Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

„Избрани християнски произведения“, Тодор Г. Влайков, Зографски манастир, Света гора, 2023 г.

В летния списък, докато бях в малките класове, влизаше книгата „Преживяното“ от Тодор Влайков. Взех я от читалищната библиотека, но така и не я прочетох. Затова пък написах заглавието ѝ в своя читателски дневник, все едно съм я прочела. Този лек, почти несъществуващ за мен грях след години напомни за себе си, когато след 1989 г. преименуваха улицата на моето училище на Тодор Влайков. Този формален повод да я прочета нямаше да е важен, ако по-рано знаех какво съкровище е създадената литература от Влайков.

Изданието[1] на българския Зографски манастир (Света гора) включва първата част от трилогията „Преживяното“ и още четири творби на Тодор Влайков – „Житието на една майка“, „Детенцето на кака Дона“, „Близките му не го разбраха“ и „Хаджи Лазар“. В края на книгата от 584 страници са добавени ценните Речник на редки и остарели думи, както и биографичен очерк за писателя, написан от дългогодишния изследовател на Пирдопския край и бивш уредник на музея д-р Иван Иванов. Предисловието е на библиотекаря на Зографския манастир йеромонах Атанасий с мотивите за издаването на това Влайково Избрано, последвано от обяснение за правописа и езика на включените творби на проф. Маргарет Димитрова.

Освен православния дух на творбите съществен факт за съставителите е, че те са написани на местния пирдопски диалект и така са „жива творческа сила в националния език“. Проф. Димитрова прави друг подвиг, пренаписва включените произведения на техния оригинален правопис, уеднаквява го, защото този правопис „прави по-ясна вътрешната форма на думата, произхода ѝ“, и накрая съставя речника на остарелите думи. Книгата в замисъла си и всяка част е задълбочена и „бавна“. Да чете текст, пълен с диалектни думи, и то написани на стария правопис преди 1945 г., със сигурност ще откаже случайния читател, но парадоксът понякога върши обратното, може и да го озадачи и заплени.

Стигаме до самия Влайков текст. Богат, искрен и изворен. „Преживяното“ е толкова обаятелно произведение, че постепенно се превръща за четящия в хралупа, пазва и подслон, защото дава „Неговия мир“. Четеш и слушаш как разказва едно дете, малко момче от отминало време, в чийто разказ нещата имат своите отредени в света места, светъл разказ, и то не без трагическите житейски събития.

Тодор Влайков пише от дете, занимава се с учителско, читалищно, кооперативно дело, основно с политика като създател на Радикалдемократическата партия, парламентарист, 26 години издава „Демократически преглед“ и всичко това има християнска, православна основа.

През 1935 г. в Народния театър се чества 70-годишнината на писателя, който около 1929 г. публично се оттегля от политиката след 36 години в нея. Комитетът за честването се оглавява от проф. Михаил Арнаудов („Шедьовърът на автобиография в нашата литература“ са негови думи), присъстват цар Борис III, министър-председателят Пенчо Златев и др. В наше време, през 2015 г., отново има такава инициатива по случай 150-години от рождението на Влайков. В словото на проф. Михаил Неделчев стои въпросът дали е възможно да се насложат едно върху друго понятията морал и политика. Най-важното у Влайков е „отстояването на моралния интегритет на собствената му личност“. Това според М. Неделчев е голямата тема на неговия живот.

В своята „История“ проф. Светлозар Игов го сравнява със Захарий Стоянов: „Захарий създаде един субективен националногероичен епос, Влайков – субективен семейно-битов епос“.

Влайков умира навръх Великден и последните му думи са „Христос Воскресе“. Още се помнят неговото милосърдие, дарителство и отстояването на правото на лично мнение.

В биографичния очерк в края на книгата е описано усърдието, с което Влайков работи заедно с дъщеря си Радка върху мемоара. Заради напредваща слепота писателят диктува. Работят между 4 и 7.45 часа сутринта повече от две десетилетия. От това личи какво значение е имало литературното дело за Влайков. Прилежно саморефлективен, в края на живота си той прави различни публични изповеди. Неговите творби обаче са истинското наследство, живото участие в езика, неговият завет за самопознание.