Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

„Портокал“, Нинко Кирилов, издателство Scribens, 2023 г.

Демокрит, казват, бил казвал, че не е истински поет онзи, който не е малко луд; ако го беше рекъл днес, сигурно би употребил друг израз: „Не е истински поет онзи, който не е малко нонсенс“. Стиховете в „Портокал“, книгата на Нинко Кирилов, сякаш са написани, за да потвърдят думите на абдереца. Изпълнена с нонсенс от разни източници, аз ще отделя три.

По Казимир Малевич

Още щом видим корицата на „Портокал“ (оформление Анна Лазарова), сгряваме, че съдържанието ще набляга на противоречието, на разминаването, на дисонанса. На нонсенса в крайна сметка. Гледаме: бяла повърхност, върху нея с пестелив (почти Баухаус) шрифт са изписани заглавието и името на автора, а в центъра е поставен строг квадрат с оранжеви страни. Портокалът обаче, ах, портокалът, портокалът не е квадрат, портокалът е сфера (невинаги правилна, но пък винаги сфера). За древните гърци (с един от тях наченахме) сферата е съвършената геометрична фигура, за европейския модернизъм обаче не; европейският модернизъм брои за съвършена фигура квадрата. Най-напред го рисува (иконично) Казимир Малевич – черен, бял, всякакъв. Ето го сега и оранжев: в българския поетичен „Портокал“ откриваме супрематизъм, естетическата теория на украинско-руско-полския художник:

електричеството е в думите.
шумът заглъхва. маските падат. завесата – не.  

По Николай Кънчев

Нинко Кирилов е наясно с българската поетическа традиция, алтернативната, само че се опитва да мимикрира. Пак парадокс: формата му кънчевска, мотото му левчевско. Няма да ни заблуди: елиптичния стих на Николай Кънчев, почти херметичната му затвореност, която трудно пуска в себе си (за избрани е: „пелтекът може да поправя правописни грешки – / но ти наум не можеш никога да пишеш!“) откриваме и при него в „Портокал“: „всеки е поет и никой не е. звучи точно така. / и е точно. и е така.“; едно завъртане на свредела на поетическото, за да достигне до същността на битието, но не да го изяви смислено, а да го заяви безсмислено. Няма смисъл в съществуванието, има единствено нонсенс:

помня, че преди това имитирах живот почти успешно. цитирах
айсберги от думите на Марк Аврелий и Кант. Закусвах
палачинки от кожата си с пълнеж от олово
и чакъл. прелюбодействах с поезията, с фибрите ѝ, неуспешно.

По Биньо Иванов

Отекванията обаче от Малевич и Николай Кънчев в „Портокал“ не могат да се опрат на отекванията от Биньо Иванов. Биньо е емблематично име за нонсенсовата линия в съвременната българска поезия и Нинко Кирилов е достоен неин продължител. Бараковецът пише: „Вятър иде и аз те обичам, / изгрев вдига ръка, залез вехне, / облак съхне и аз те обичам“, видинлията отвръща: „ликото на утре, примката, дим. / излизаш. избухват кубчета от облите метафори за. снова по шахматната дъска, казвам / „ела“. Не са само недовършените изречения и малките букви (Биньо с препинателните знаци играе иначе, в „Часът на участта“ набляга на тиретата), а е общото усещане за едно свръхчовешко усилие на любовта, която или (се) носи от/по вятъра, или се вие като дим, устремен нагоре, към небето. Също като „Корен високо в небето“, знаковото стихотворение на Биньо. Нинко Кирилов се е сякаш превъплътил в същността на Биньо Иванов, наметнал е неговата поетическа кожа и ни се представя във вид на себе си, разбира се, но и на него. Тези накъсани стихосложения, тези разцепени думи, които откриваме на места в стихосбирката „Портокал“, определено може да отнесем към поетичните експерименти на Биньо Иванов, най-вече от последните му две поетични книги „Си искам живота“ и „Часът на участта“. Поетическият език вече не е свещен, както вярва дядо Вазов, поетическият език вече е дисперсиран, дисеминиран, декодиран. Навсякъде е и никъде…

ще се създам. ще събера квадрилиони
артефакти от малахитените полета, в които
се разхождаме. се разхождаме. се.
това множествено число гали небцето
и създава сапунени балони вместо стаи. в тях.

„Портокал“ не е „Синият портокал“ на Пол Елюар (въпреки епиграфа), „Портокал“ е оранжевият портокал на „Си искам живота“. Поетически си го иска…