Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Под линия

Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

20 11

Чернеещо слънце

От Катя Атанасова 0 коментара A+ A A-

„Пророческа песен“, Пол Линч, превод Иглика Василева, издателство „Лист“, 2024 г.

За този роман ирландският писател спечели престижната литературна награда Букър през 2023 г. Преди „Пророческа песен“ Пол Линч е публикувал четири романа, от които може би най-известни са „Грейс“ от 2017 г. (за който е сравняван с Кормак Маккарти и неговия „Пътят“) и „Отвъд морето“ от 2019 г. Освен като романист Линч е популярен и като филмов критик. Не са много ирландците, които са печелили наградата Букър, присъждана от 1969 г. Но пък сред тях са имена като Айрис Мърдок и Джон Банвил. И сега Пол Линч.

„Пророческа песен“ е антиутопия, представяща ни кошмарен свят. В Ирландия властва „Националният алианс“, антидемократична, националистическа партия, която бавно и методично превръща държавата в чудовище, в което властва униформата. „Предполага се, че държавата не е, за да те тормози, не е, за да влиза в къщата ти като великан човекоядец, да сграбчи бащата в лапите си и да го налапа…“ Така предполага Айлиш, героинята в този роман, когато прибират мъжа ѝ Лари, виден деец в Синдиката на учителите. Дори не си представя, че той няма да се върне, че ще изчезне безследно, както много други, след участието си в мирен поход, че вероятно – а ние някак знаем – е зверски убит нейде без съд и присъда.

Сега трябва да отправя и едно предупреждение към читателите на този наистина изненадващ в добрия смисъл, брилянтно написан и за жалост, все по-актуален роман. Разказът не „работи“ сюжетно. Е, както във всеки роман има линия… Но тук тя е по-скоро емоционална, отколкото събитийна. Не че няма събития, има ги, но те са възприети, преживени, изстрадани от Айлиш Стак. Съпруга на Лари, майка на пълнолетния Марк, непълнолетните Бейли и Моли и бебето Бен.

В този момент, в който светът „потъва в черно и чуждо море“, тя извървява дълъг, дълъг път. От убедеността, че има права; че другите държави не могат да оставят случващото се без реакция. Постепенно възприятията и осмислянето на света при Айлиш ескалират. А малката ѝ дъщеря Моли всеки ден слага бели лентички на дървото пред дома им – така брои дните на липсващия татко. И тя не иска да приеме случващото се.

Идва забраната за четене и слушане на чужди медии. Големият син Марк се присъединява към бунтовниците. Защото, където има терор, има и съпротива. После протести, удавени в кръв. Задържани момчета, убивани незнайно къде. Затваряне на улици, забрана за излизане от домовете. Айлиш се опитва да предпази децата си, а и да се грижи за стария си и болен баща. Световете не следват един след друг. Те понякога се връщат или се сливат. Така е и с героинята, живееща едновременно и в миналото, и в сегашното. Но идва моментът, в който погледът в огледалото вече не вижда минало. Има само тук и сега.

Битките между едните и другите стават все по-ожесточени – няма храна, хората са затворени в домовете си, бомбардировки, разрушения, смърт, ужас. После идват бунтовниците… Но не всичко се променя. Тук е въпросът според мен на Пол Линч. Кой е отговорният и чия е вината? Нехуманността на кого е присъща – на лошите или на добрите?

Малкият син на Айлиш – Бейли, е ударен в главата. В болницата казват, че ще го оперират, тя трябва да напусне и после открива детето си с избити зъби, малтретирано и мъртво. Едва тогава тя осъзнава, че трябва да се махне от тази страна. Не го е искала. Извървяла е своя път от упование в закона, в международната общност, през терор, разруха и смърт.

„Пророческа песен“ е емоционален роман, в него няма нито пряка реч, нито ясни параграфи. Читателят ще трябва да разграничи разказа на Айлиш от нейните мисли, чуждия разказ и чуждата мисъл. Брилянтно разказване, което разчита именно на емоциите, същевременно е много метафорично, с което постига дълбочина. Иносказателността прави от този роман много повече от актуална дисекция на днешния свят. И най-важното според мен – това е текст на великолепен стилист. Пол Линч изумява със способността си да не декларира, а емоционално, следвайки някакъв вътрешен глас, размисъл или друго – да ни „закове“. И то не просто рационално. Но дълбоко, умно, красиво и стряскащо.

Едно последно изречение, но може би най-важното за българския читател – Иглика Василева е титан в превода!

Споделете

Автор

Катя Атанасова

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Април 1876. Разговор с Александър Стоянов
    20.04.2026
  • Гняв, по-силен от страха
    20.04.2026
  • Потенциал за мечтаене. Разговор с Галин Стоев
    20.04.2026
  • Карл Барт и неговата диалектическа теология
    20.04.2026

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2026 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO