Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

„Пророческа песен“, Пол Линч, превод Иглика Василева, издателство „Лист“, 2024 г.

За този роман ирландският писател спечели престижната литературна награда Букър през 2023 г. Преди „Пророческа песен“ Пол Линч е публикувал четири романа, от които може би най-известни са „Грейс“ от 2017 г. (за който е сравняван с Кормак Маккарти и неговия „Пътят“) и „Отвъд морето“ от 2019 г. Освен като романист Линч е популярен и като филмов критик. Не са много ирландците, които са печелили наградата Букър, присъждана от 1969 г. Но пък сред тях са имена като Айрис Мърдок и Джон Банвил. И сега Пол Линч.

„Пророческа песен“ е антиутопия, представяща ни кошмарен свят. В Ирландия властва „Националният алианс“, антидемократична, националистическа партия, която бавно и методично превръща държавата в чудовище, в което властва униформата. „Предполага се, че държавата не е, за да те тормози, не е, за да влиза в къщата ти като великан човекоядец, да сграбчи бащата в лапите си и да го налапа…“ Така предполага Айлиш, героинята в този роман, когато прибират мъжа ѝ Лари, виден деец в Синдиката на учителите. Дори не си представя, че той няма да се върне, че ще изчезне безследно, както много други, след участието си в мирен поход, че вероятно – а ние някак знаем – е зверски убит нейде без съд и присъда.

Сега трябва да отправя и едно предупреждение към читателите на този наистина изненадващ в добрия смисъл, брилянтно написан и за жалост, все по-актуален роман. Разказът не „работи“ сюжетно. Е, както във всеки роман има линия… Но тук тя е по-скоро емоционална, отколкото събитийна. Не че няма събития, има ги, но те са възприети, преживени, изстрадани от Айлиш Стак. Съпруга на Лари, майка на пълнолетния Марк, непълнолетните Бейли и Моли и бебето Бен.

В този момент, в който светът „потъва в черно и чуждо море“, тя извървява дълъг, дълъг път. От убедеността, че има права; че другите държави не могат да оставят случващото се без реакция. Постепенно възприятията и осмислянето на света при Айлиш ескалират. А малката ѝ дъщеря Моли всеки ден слага бели лентички на дървото пред дома им – така брои дните на липсващия татко. И тя не иска да приеме случващото се.

Идва забраната за четене и слушане на чужди медии. Големият син Марк се присъединява към бунтовниците. Защото, където има терор, има и съпротива. После протести, удавени в кръв. Задържани момчета, убивани незнайно къде. Затваряне на улици, забрана за излизане от домовете. Айлиш се опитва да предпази децата си, а и да се грижи за стария си и болен баща. Световете не следват един след друг. Те понякога се връщат или се сливат. Така е и с героинята, живееща едновременно и в миналото, и в сегашното. Но идва моментът, в който погледът в огледалото вече не вижда минало. Има само тук и сега.

Битките между едните и другите стават все по-ожесточени – няма храна, хората са затворени в домовете си, бомбардировки, разрушения, смърт, ужас. После идват бунтовниците… Но не всичко се променя. Тук е въпросът според мен на Пол Линч. Кой е отговорният и чия е вината? Нехуманността на кого е присъща – на лошите или на добрите?

Малкият син на Айлиш – Бейли, е ударен в главата. В болницата казват, че ще го оперират, тя трябва да напусне и после открива детето си с избити зъби, малтретирано и мъртво. Едва тогава тя осъзнава, че трябва да се махне от тази страна. Не го е искала. Извървяла е своя път от упование в закона, в международната общност, през терор, разруха и смърт.

„Пророческа песен“ е емоционален роман, в него няма нито пряка реч, нито ясни параграфи. Читателят ще трябва да разграничи разказа на Айлиш от нейните мисли, чуждия разказ и чуждата мисъл. Брилянтно разказване, което разчита именно на емоциите, същевременно е много метафорично, с което постига дълбочина. Иносказателността прави от този роман много повече от актуална дисекция на днешния свят. И най-важното според мен – това е текст на великолепен стилист. Пол Линч изумява със способността си да не декларира, а емоционално, следвайки някакъв вътрешен глас, размисъл или друго – да ни „закове“. И то не просто рационално. Но дълбоко, умно, красиво и стряскащо.

Едно последно изречение, но може би най-важното за българския читател – Иглика Василева е титан в превода!