Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

„Последните глътки“, Елизабета Баковска, превод Йорданка Белева, издателство „ВС Пъблишинг“, 2024 г.

„Последните глътки“ от Елизабета Баковска е една от най-новите книги от македонски, излезли в България през последните няколко месеца. Името на авторката за първи път се появява на българския книжен пазар и това е своеобразният ѝ дебют в България, ако игнорираме няколкото публикации в „Литературен вестник“ и сп. „Съвременник“ през изминалите десетина години. Преводът от македонски е направен от Йорданка Белева, което пък е дебют на писателката и поетесата като преводач. Изборът на Белева да влезе в ролята на преводач не е изглежда произволен, а напротив, „Последните глътки“ носи много черти, сходни с поетиката, формата и проблематика на собствените ѝ книги. На около сто страници „Последните глътки“ събират 17 разказа, разделени от двете части на книгата – „Разкази в трето лице“ и „Разкази в първо лице“. Начинът на разказване е само формалното делене на сборника. Много по-важна и спояваща в единство е тематична близост, оформена от проблемите за самотата, смъртта, особената крайна или пределна ситуация, поставяща героите в състояние на избор. Кратките разкази на Елизабета Баковска са и камерни. Обичайната ситуация в тях е, че най-често един персонаж е изправен пред своето минало или пред миналото на общността, което не познава. В единия случай зазвучава нотката на равносметка и обобщение, в другия през фантастичното и приказното се показва магичен поглед не само към човека, но и към Балканите. Този поглед е и в известна степен онтологичен. Балканите в разказите на Баковска са място, където историческите събития се явяват като вятъра и мъглата, неизбежни, но временни, след тях винаги остава героят и неговият свят, насочен към външното точно толкова, колкото е достатъчно, за да бъде открехната вратата към вътрешното.

Любопитно би било да се отбележат разказите в сборника, в които се появява и българска нишка. Българите са пряко разпознаваеми в два разказа – „Гърне със злато“ и „Как пропуснах най-добрата възможност да убия шефката си“. Разказите са от двете части на сборника и докато първият акцентира към магичното проявление на нещата, вторият използва актуалната тема за корупцията и политическите назначения чрез продуктивното използване на сказа. Той сякаш носи връзка с Алеко-Константиновия цикъл „Разни хора, разни идеали“. И в двата разказа на Баковска образът на българите е представен като „несъвременен“, това са отношения от друго време, което може да бъде отнесено към Първата и Втората световна война.

По-натам следват двата цитата, в които се разпознава „българското“ и които са показателни за умението на авторката да използва еднакво пълноценно регистрите на приказното световъзприемане, характерно за и иронията като средство за саморазкриване на героя. В „Гърне със злато“ българите са по-близкият друг, който е почни познат и сякаш затова привличащ. Те се явяват с характерните знаци на държава – флага, униформите, езика: „Войската се събра насред града, разположи се по околните дюкяни и разпъна своето бяло-зелено-червено знаме със златен лъв в единия ъгъл. (…) изтича да види прашните, мръсни, раздърпани мъже, които лениво си приказваха на някакъв език, който му беше едновременно познат и странен“. В „Как пропуснах най-добрата възможност да убия шефката си“ градацията на сравнението, което следва възходяща логика, предизвиква особен ефект. „Досега се мъчех, мъчех се като Иисус на кръста, като партизанин в български затвор...“

Още нещо за „Последните глътки“ на Елизабета Баковска. Пред българския читател е книга, която не може еднозначно да бъде наречена тъжна, трагична или минорна. Тя следва меандрите на човешкия живот, където има от всичко: и лекомислието на младостта, и равносметката на зрелостта, и безпомощността на старостта. Книга, която събира Балканите, показва ги сродни с история, настояще и защо не и бъдеще. Елизабета Баковска не оставя читателя си безразличен, кратките разкази, които предлага у нас чрез издателство Versus, са като глътки, които пречистват.