„Кабаре в клуба „Кит Кат“
Мюзикъл на Джо Мастъроф, Джон Кандър и Фред Еб с участието на Адам Ламбърт и Аулиʾи Кравальо. Режисьор Ребека Фрекнал, сценограф Том Скът[1], хореограф Джулия Ченг
Светът е живял и уви, отново живее в реалността на „Кабаре“. Чувство за неопределеност възниква още в първата минута, след като зад гърба ти се затваря външната врата, слагат ти стикер на камерата на телефона и тръгваш по коридорите към клуба „Кит Кат“. Фоайетата на нюйоркския The August Wilson Theatre са трансформирани до неузнаваемост и в оскъдната светлина коридорите приличат на берлински улички от епохата на джаза с услужливи келнери в баровете, като че дошли от времето на Ваймарската република. Ето ги музикантите и танцьорите, кой с акордеон, кой с цигулка. Сякаш слезли от платно на Ото Дикс, те щъкат по време на театрализирания пролог, режисиран от Джордан Фейн, и създават декадентско настроение.
Играта, гротеската, взаимодействието със зрителите от фоайетата продължават в залата, която по нищо не прилича на традиционен театър. Интимно осветените маси са разположени около кръгла дървена сцена – движението на отделните ѝ сегменти е ту кръгово, ту по вертикала, като концентрични кръгли платформи се изтласкват нагоре. Малкото пространство за игра, с минимален декор и реквизит, съсредоточава вниманието изцяло върху актьорите.
Преди десетина години пак на Бродуей, в Studio 54, се игра възобновената знаменита продукция на „Кабаре“ на Сам Мендес и Роб Маршал с виртуозния Алън Къминг в ролята на Водещия и Ема Стоун като английската кабаретна актриса Сали Боулс. Тази Сали бе красива, крехка и по своему талантлива певица. Новата Сали на режисьорката Ребека Фрекнал и актрисата Аулиʾи Кравальо в клуба „Кит Кат“ е друга – заредена повече с ентусиазъм, отколкото с талант. Тя като че ли винаги е неглиже, неспособна да приведе в ред тялото, ума и чувствата си. Доверчива и спонтанна, тя не чете знаците, които подсказват, че времето на свободата, разгулния нощен живот е приключило. Любовната ѝ история с младия американски писател Клиф Брадшоу, пристигнал в Берлин, за да търси вдъхновение, започва рязко и още по-рязко приключва. Бохемският живот в Берлин е вече невъзможен, но това е на финала, когато хедонизмът и откровената голота на декаданса са заменени с маршировка в сиви униформени костюми.
А началото е леко и бравурно, барабани и чинели известяват появата на водещия Адам Ламбърт, който като истински церемониалмайстор приветства публиката с широка усмивка и настойчиво съветва да забравим за реалността. Адам Ламбърт е убедителен, завладяващ в превъплъщенията си, гласът му постепенно превключва в други регистри, докато не остава и следа от любезността му. Тя е заменена от смразяващи духа интонации, когато се стига до изпълнението на знаменитата песен Money.
А само миг преди това Сали Боулс е изпяла Maybe This Time (Може би този път), но докато тя все още се надява, за публиката е ясно колко наивна е илюзията ѝ. На провал са обречени и романтичните отношения на Хер Шулц със собственичката на пансиона, в който живеят Сали и Клиф. Чувството за безнадеждност пред надигналия се нацизъм се заковава с песента What Would you Do? (Какво бихте направили?). Песента звучи с изпепеляваща болка и предчувствие, особено ако си с еврейски корени като Хер Шулц. Обречена е не само връзката му с любимата Фройлайн Шнайдер, но и животът му виси на косъм – алюзиите с Кристалната нощ, категорично проведени от режисьорката Ребека Фрекнал, подтикват към паралели със света днес.
Три години преди Бродуей тази постановка на „Кабаре в клуба „Кит Кат“ се среща с публиката в лондонския Уест Енд с Еди Редмейн в ролята на Водещия (награда Оливие за най-добър актьор в мюзикъл). Градове се сменят, изпълнители се сменят, но този виртуозен и изобретателен спектакъл, изпълнен със свобода и зареждаща сетивата енергия, е колкото забавен, толкова и тревожен.
В края на шоуто дочух слово на висок глас. Допуснах, че е своего рода епилог. Оказа се импровизирана реч на зрител, обезпокоен от времето, което настъпва. Дочу се и глас на жена, която дори започна да раздава прокламации, призоваващи към гражданска активност, за да не се повторят събитията отпреди век.
[1] Сценографът Том Скът печели наградата Тони за 2024 г. за най-добър сценичен дизайн в мюзикъла за „Кабаре в клуба „Кит Кат“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук