичното, атмосферата е меланхолична и тревожна и всеки момент нещо лошо може да се случи. Пътят на любовта се оказва трънлив, а отношенията – белязани от разминавания и противоречия. Героите често си спомнят по различен начин едно и също събитие, могат да остареят или да се върнат в младостта си в рамките на няколко абзаца. Често, особено в първите разкази, се разминават на косъм от смъртта. Жена, опънала въже в обора, момче, надвесено от моста. Но смъртта не разрешава нищо, страшен е животът около нея. Напрежението сковава света като пара под налягане и семейните тайни оцветяват водата черна.

Баща ми вървеше през полето, понесъл тялото на удавеното момче. Така започва разказът „Майлс Сити, Монтана“. Тези счупени отношения между родители и деца са често срещан мотив в сборника. Гласът на самата Мънро сякаш се долавя в едно съкровено желание, което героинята споделя: Исках да се скрия, за да мога да се занимавам с истинската си работа, която се състоеше в нещо като ухажване на далечни части от мен. Студената дистанция, отсъствието и семейните лъжи са изведени на предна линия и във финалните редове:

И продължихме така, с двете деца на задната седалка, които ни се доверяваха поради липса на избор, самите ние вярващи, че с времето ще ни бъде простено за всичко, което занапред ще бъде видяно и осъдено от тези деца, независимо колко лекомислено, произволно, небрежно и безчувствено е то – за всички наши неволни и нарочни грешки.

Понякога от тайните се ражда велика литература, уви, на твърде висока цена. Няма как да знаем дали Мънро си е давала сметка приживе за последствията от своето мълчание, но днес научаваме урока, че някои грехове не могат да бъдат простени. Проблемът с Алис Мънро – отвъд очевидното – е, че ще продължим да я четем.