Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

„Преди много години тръгнах с мои приятели на едно пътешествие в Родопите и тогава открих планината. Това е любов от пръв поглед.“ Оля Стоянова разговаря с фотографа Мирослав Момински за страстта му към планината и за опита му да съхрани времето

Как се срещнахте с фотографията и гледате ли на нея като на професия?

Фотографията ми е вродена, желанието да снимам се появи още когато бях дете. Навремето нямаше откъде да се запали човек, нямаше социални мрежи, нямаше интернет, понякога можеше да се намери някакво списание и когато родителите ми ме попитаха какво искам да ми купят за един рожден ден, аз спонтанно им отговорих, че имам желание да снимам и искам фотоапарат. Исках да снимам, да запазвам някакви моменти, когато сме заедно с тях. Във Велико Търново имаше едно магазинче, където продаваха музикални инструменти, фотоапарати и ленти, и оттам получих първия си фотоапарат „Вилия“. Снимах след това как играем с приятелите ми пред блока и дори пазя албума със снимки от детството ми. За мен това са много ценни моменти, с които спираш времето и запазваш емоциите на близки хора. След години работата ми също беше свързана с фотографията, но там снимах тежки неща, защото като криминалист се занимавах с тежки произшествия.

Казахте, че в онези първи снимки сте търсили моментите, в които времето спира. Това ли търсите и днес във фотографията?

Да, фотографията дава възможност да успееш да съхраниш една емоция. Ако снимаш човек, можеш да спреш времето, защото всичко след щракването на затвора на фотоапарата вече е минало и няма повтаряне на този момент. Фотографията ни дава възможност да пътуваме във времето – да се върнем назад и да видим какво е било.

Имало ли е момент, когато сте се отказвали от фотографията и дълго не сте снимали?

Никога. Правил съм всичко възможно, дори да съм имал трудни моменти, винаги съм намирал начин да отида да снимам. И най-вече заради Родопите, защото те са другата ми голяма любов. Душата ми иска да усеща това място, да съм там, дори да не снимам, но да усетя въздуха, земята, да съзерцавам – това също ми е достатъчно и ме кара да се чувствам добре.

Родопите са голяма тема във вашето творчество – и заради изложбите, и заради фотоалбума „Родопа – една голяма любов“. Как открихте тази планина и с какво тя е толкова различна?

Преди много години, може би вече станаха 15, тръгнах с мои приятели на едно пътешествие в Родопите и тогава открих планината. Това е любов от пръв поглед. Питали са ме откъде идва тази любов и аз им казвам, че има една приказка – ако можеш да обясниш една любов, то значи не е любов. Онзи път, когато за първи път стъпих в планината, обиколихме язовир „Широка поляна“, Доспат, Голям и Малък Беглик – уникално красиви места, просто онемях, когато спряхме на брега на един от язовирите. После започнах да снимам и хората, защото за мен хората придават душевност на тази планина. И другите планини са красиви – и Рила, и Пирин, но там красотата е някак по-сурова. А тази топлина, която я има в Родопите, според мен я придават хората. Те са винаги радушни и с големи сърца, въпреки тежкия живот. Винаги са ни посрещали като свои близки. Вече имам много приятели там. Гостоприемството е типично за родопчаните. Мога да ви разкажа за срещата ни с Лефа, жена от селата над Велинград. Тя все още сама преде вълна, след това плете терлички от нея, така както баба ми някога го правеше. Когато отидохме в тази махала при Лефа, за да я снимаме как работи, тя ни покани у тях, сложи маса и започна да вади месо, домашно кисело мляко, зеленчуци, сладко. Попитах я защо слага толкова много храна за хора, които вижда за първи път, а тя ми отговори, че такива са обичаите им – за тях е чест, когато в къщата им дойдат гости. Гостите носят девет късмета, един остава за госта, а останалите осем – за домакина. Лефа ми каза: „Нас така са ни научили, че когато правиш добро, доброто, което ти си направил, ти помага, когато ти се случи някаква неприятност“. Та такава е житейската философия на хората от Родопите.

Можете ли да си представите да бъдете в Родопите без фотоапарат?

И да, и не. Хубаво ми е дори само да усещам планината, да подишам въздуха, да стъпя на земята. Но пък от друга страна, по-добре ми е с фотоапарата, защото иначе ще изтърва някой важен за мен момент.

Какво снимате в Родопите? Вашата фотография се доближава до репортажната и независимо дали снимате пейзажи, или портрети, вие разказвате истории.

През годините винаги съм се опитвал, доколкото мога като фотограф, да запазя моменти от живота на хората. Защото съвремието много бързо превзема всичко и нещата се променят. Младите хора са с друго мислене, а аз имам носталгия по миналото, може би защото съм от друго поколение. Моите баба и дядо са отглеждали животни и тези хора, които срещам в Родопите, ме връщат в моето детство. Исках да запазя този свят за поколенията, за да могат един ден да видят как са живели хората в Родопите и колко тежък и труден е бил животът им. С тези хора си отива една епоха – много по-истинска, с по-стойностни хора. Не казвам, че сега няма такива, но мисленето е съвсем друго и социалните мрежи не влияят добре, особено на по-младите. Родопите са много красива планина – многопластова и различна във всеки един сезон, и се опитвам да запазя красотата ѝ в определени моменти.

Как се променят Родопите? В последните години тече и процес на завръщане на младите в селата.

Както казват хората – всичко с времето. Това, което виждам сега, не ми изглежда много обнадеждаващо. Защото много села изчезват, а някои ще изчезнат напълно и няма как да се възстановят. Дори някой наследник да си направи къща на мястото на тази на дядо си, тя няма да е същата – предишната е била по-колоритна и някак си по-автентична, различна от всичко. Но има места, където младите се завръщат и градят нови къщи. В момента има смесване на съвремие с минало, но с тенденция миналото напълно да се заличи, защото каменните къщи с тикли падат, много трудно се поддържат, ако там не живеят хора, и според мен един ден няма да ги има и ще останат само снимките.

Сега сме в сезона на сватбите в Рибново. Правили ли сте репортажи – животът там е много колоритен? От друга страна обаче, социалните мрежи са залети с подобни снимки и ми се струва нормално човек да се отдръпне от тази тема…

Да, сега сме в сезона на сватбите в Рибново – той е от декември до март. Има доста млади хора там и доста сватби. Пък и хората са много задружни като общество и много гостоприемни, отворени към непознатите, канят непрекъснато гости и искат да покажат този ритуал, който е много колоритен. Затова препоръчвам на онези, които не са били там, да отидат, ще изпитат интересни емоции и ще срещнат топло отношение. Никой няма да остане ненахранен или да няма къде да спи. Там има едно момче – Ибрахим Кадриев се казва, който се опитва още повече да популяризира тези сватби и дори да влязат под егидата на ЮНЕСКО. Дано да успее!

А как се промени през годините интересът ви към планината? Имате ли определена тема, като труда например, която да изследвате? Или през цялото време изследвате този свят като цяло?

Изцяло като свят, мисля. Защото си спомням една от първите ми снимки – бях се качил горе в село Гела, в една махала, мисля, че Катраница се казваше, и снимах Румен – човекът още си е жив и здрав – как оре с две кончета. Той така си живее – като типичен родопчанин, с жена си живеят в една стара махала, отдалечени от всичко. Още от самото начало съм търсил човешкото присъствие – волно или неволно, така съм тръгнал и досега така продължавам. В последно време се опитвам да снимам предимно хора, за да запазя интересни лица. Хората там имат много интересни лица, на които е изписан животът им.

Как ви допускат до себе си хората? Тези портрети не са режисирани, те приличат на случайна среща в планината.

Да, повечето от тези срещи са случайни. Аз имам двама приятели, с които снимам от много години – Цончо Балканджиев и Явор Мичев, много добри фотографи. Цончо е и много добър художник. Та с тях обикаляме заедно, понякога тръгваме приключенски настроени – без цел и посока. Срещали сме хора, за които съм си мислел, че и сто пъти да отидеш в планината, пак е въпрос на малък шанс да ги откриеш. Помня една снимка с дядо Рамадан от село Безводно, сниман с едно козленце до себе си. Спомням си как се срещнахме с дядо Рамадан – снимахме в селото, приготвяхме се вече да си ходим, качихме се в колите и насреща видяхме дядо Рамадан, който прибираше стадото овце. Заговорихме се, стана ми интересно, върнахме се с него до кошарата, направих няколко кадъра и се разбрахме другия път да му донесем снимката и да останем да вечеряме. Но с дядо Рамадан не се видяхме вече – нямахме възможност да се върнем и така си отиде човекът. Но останаха тези две снимки, които му направих. Имам и кадри как стрижат овцете. С едно семейство – Али и Джемиле от село Смолево, с тях сме приятели от много години, се разбрахме да отида там, когато стрижат овцете. Али е стар овчар и ми е разказвал, че навремето е гледал по 1200–1300 овце. Миналата година през пролетта много обикаляхме в района на Неделино – снимахме хора по селата, говорихме си, пиехме кафе. На тях също им е интересно, защото някои живеят в много отдалечени махали, казват, че са зажаднели за приказки.

Снимате ли видео?

Няколко пъти сме снимали с телефоните, съвсем любителски, защото понякога хора разказват истории, които няма как да запомниш с точност. Но не го усещам като нещо мое. По-скоро фотографията ми е на душа и сърце.

Имате ли хора, които чувствате близки във фотографията?

С Цончо Балканджиев и Явор Мичев снимаме сходно. Може би от Цончо доста съм взел, защото той е снимал Родопите още през 80-те години и има много интересен поглед и като художник, вижда нещата по-различно – като цветоусещане и композиция. От него доста научих. Явор също снима прецизно и има много интересно мислене. Всеки е бил полезен на другите с нещо и освен това са страхотни приятели, много верни. Аз не съм ходил никога на курс и не съм учил фотография. Затова си мисля, че снимането е заложено в мен. Във всеки човек има нещо заложено, ако успее да го открие, трябва да го развива и да върви напред. Не е гаранция, че ако учиш пет или десет години, ще можеш да снимаш. Все пак трябва да имаш око и да усещаш нещата. И да го правиш с любов – това е най-важното.

Не публикувате кадрите, които снимате,  във вестници, списания, сайтове. Не снимате и по поръчка, нали така? Снимате заради себе си.

Да, точно така – заради себе си, заради тази любов към планината и уважението към тези хора и суровия им начин на живот. Надявам се всичко това да може да се види от новите хора, които ще дойдат. За мен това е безценно като сантиментална стойност. Така подходих и към фотокнигата – не тръгнах с цел да правя книга, идеята дойде впоследствие. Да се съберат фотографиите в едно тяло, за да могат хората по-лесно да видят какво е било, защото в интернет пространството един ден, когато мен няма да ме има, всичко ще се разпилее. Може и социални мрежи да няма, но книгата ще остане. Голяма заслуга за тази книга има Явор Мичев. За мен е ясно, че Родопите са вселена, не можеш да ги събереш в един албум. Не се чувствах готов, а вероятно и никога нямаше да се почувствам готов да ги събера, но Явор непрекъснато ме напътстваше и настояваше, че трябва да направя книга. Така започнахме с него – направихме селекция, подредихме лява и дясна страница, по сезони, моменти с хора. Много сложно нещо се оказа това. Книгата е 280 страници, 263 фотографии побрахме вътре. Но книгата се случи благодарение на цял екип, с който работихме в продължение на една година.

Успявате ли да видите красотата не само в планината, но и в градските пейзажи?

Светлината, някакви моменти в града – виждам ги, но просто не ги снимам. Попивам тези моменти с очи и те ми остават. Живея на морето и много мои приятели ми се чудят защо не го снимам. Но истината е, че не ме вдъхновява.

Ядосвате ли се на хората, които непрекъснато снимат и създават огромно количество дигитален боклук?

Наблюдавам навлизането на изкуствения интелект, с помощта на който могат да се правят видеа и снимки, но се губи истинското във фотографията. За мен е хубаво човек да се придържа към истината. Аз се ядосвам на този свят, защото ако успеем да опазим децата вкъщи, в училище не можем, а когато излизат навън да играят, всеки е с телефон в ръката. За мен това е пагубно за съзнанието, за мисленето. А най-лошото е, че децата забравят да вдигнат глави и да видят колко красиво е небето на залез. Предпочитат да останат вътре с телефон в ръка, отколкото да излязат навън да играят в снега, както навремето правехме ние.