Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

Европейският съюз е клуб на рухнали империи, твърди философът Петер Слотердайк. Европейските политици трябва да намерят отговор на въпроса как днешна Европа да е голяма, без да има имперски претенции. С германския философ разговаря Рене Шой от „Нойе Цюрхер Цайтунг“

През 2024 г. изнесохте поредица от лекции в Колеж дьо Франс. Какво е за един германец да преподава във френската Нобелова академия?

Преди всичко тест за това колко идеализъм притежава все още един автор в края на седемдесетте си години.

Мислите ли, че е въпрос по-скоро на чест?

Струваше ми се, че на моята възраст и с моята биография няма по-високо място във външните измерения – едното е Нобеловата награда, а другото – покана за Колеж дьо Франс. Признавам, трябваше да размисля известно време дали да приема. В началото един силен вътрешен глас ме съветваше да не го правя. Наистина ли пак искаш да се качиш на академичния амвон? Пак да си злощастен професор, осем години след пенсионирането? В крайна сметка очакваха от мен девет оригинални едночасови лекции, а след всяка – дискусия с партньор по мой избор. Изглеждаше изтощително…

И събрахте сили, за да дадете най-доброто от себе си в тази престижна академична среда – заслужаваше ли си?

На въпроса ще отговорят читателите на книгата, слушателите в залата бяха добронамерени. Между другото, в късните си творби по-възрастните автори не дават най-доброто от себе си, а последното. Изразът „късна философия“ предполага, че философите в наши дни са склонни към упоритост. Твърди се, че покойният Ханс-Георг Гадамер, който живя до 102 години, е казал: „Аз съм надеждата на 60-годишните“. На остроумието му съперничи една фраза на 90-годишния Мартин Валзер. Докато развеждал посетител из къщата си на Боденското езеро, той спрял да си поеме дъх, отбелязвайки: „Вече не съм на осемдесет“.

Публиката в Париж беше изискана, макар и предимно с посивели коси. Изключение правеше френският президент. Той прояви жив интерес към присъствието ви в Париж. След една от лекциите ви покани в Елисейския дворец. Какво обсъждахте с Еманюел Макрон на масата?

Не e предмет на конфиденциалност, но не е лесно да обобщя разговор на маса, продължил до полунощ. Спомням си най-вече две точки: засегнах идеята на Макрон, че европейците трябва да обмислят изпращане на сухопътни войски в Украйна. Обяснението му ми се стори забележително: Западът направи сериозна грешка, оставяйки на Путин привилегията на ескалацията. Изрично отказа доставки на определени оръжия, независимо от зверствата, които извърши руската страна. Тази грешка трябва да бъде поправена. Най-накрая Западът да постигне „стратегическа амбивалентност“, като си възвърне способността да заплашва. Може да го прочетете в учебниците по стратегия: суверен е този, който заплашва убедително.

А втората точка?

Отнасяше се до психополитическата конституция на френската нация. Макрон се съгласи с тезата ми, че французите в крайна сметка не са излезли напълно от монархията. Фактите сами говорят: през целия XIX в. има случаи на завръщане на монархията. Първо идва възходът на Наполеон, който е император на Франция от 1804 г., последван през 1814 г. от Луи XVIII и Шарл X, след това е ред на Луи Филип, гражданина крал с крушовидна фигура, а от 1851 до 1870 г. начело е Наполеон III, когото Виктор Юго упорито нарича „Малкия“. Най-малко два парамонархически епизода има и през ХХ в. – на Дьо Гол и на Митеран.

Смятате ли, че Еманюел Макрон е възнамерявал да скъса с монархическата традиция?

От самото начало беше ясно, че Макрон се е поставил в традицията на имперските жестове. Затова беше избран, французите бяха уморени от безцветния политически елит. През 2017 г. те осигуриха на младия президент солидно мнозинство. Вероятно са искали да видят отново как президентът управлява с Божията милост. Бяха се уморили да гледат как Оланд, баналният му предшественик, се среща с народа „на нивото на очите“ – на този терен има риск от презрение към себе си.

Макрон бе обещал да напусне безкрайното колебание на изхабените партии.

Фактът, че Макрон е усвоил любезните жестове, беше очевиден от самото начало – това вървеше с чара му, в началото неустоим. След възкачването си на престола той стана непопулярен, защото често се държеше снизходително, точно както се очакваше от него. Не само във Франция напомнянето за вертикалните отношения между привидно равни изглежда скандално. Табуто върху вертикалността е истинската държавна тайна в демокрациите. Искаме принц, но не можем да го понасяме. Между другото, това не е личната трагедия на Макрон, а трагедията на Франция от 1789 г. до наши дни, както и на много други демокрации.

Когато погледнете днешна Европа, какво си мислите?

Първото заключение, без което Европа остава книга със седем печата, е, че тя не е нищо повече от клуб на унизени империи от миналото. Достатъчно е да визуализирате географската карта – от Далечния запад до Далечния изток, от Лисабон до Владивосток. Пред вас ще се разкрие постимперският дар в пълния му блясък.

Как да разбираме думите ви?

Да започнем от Далечния запад, Португалската империя е не само най-ранната в Европа през Новото време, но и една от най-обширните, при това най-дълго протака своята деколонизация. Едва през 70-те години на ХХ в. Португалия съумя да се откаже от последните си имперски претенции – по същото време смъртта на Франко в Испания отбеляза края на глобалната политическа мечта, започнала с експедициите на Колумб. Двете иберийски монархии възкресяват идеята за империя от западноримски тип. Впрочем Испания изобретява и модерния държавен банкрут – той е обявяван три пъти през втората половина на XVI в. Оттогава отлагането на фалита е трудно прикривана държавна цел в политиката.

Отбелязваме това със загриженост. Но нека продължим на изток.

През XIX в. Франция се превръща в най-голямата имперска сила в света след Великобритания. И двете остават на заден план през втората половина на ХХ в. А какво става още по́ на изток? Би сбъркал всеки, който вярва, че Белгия, създадена набързо в началото на XIX в., е твърде малка, за да участва в колониалните игри. Белгийското присъствие в Африка е една от най-мрачните глави в най-новата история. А какво да кажем за малка Нидерландия, лидер в търговията и корабостроенето, изградила империя на островите в Далечния изток. Индонезийският ориз, който се сервира днес в Амстердам, напомня за това.

Кулинарните спомени не са от най-лошите.

Не сме казали още нищо за най-големите и неспокойни имперски чудовища – Британските острови с техните 52 колонии по целия свят. Всеки, който днес използва определението „постимперски“, по-добре да каже „постбритански“. Идва ред на стария германски Райх, вечния невротик в имперското семейство. След 1870 г. той се появява на сцената преоблечен като Прусия, което има фатални последици от 1933 до 1945 г. По-нататък на изток следва Австро-Унгарската монархия с нейните 14 нации, разпаднала се след 1918 г.

И накрая Русия.

В Далечния изток се появява чудовището на всички чудовища, Руската империя. То се преструва, че спи 69 години под съветска маска, но се пробужда отново при Путин. Да не забравяме, че и малка Дания предприема морски експедиции; шведските експанзии през XVII и XVIII в. също не са за пренебрегване. Имперският фурор се завръща и в Италия. Мусолини иска да придобие не само отсрещните брегове на Средиземно море, тоест Либия, но и далечна Етиопия. Накратко, от политико-драматургична гледна точка Европа е конгломерат от останките на дванайсет рухнали империи. Впоследствие обаче тя се сглобява отново по исторически безпрецедентен модел и както винаги подчертавам, новото образувание е едновременно постимперско и антиимперско…

Страдат ли съвременните национални държави от фантомна болка заради загубеното величие?

Тази теза се среща при някои социални психолози. За британците се казва, че оплакват изгубената си империя. Понякога чуваме, че излизането им от Европейския съюз имало общо с постимперската тъга, може би дори с меланхоличния инат на губещите. Те не искаха да бъдат членове на клуб, който приема само губещи. Всъщност британците трябва да са забелязали, че отказът от позата на велика сила се разглежда по един начин на континента и по друг на Острова.

Какво следва от това?

Обяснявам процеса като самозаблуда по линията на нормалното човешко удобство. Постимперската скръб не играе никаква роля. Британците, както и континенталните европейци живеят в щастлива забрава. Средният европеец в наши дни не притежава никакво историческо съзнание – той не може да се гордее със „славното минало“, защото активно го игнорира. И предпочита да не чува за неудобните колониални времена. С няколко бронзови изделия от Бенин можеш да се разделиш без чувство за загуба, независимо дали са първокласни произведения на изкуството, или посредствена тенекия. Най-важното е да загърбиш досадната история и отново да се почувстваш добре в кожата си.

Постгероичният и постимперски човек е забравил историята?

Нещо повече, струва ми се, че днес никой не знае какво е да живееш „в историята“. Дядо ми все още живееше в нея. Той често ми разказваше, всеки път треперейки от гняв, как последният потомък на династията на Хоенщауфените, Конрадин, е бил обезглавен на 16 години, през 1268 на площада в Неапол след инсцениран процес. Вината за непростимото престъпление е на негодника на име Шарл І дʾАнжу, крал на Сицилия и брат на френския крал. Тази история винаги разстройваше дядо ми, сякаш се беше случила вчера. Кой днес се чувства така? Кой днес има живо отношение, да речем, към Бисмарк? Преди сто години Железният канцлер е бил ориентир за националното историческо съзнание, днес всеки втори изписва погрешно името му…

Ала дори и да не знаят собствената си история, европейците изпитват чувство на презрение към произхода си. Културната самоненавист е доста разпространено явление. Как се стигна дотук?

С активната си позиция в центъра на възможно най-големия разказ Европа се беше нагърбила с бреме, което отдавна искаше да отхвърли. Малцината, които го носят успешно, са предимно интелектуалци, управляващи гузната съвест на мнозинството. Гласовете на действителните Други – колонизираните в миналото и техните наследници – все още се чуват само в периферията. Ако тук ги възпроизвеждат, то е, защото те формулират нещата, които ние сами си казваме. Постколониалните гласове се появяват, доколкото се вписват в самообвиненията на Запада. Още през 1967 г. младата Сюзън Зонтаг пише, че бялата раса е туморът на човечеството.

Във встъпителната си реч в Париж говорите за „левкофобия“, тоест омраза към всичко, което идва от белите. Какво се изплъзна на академичното мислене – и на мисленето като цяло, за да се стигне до такива твърдения?

След 60-те години много неща ни се изплъзнаха. По това време на неомарксистката сцена беше нахлул свеж въздух. Беше допусната мисълта, че пролетариатът невинаги e търсеният субект на революцията. Расовата борба също върви добре, както признава Франц Фанон[1]. Битката между половете така или иначе. Разочарованието от пролетариата определя най-новата лява интелектуална история. Работниците не желаят революция… Един век ни занимаваха с разкази за недовършената революция. По-реалистично би било да се обърне внимание на ефективните имитационни движения. Трябваше да се говори за миметичните движения, но преди всичко за революционния ефект от фосилните енергии, който направи възможни съвременните общества. Трябваше да се обясни как и защо буржоазията имитира аристокрацията и как работническата класа през ХХ в. взема за модел дребната буржоазия. Имитацията на буржоазния начин на живот от работниците и служителите си остава основното социалнопсихологическо събитие през ХХ в.

Къде остават самоуважението, гордостта на европейците? Ние създадохме демокрацията и върховенството на закона, както и модерното предприемачество, инженерното дело, парично-кредитната система, компютъра.

Като швейцарец и западен човек рано или късно щяхте да зададете въпроса за гордостта. Германците днес са по-малко склонни да обсъждат тази тема. Когато гордостта се появи в нашата страна, често не закъсняват и неонационалистическите рефлекси…

В лекциите си в Париж нарекохте Европа „континент без качества“, намеквайки за романа на Роберт Музил. През 1994 г. в книгата „Ако Европа се пробуди“ говорите за „загадка без отговор“. Какво се случи през последните тридесет години?

Решението все още не е намерено. В политическо отношение обаче Европа създаде малко по-ясна фигура – на постимперски съюз от държави. Днес този блок с 450 милиона души население в 27 политически единици е изправен пред главоблъсканица – как нещо толкова огромно може да оцелее, без да облече отново традиционните имперски одежди. Такъв вид конструкция не е била предвидена в политическата граматика на напредналите цивилизации. Правилото е било – или си голям, или си малък. Ако си малък, горко ти. Ако си голям, империалността няма алтернатива. Днес въпросът е: как е възможно да бъдеш толкова голям, колкото днешна Европа – нейните жители са три пъти повече от тези на Русия – без да искаш отново да бъдеш империя?

Какво би било философското решение?

Руската теософия на XIX в. има склонност да спекулира за християнската Троица. Светски теолози като някой си Хомяков си блъскат главите над въпроса не може ли Бог да брои от три нагоре. Така измислят интересната идея за „съборността“. Доколкото съм разбрал, това означава „битие-в-общност“. Тя предполага преход от Троица към мнозинство и множественост. За Европа едно такова понятие не би било излишно. Днес всяка дървена глава намира убежище във фразата, че Европа е единство в многообразието, но едва ли има човек, който може да обясни как множествеността да се превърне в единство. Май все пак се налага да се преместим в богословския факултет.

Превод от немски (със съкращения) Людмила Димова