Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

Американската историчка получи престижната Награда за мир на германските книготърговци. Представяме фрагменти от речта ѝ, произнесена на 20 октомври в Паулскирхе във Франкфурт

Никой историк на трагедия не иска да включи телевизора и да види, че работата му е оживяла. Когато през 90-те години проучвах историята на ГУЛаг в съветските архиви, вярвах, че тя вече е в далечното минало. Когато няколко години по-късно пишех за съветското нападение срещу Източна Европа, предполагах, че описвам една приключила епоха. А докато изследвах историята на украинския гладомор – трагедията, предизвикана от опита на Сталин да унищожи Украйна като нация, не подозирах, че тази история може или ще се повтори през моя живот.

Ала през 2014 г. от същите тези съветски архиви бяха извадени старите планове, изтупани от праха и върнати в употреба. За тези, които нямат точен спомен за анексията на Крим, бих искала още веднъж да скицирам накратко събитията. Руските войници пристигнаха с необозначени превозни средства и носеха униформи без отличителни знаци. Те окупираха държавни сгради, свалиха местните народни представители и им забраниха достъп до техните офиси. В продължение на няколко дни светът беше объркан: дали това е въстание на „сепаратисти“? Или на „проруски“ украинци?

За мен отговорът бе ясен. Знаех, че това е руска окупация на Крим, защото протече по същия начин, по който и окупацията на Полша седемдесет години по-рано, през 1944 г. Тогава участниците са съветски войници в полски униформи, една подкрепяна от Съветския съюз комунистическа партия, която уж говори от името на всички поляци, манипулиран референдум и поредица политически измами, които да заслепят не само народа на Полша, но и съюзниците в Лондон и Вашингтон.

Окупацията беше само началото. След 2014 г. и отново след нападението от февруари 2022 г. познатият модел се повтори. Първо в Крим, след това в Донецк и Луганск и накрая при нахлуването в Харковска, Херсонска, Сумска и Киевска област руската армия третираше обикновените украински граждани като врагове и шпиони. С произволно насилие тя тероризираше хората в Буча и на други места. Тя интернираше граждани без причина или за най-малки нарушения – например защото са завързали панделка с цветовете на украинското знаме на велосипеда си. Тя строеше килии за изтезания и филтрационни лагери, които могат да бъдат определени и като концентрационни лагери. Тя привеждаше културни институции, училища и университети в съответствие с националистическата и империалистическа идеология на новия режим. Тя отвличаше деца в Русия и им даваше нова идентичност, точно както нацистите са постъпвали в Полша. Тя отнемаше на украинците всичко, което ги прави хора, живи и уникални.

В миналото са използвани различни определения за нападения от този вид. В миналото хората говореха за съветизация, днес я наричат русификация. В немския език също има дума за това: Gleichschaltung[1]. Но както и да го наречете, винаги протича по един и същи начин. Целта е да се наложи авторитарен режим: държава без върховенство на закона, без основни права, без отчетност, без разделение на властите. Това върви ръка за ръка с унищожаването на всички импулси на свободния демократичен правов ред. Мусолини определя по следния начин изграждането на тоталитарния режим: „Всичко в държавата, нищо извън държавата, нищо срещу държавата“.

През 2014 г. Русия вече беше на път към тоталитарното общество след две брутални войни в Чечения, убийства на журналисти и арести на критици [на властта]. След 2014 г. обаче този процес се ускори. Нахлуването в Украйна проправи пътя за по-твърда политика в самата Русия. В годините след анексията на Крим опозицията беше притисната по-силно и независимите институции бяха напълно забранени…

Съчетаването на автокрация и имперски завоевателни войни има свой метод. Всеки, който смята, че той и неговият режим имат право да контролират всички институции, информация и организации, че може да отнеме не само основните права на хората, но и тяхната идентичност, техния език, тяхната собственост и живота им, разбира се, вярва също така, че има право да използва сила срещу всеки, когато пожелае. И не възразява срещу човешката цена на една такава война: ако обикновените хора нямат права, власт и глас, защо да има значение дали живеят, или умират?

Тази връзка съвсем не е нова. Преди два века Имануел Кант, чиято философия е вдъхновила учредяването на Наградата за мир, описва отношението между деспотизма и войната. А преди повече от две хилядолетия Аристотел пише, че тиранинът е склонен постоянно да подклажда войни, за да затвърди монопола си върху властта. Тази мисъл и този цитат могат да бъдат прочетени на една листовка на „Бялата роза“[2] от 1942 г. Германският журналист и активист Карл фон Осиецки[3] е категоричен противник на войната. През 1932 г. той пише: „Никъде другаде хората не вярват така дълбоко във войната като най-благородното политическо средство, както в Германия, никъде другаде хората не са по-склонни да пренебрегват нейните ужаси и последиците ѝ, никъде другаде не приемат по-безкритично воинската служба като най-успешната форма за култивиране на човешки добродетели“.

След окупацията на Крим през 2014 г. Русия е обхваната от същата милитаризация и военен ентусиазъм. Руските училища днес обучават малки деца за войници. Руската телевизия подклажда омраза към украинците и ги представя като подчовеци. Руската икономика е милитаризирана: около 40% от държавните разходи днес отиват за въоръжаване. Русия прави бизнес с Иран и Северна Корея, две от най-бруталните диктатури в света, купувайки от тях ракети и боеприпаси. Постоянните новини от Украйна превърнаха войната в нормалност за Русия и направиха по-вероятни други войни. Днес руските политици говорят дори за използването на ядрени оръжия срещу съседни страни и редовно ги заплашват с военна сила.

Както и в Германия по времето на Осиецки, критиката срещу войната в Русия е не само нежелателна – тя е дори наказуема. Моят приятел Владимир Кара-Мурза взе през 2022 г. смелото решение да се завърне в Русия и да протестира срещу нахлуването в Украйна. Защо? Защото в учебниците по история трябва да пише, че някой е бил против войната. Той плати висока цена. Беше арестуван. Здравето му се влоши. Многократно бе затварян в единична килия. Когато той и други несправедливо осъдени най-накрая бяха освободени и разменени срещу група руски шпиони и престъпници, мъчителите му го предупреждават да внимава, защото в бъдеще може да бъде отровен. Той има всички основания да приеме сериозно заплахата, тъй като хора от руските тайни служби на два пъти са правили опити да го отровят.

Ала той не е сам. След 2018 г. над 116 000 руснаци са обвинени, защото са изразили мнението си. Хиляди бяха осъдени за изказвания срещу войната в Украйна. Тяхната героична борба обикновено се води тайно. Тъй като режимът контролира напълно информацията в Русия, гласовете им не се чуват.

А ние? Какво да кажем за нас, които сме събрани в тази историческа църква, толкова тясно свързана с германската демокрация и либерална традиция? А останалите европейци – какво трябва да направим? Никой не заглушава гласовете ни. Няма да бъдем арестувани и отровени, ако изразим мнението си. Как трябва да се отнасяме към завръщането на форма на управление, за която вярвахме, че е изчезнала от този континент?

В първите бурни дни на войната мнозина се присъединиха към хора на поддръжниците. Думите бързо се превърнаха в дела. Повече от петдесет държави сформираха коалиция, за да подкрепят Украйна във военно и икономическо отношение, и обединението се прояви с безпрецедентна бързина. В Киев, Одеса и Херсон видях с очите си ефекта от доставките на храна, военната помощ и европейската подкрепа. Беше сякаш чудо. Ала докато войната продължава, се промъкват съмнения. Може би това не бива да ни изненадва. След 2014 г. доверието в демократичните институции и съюзи намаля драстично както в Европа, така и в Съединените щати. Може би нашето безразличие към окупацията на Украйна изигра по-голяма роля за това, отколкото си мислим. Продължаването на икономическото сътрудничество с Русия дори след окупацията на Крим насърчи корупцията и цинизма. Този цинизъм бе подсилен на свой ред от руската дезинформация, която беше омаловажавана или изобщо не беше забелязвана.

Днес сме изправени пред най-голямото предизвикателство за нашите ценности и интереси и демократичният свят се колебае. Мнозина искат войната да завърши по магически начин. Други предпочитат да говорят за войната в Близкия изток, друг ужасен и трагичен конфликт, върху който ние, европейците, имаме много по-слабо влияние и едва ли можем да го променим. „Хобсовият свят“ изисква цялата ни солидарност. По-големият ангажимент към една трагедия не означава безразличие към други трагедии. Трябва да направим каквото можем там, където нашите действия имат значение.

Постепенно друга група печели влияние, особено тук, в Германия. Хора, които нито подкрепят, нито осъждат, а се преструват, че са над дебата – защото смятат позицията си за морална – и които заявяват: „Искаме мир“. Някои се позовават на „поуките от германската история“.

Присъждането на Наградата за мир може би е подходящ повод да се посочи, че призивът за мир невинаги е морален аргумент, поуката от германската история не е, че германците трябва да станат пацифисти. Напротив, от почти век знаем, че призивът за пацифизъм пред лицето на една агресивна диктатура често не е нищо повече от политика на отстъпки и приемане на тази диктатура.

През 1938 г. Томас Ман, ужасѐн от ситуацията в Германия и самодоволството на либералните демокрации, осъжда пацифизма, който „води до война, вместо да я прогонва“. А през 1942 г. Джордж Оруел порицава сънародниците си, които настояват Великобритания да сложи край на войната: „Пацифизмът е обективно профашистки – казва той. – Това е до голяма степен безспорно. Ако подкопаваш военните усилия на едната страна, тогава автоматично помагаш на другата.“

А тук, в църквата „Свети Павел“, Манес Шпербер[4], носителят на Наградата за мир през 1983 г., се изказва срещу фалшивия морал на пацифистите от онова време, които искаха да разоръжат Германия и Европа въпреки съветската заплаха: „Всеки, който вярва и иска да ви накара да повярвате, че една невъоръжена, неутрална, капитулирала Европа може да бъде сигурна в мира завинаги, греши и заблуждава другите“.

Тези думи са верни и днес. Много от хората в Германия и Европа, които призовават за пацифизъм пред лицето на руските атаки, наистина са „обективно проруски“, ако перифразираме Оруел. Доведено до логичния си завършек, тяхното искане означава, че трябва да приемем завладяването на Украйна, унищожението на нейната култура, създаването на концентрационни лагери и отвличането на деца. Това означава, че трябва да приемем подчинението. Намираме се в третата година от войната – какво би означавало да се иска мир в началото на 1942 г.?...

Нека бъда още по-ясна: всеки, който призовава за „пацифизъм“ и иска да отстъпи на Русия не само територии, но и хора, принципи и идеали, не е научил абсолютно нищо от историята на ХХ в.

В седмиците преди инвазията от февруари 2022 г. Германия, подобно на много други европейски нации, смяташе войната за толкова малко вероятна, че правителството отказа да достави оръжия на Украйна. И тъкмо в това е иронията: ако Германия и другите страни от НАТО бяха подкрепили предварително Украйна с оръжия, вероятно можеха да предотвратят инвазията. Може би никога нямаше да стигнем дотук. Може би това също беше пацифизъм, който „води до война, вместо да я прогонва“, както казва Томас Ман.

За да е ясно, Ман ненавижда войната и режима, който я води. Оруел мрази милитаризма. Шпербер и семейството му са избягали от войната. Ала именно защото са толкова твърди противници на войната и защото разпознават връзката между войната и диктатурата, те се обявяват за защита на либералните демокрации, които ценят толкова много. През 1937 г. Ман призовава за „войнстващ хуманизъм“, който е научил, че принципът на свободата и търпимостта не бива да позволява да бъде експлоатиран от един безсрамен фанатизъм; че има правото и задължението да се защитава.

Оруел пише: „За да оцелееш, често се налага да се биеш; а за да се биеш, трябва да се оцапаш. Войната е зло – обикновено по-малкото зло“. Шпербер заявява през 1983 г.: „Ала ние, старите европейци, които ненавиждаме войната, за съжаление трябва да станем опасни, за да запазим мира“…

В битката срещу грозната, агресивна диктатура на нашия континент най-силните ни оръжия са нашите принципи, нашите идеали и съюзите, които сме изградили. Затова днес трябва да отстояваме общото ни убеждение, че бъдещето може да е по-добро, че можем да спечелим тази война, можем отново да преодолеем диктатурата; нашето споделено убеждение е, че свободата е възможна, че истинският мир е възможен на този континент и навсякъде по света.

Превод от немски Людмила Димова