Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

„Искам да правя такъв тип кино – аскетично, простичко и красиво. Търся композиции, участие на природата в сюжета.“ С режисьора на филма „Стадото“ Милко Лазаров разговаря Деян Статулов

„Стадото“, третият филм на режисьора Милко Лазаров, разказва за Тарика, момиче с особени способности, което живее в погранична местност, сред хора от различни етноси. Привидното разбирателство помежду им е разрушено, когато започват да измират домашните животни. Хората от селото обвиняват за бедите си Тарика и тръгват срещу нея и баща ѝ. В ролите са Захари Бахаров, Весела Вълчева, Иван Бърнев, Иван Савов, Христос Стергиоглу, Марко Ноков и други.

След „Отчуждение“ и особено с „Ага“, както и сега със „Стадото“, виждам трайно желание да работите повече с визия, отколкото с текст. Сякаш бягате от класическата филмова драматургия.

Това отговаря на моите виждания и способности. Искам да правя такъв тип кино – аскетично, простичко и красиво. Търся композиции, участие на природата в сюжета – животни, ветрове, слънце, луна, птици, вълци… Всичко това ме вълнува. Може и да има режисьори, които снимат сюжети, без да се вълнуват от тях. При мен случаят е друг – аз харесвам темите и сюжетите, които подхващам притчово, по-иносказателно. В полза на невидимото, незримото.

Това не пречи ли на комуникативния код, на връзката със зрителите?

Не се замислям за това. Не мога да го търся този код. Снимам определен тип кино. Ако ме понесе публиката – окей. Но коя е публиката? Хората в киносалона не са тълпа. Там преживяването е индивидуално. Комуникацията е на емпатично ниво. Ако филмът не те „хване“, явно не е за теб. Киното не е като вдигнат юмрук, който да провокира и екзалтира тълпата. Когато в тъмния салон си сред много хора, преживяването става сякаш още по-лично. Мисля, че „Стадото“ е по-комуникативен и разбираем от предишните ми филми. Има ясен антагонист, физически участник в действието. Не е някаква фикция като модерния свят в „Ага“.

Сякаш умишлено бягате от диалога във вашите филми.

Диалогът не се състои само от думи. Всяко нещо, което жертваш във видимия свят на екрана, отива в невидимия, ако успееш да го пренесеш. Отиде ли в невидимото и осъществи ли контакт с невидимото в зрителя, тогава връзката се превръща в емпатия, състрадание, съпричастие. Нещо, което не можеш да назовеш.

Тези чувства могат да бъдат провокирани с различни средства, дори и с класически драматургичен текст.

Може, разбира се. Когато един режисьор обмисля как да се изрази, всичко има значение.

Защо снимате на лента? Кое определи този избор?

Историята, динамиката, особено природата – лентата по друг начин я показва. Лентата скъсява дистанцията. Това е истинска светлина, преминава се през истински материали – сребро, цинк… там има една допълнителна магия и тя работи на друго ниво. Вярвам в това. Да не говорим за дисциплината на лентата. Организацията е съвсем различна – от работата на актьорите до целия снимачен екип. Всичко трябва да е много добре премислено и подбрано най-малкото защото не може да си снимаш колкото си искаш. Има и една друга тръпка – не виждаш какво снимаш. Да, имам видеоконтрол, но той всъщност не показва какво реално се снима. Готовият материал се вижда след няколко дни, когато от лабораторията в Белгия го изпратят, след като са проявили лентата, сканирали са я и вече можеш да я гледаш. Случвало ми се е да вляза закъснял в киносалон, а филмът вече е започнал. Буквално след секунди знам дали този филм има шанс да ми хареса. От изображението. Или разбирам, че има нещо невярно в атмосферата. И нищо не може да ме върне в историята.

Това ли е условната реалност на киното, която търсите – през лентата, изображението, историята?

Мога да говоря само за собственото си разбиране. Правя филмите си в състояние на паника да не се проваля. Нямам самочувствието да мисля как да го направя по-хубаво, по-красиво. Това е, защото съм непрекъснато в недоизказаното, невидимото и не знам как накрая всичко ще сработи в едно цяло. Затова и най-любимият ми период е по време на монтажа.

Нямате ли изградена предварително идея как ще бъде построен филмът, още докато снимате?

Не. Не мога да си монтирам филмите в движение, докато снимам. Знам коя сцена в сценария закъде е предвидена, но после при монтажа може да не сработи. Може да спре магията, която е вървяла до този момент. Трябва да търся начин да спася тази магия, да добавя едно камъче и тя да премине през реката и да продължа да я държа, и то не много високо, преди да дойде финалът, защото накрая трябва да се вдигне. Това е много тънко ходене по въже – хем да я поддържаш, хем да е кротка.

Вероятно трябва да имате и музика, която предварително е написана?

Мисля преди да имам музика. Появи ли се музиката предварително, значи нещо не се е получило, както трябва. Обичам филми без музика. Когато монтирам и видя кои сцени стават крайъгълни, пренареждам ги, аз не преобличам много на снимки актьорите си, на еднакви терени са и това ми дава свобода при монтажа. Не го правя нарочно. При „Ага“ е обяснимо, в „Стадото“ сценарият беше такъв, че основното място на действието беше едно. Това е всекидневие, което проследяваме в рамките на няколко дни. Така имам възможност да въртя сцените при монтажа, не всички са обвързани драматургично една след друга и финалът може да бъде всякакъв. Обикновено предварително знам какъв ще е финалът.

Говорил съм с режисьори, които снимат монтажно и предварително знаят как ще монтират филма.

Ако се е получило, супер. А ако не стане? Ако тази харизма изветрее и се счупи на двайсетата минута, как ще я върнеш? Филмът започва да окуцява и да се влачи, а остават още 2000 мили до края. Какво правиш? Трябва да намериш друг подход.

Ритъмът при монтажа все пак е следствие на това, което е заснето предварително. Вие снимате дълги кадри, съзерцателни кадри.

Не знам дали са дълги. Снимам колкото трябва. Не правя филмите с любов към спокойствието, а в паника, че не се получава.

Всичко изглежда много спокойно…

Не е спокойствие, а наблюдение с трепет. Не искам просто да снимам красотата на природата. Трепетът е важен – облаци, слънце, животни. Има спонтанни снимки, каквито природата ни предлага в момента. Имахме един почивен ден, когато се развихри буря, и с Коко (оператора Калоян Божилов) скочихме и отидохме да снимаме. Много от кадрите впоследствие влязоха във филма. Не може да се изпускат подобни дарове на съдбата.

Това промени ли сценария? После по време на монтажа имаше ли разлика спрямо първоначалния сюжет?

Тези кадри го уплътняват. Доколко могат да променят сценария? Става дума за тълпа, която убива едно момиче. Това е историята на филма. Каквото и да правиш по време на монтажа, не можеш да избягаш от историята. И в „Ага“ беше така. След смъртта на съпругата си един баща търси дъщеря си и накрая те се срещат. Колкото и човек да се опитва да бяга от първоначалния заряд на филма, накрая пак се връща при него. Това установих. Понякога, ако можеш да си го позволиш и продуцентът ти даде възможност, ще направиш промени, но в киното всичко е предварително решено – избор на актьори, локации, снимачни и т.н. Не можеш на снимачната площадка изведнъж да кажеш на екипа си: „Днес ще снимаме друго“. Можеш да направиш допълнителни неща, например както снимаш, се появява някаква динамика в небето, спираш за малко, обръщаш камерата нагоре, ако усетиш, че можеш да го използваш. При мен е така – работя с малък и отдаден екип. Не си спомням някога да е имало напрежение по време на снимки. Всички колеги работят дисциплинирано, но с удоволствие.

Да ви върна към историята. Там има едно младо момче, което загива, защото „мъката все го тегли“. Правилно ли съм разбрал идеята?

Той е от хората, които искат да полетят. Имах заснета цяла линия между него и момичето, но тя стана твърде любовна и не стоеше добре спрямо нейния образ. Тя лека-полека се превръща в божество, знае бъдещето, има някаква сила. Не би могла да бъде движена от обикновени житейски срещи и взаимоотношения… Той вярва, че ще полети. Това са хората, които искат да полетят, защото „мъката ги тегли“ и могат да тъгуват.

Защо избрахте трагична съдба за толкова млади хора? Не сте ли жесток спрямо тях?

Защото са невинни. Защо да съм жесток? Кога трябва да летиш? Само децата могат да летят.

Но техният полет е трагичен.

Това е една метафора, приказка. Трагично е, но е полетял. Това, че той скача и намира смъртта си, както майката на Терика, която вероятно е отлетяла, защото не се намира тялото ѝ… Това е красива метафора. Може би остава недоразказано, но някак стои.

Това е притча, няма нужда от обяснение.

Да, все пак историята е разказана на едро. Вижте какви са децата – светли, прозрачни. Съвсем различни са спрямо другите. През тях минават светлината, въздухът…

Да, те са слънчеви хора. Много харесах епизода със селския панаир. През цялото време звучеше една песен на Богдана Карадочева от 1984 г. – „Безсъница“. Как се спряхте на нея?

Не помня кой ми я предложи. Може би Весето (Весела Кирякова, продуцент и монтажист на филма, б.а.) Мисля, че тя е за Лъчката (режисьора Лъчезар Аврамов), за него пее майка му. Тя пее за двама млади влюбени. Богдана е велика.

Има много чистота и невинност в този панаир и песента допълва детската приказност. Виждам и въртележката от „Понеделник сутрин“, както и моето детство.

Всичко започна от едно дърво, което така и не можа да си изиграе ролята, но около него създадохме този панаир. Когато монтирахме, имаше пасажи, където е ясно, че ще има някаква музика като за панаир. И там сложихме за референция тази песен. По принцип референциите са опасни, защото може да свикнеш с тях и трудно ги сменяш. А първоначално ги слагаш, за да не стои празно музикално място, докато монтираш. Не съм я мислил по време на снимките на панаира, дори не знаех дали епизодът ще остане. Накрая се получи добре, макар че на сценариста Симеон Венциславов не му хареса.

Гледали сме Захари Бахаров в различни роли. Как работихте с него в този филм? Имахте ли някакъв сериозен разговор?

Вижте, тук не става по този начин. Просто се обаждам на голям актьор като Захари и го каня във филма си. Той познава моето творчество, както и аз неговото. Ако си паснем – работим. Ако съм дебютант, има логика да се чуди дали да приеме, но ние се познаваме. Той и други негови колеги играят страхотно и са много готини. Приемат да играят в късометражни филми без хонорари, стига да им хареса сценарият и да бъдат мотивирани. Със Захари много малко говорихме. Аз по принцип много не си говоря с актьорите. Всичко го има в сценария. Четеш и разбираш какъв ти е персонажът.

Имаше ли нужда със Захари Бахаров, Иван Савов, Иван Бърнев да говорите за биографиите на героите, за мотивациите? Репетиции на маса имаше ли?

Ще кажа, че всичко мина леко, без напрежение. Философски разговори не сме имали. Знам, че има колеги, които имат необходимост от подобни разговори. Аз нямам. Вярвам по-скоро, че трябва да се скочи директно. Това дава и допълнително напрежение за всички – оператор, художник, актьори, режисьор. Всичко е като на война. Там се воюва – с времето (астрономическо и метеорологическо), с характери, терен, техника… Огромно напрежение, което е приятно до един момент. При нас този момент не беше прекрачен.

Доволен ли сте от крайния резултат? От филма, какъвто го виждаме на екрана?

Да. Нито повече, нито по-малко е това, което исках да стане. Това е историята. Напълно изразява моите виждания за такъв вид разказ. Първоначално бях направил много поетичен вариант, без линията с кмета, но стана сякаш преднамерено поетичен. Имаше една връзка на разбиране, която се късаше, и затова оставих линията с героя на Иван Савов.

Трябваше ли кметът, героят на Иван Савов, да псува Бога?

А, де… Това напълно обяснява характера на персонажа. Така беше и по сценарий. Скъсаната връзка с Бога, не от религиозна гледна точка, а като усещане, като атавизъм е огромен проблем на съвремието. Ние губим някакъв маяк. Тази сутрин си мислех как хората вече нямат нужда от санкцията на Бога. Ако имаш две хиляди последователи и кажеш една дума, те я възприемат, както я чуват. Започваш да моделираш себе си. Тогава за какво ти е Бог? Ти си Бог. Създаваме изкуствен интелект, който ще върши нашата работа, превръщаме се в демиурзи. Изпразваме се от иносказателното, от вярата, че животът не е само това, което виждаме. Това заболяване, това възгордяване на човечеството не мога да приема. Едновременно ме натъжава и плаши. Голяма самота е да нямаш Бог до себе си. Дори когато имаш два милиона последователи. Бердяев беше написал: „Ходим двама с теб, а сме трима…“. Ето за това присъствие на Бог говоря. Няма значение кой е богът. Говорим за истинската вяра. За вярата в доброто.

Как стигнахме дотук?

Социалните мрежи умножават самотата. Всички сме свързани, четем се, наблюдаваме се. Губим себе си, защото си създаваме фалшиви образи на хората, които бихме искали да бъдем – одобрени от околните в обществото. Суетата, публиката, последователите омайват, а всичко това всъщност те прави още по-самотен.

Милко Лазаров е завършил кино- и телевизионна режисура в класа на проф. Владислав Икономов в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Бил е преподавател по „Експериментално кино и инсценизация“ там. Режисьор на националните телевизионни кампании „Великите българи“, „Голямото четене“, „Събитията на ХХ век“. Дебютният му филм „Отчуждение“ (2013) е селектиран в официалната програма „Дни на авторите“ на Венецианския кинофестивал, където получава Наградата за режисура на дебютен филм на Федерацията на европейските и средиземноморските кинокритици и Специален диплом на европейските кина. Със световната премиера на втория му филм „Áга“ (2018) се закрива официалната конкурсна програма на Берлинале. Филмът спечели над 40 престижни отличия, сред които Сърцето на Сараево, Златна роза за най-добър филм, режисура и операторско майсторство, Наградата на критиката и много други. От 2019 г. е председател на Съюза на българските филмови дейци. Третият му филм „Стадото“ тръгва по кината от 21 февруари 2025 г.