Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

С поета и преводач Марко Видал Гонсалес разговаря Оля Стоянова

Какъв е вашият път и как стигнахте до София?

Още като ученик имах голям интерес към руския език и когато дойде времето да се запиша в университета, избрах славянска филология. Първият език беше руски, но трябваше да избера още един славянски език и се спрях на българския, без да знам абсолютно нищо за страната. Но когато започнах да го уча, той ми хареса повече от руския. Запалих се и започнах да уча интензивно всеки ден. Още в края на първата година дойдох през лятото в България – във Велико Търново, на семинар по български език за чужденци.

За семинарите във Велико Търново всички преводачи разказват възторжено, понеже им дават възможност да опознаят не само езика, но и културата.

Да, тези семинари са страхотна възможност за всички българисти по света. Не знам как е сега, но преди пандемията, когато аз се включвах, се събирахме по 120–130 студенти от цял свят. И най-хубавото е, че там се срещаш с хора от Япония, Китай, Франция, които също учат български, и си много мотивиран.

Винаги ли сте имали отношение към езиците?

Всъщност, не. Като малък дори не обичах да чета. Четенето ми се струваше нещо, наложено от училището. Интересът ми към литературата се появи в университета, още в първи курс, когато при нас дойде Живка Балтаджиева, българската поетеса и преводачка, за да изнесе лекции за Христо Ботев и Блага Димитрова. Тогава открих поезията на тези автори и започнах да чета по-активно.

Прекарахте един месец в България със стипендия от Къщата за литература и превод в София. Преди това бяхте в Узбекистан.

В Узбекистан прекарах една година като лектор по испански и наистина много се вдъхнових и написах много неща. След като се върнах, съставих една книга, която вече излезе в България – „Синя пустиня“, посветена на Узбекистан. Пътуванията, към които ме води литературата, са и вдъхновяващи.

Бързо ли свиквате с различните култури?

Когато емигрираш като възрастен, е по-трудно да си интегрираш. Все пак прекарах в България три години и половина, имам приятели тук и се чувствам добре. Аз идвам от южната част на Испания, роден съм в Кадис, там хората са наистина много гостоприемни, отворени и усмихнати. Първият културен шок, когато попаднах в София, беше, че хората тук не се усмихват. Нямам предвид приятелите, а по-скоро хората по улиците, в магазините. Но после отидох в Латвия и видях, че там е още по-тъмно, хората са още по-сериозни.

Тук ли започнахте да пишете?

Да, в България. През 2016 г. пристигнах като студент по програма „Еразъм“ и това беше първата страна извън Испания, в която стъпвах. Освен липсата на усмивки ме впечатли и мизерията по улиците. Бабите, които продаваха цветя или зеленчуци, възрастните хора, които ровеха в кофите. Започнах да пиша на испански стихотворения на социална тематика, посветени на София и на тези гледки, на които бях свидетел. Обаче след година-две продължих да пиша стихове на български, вероятно в резултат от четенето на много българска поезия. И като казвам мизерия, не че няма и в Испания, но тя не е толкова видима. Такива гледки има в някои имигрантски квартали, но не и сред възрастните хора. В Испания пенсиите не са като в Германия, но поне дават възможност на хората да живеят достойно, а тук съм чувал истории за пенсионери, на които децата им пращат пари от чужбина, за да живеят нормално.

През този месец в София върху какво работихте?

Върху прозата и разказите на Александър Вутимски и върху книгата на Рене Карабаш „Писма на Омар до бъдещата му съпруга“. И след това започнах да превеждам разказите на Георги Райчев.

Как се четат Александър Вутимски и Георги Райчев днес?

Вутимски ми е любим поет. Открих го преди години и се влюбих в стила му, в историята му. Интересно е, че тук дори литераторите не го познават добре, но пък за себе си открих, че най-чувствителните поети познават стиховете му. Колкото до Георги Райчев, той не беше мой избор, един издател ме попита дали искам да го преведа. Започнах да го чета и веднага ми хареса.

Само от български ли превеждате?

Да, предимно. Но сега преведох от руски език един латвийски автор, Сергей Тимофеев. Превеждал съм и македонски автори, имам планове да преведа на испански един македонски поет, Йосиф Коцев. Издаваме и испански поети, но главно работя с български език. Издателството, което създадох, се казва La Tortuga Búlgara, което означава Българската костенурка. А преди да стане издателство, това беше литературен блог, в който започнах преди 3–4 години да публикувам своите преводи. Последните автори, които съм превел, са Кирил Василев и Александър Шурбанов. Сега като издател започнах да си избирам и други имена, миналата година организирах конкурс и се появиха още автори. Но си давам сметка, че към поезията няма голям интерес. Така че решихме да издаваме и проза. Предстои да излязат две книги с разкази, надявам се да започнем и с романите.

Интересно е как човек решава да инвестира толкова време в превод и в създаване на издателство за преводна поезия?

Превеждането на поезия не ми е работа, не ми носи и пари. Реших да го направя поради две причини – първата е, че смятам, че има много качествени неща, които трябва да бъдат преведени и издадени на испански. А втората е, че аз като преводач пращах предложения на различни издатели и не получавах отговор. И тогава реших, че щом не ми отговарят, сам ще си направя издателство.

Имали ли сте колебания, че може би поезията, която им предлагате, в техните очи не е достатъчно добра?

В издателския бизнес да не ти отговарят е нещо напълно нормално. Ако издателят няма интерес към онова, което му предлагаш, просто не ти връща отговор. Само ако се познавате лично или имаш препоръка от друг преводач или писател, може поне да ти изпрати отказ. Сигурен съм в качеството на поезията, защото преводите минаха през редактор и коректор на испански, така че по-скоро причината за отказите беше в това, че българската литература е непозната и няма особен интерес към нея. По-големите издатели търсят това, което е гарантирано, че ще се превърне в бестселър. Но пък аз съм упорит и реших да не се отказвам. Обсъждал съм тази ситуация с преводачи от други езици и при тях е същото. Но зная, че има моменти, в които тази врата се отваря и започват поне да ти отговарят. Едва сега започна да се случва – откакто създадох моето издателство, започнах да получавам и откази. Това наистина е хубав знак, защото означава, че издателите поне четат това, което им пращам.

Какво е битието на едно малко издателство за поезия?

Формално издателството съществува от близо две години. Като първата половин година представляваше само оформяне и уреждане на документи, бюрокрация и някакви ужасни процедури, през които не искам да минавам отново. Бях много наивен, не знаех, че ще се окаже толкова натоварващо. Откакто имам издателство, установих, че съм по-скоро секретар, административен служител, отколкото преводач или издател.

Има ли политики в Европейския съюз, които подкрепят дейността на малките издателства?

Да, има програми за финансиране в почти всички държави. Това правя в момента – проучвам държавите, които ни интересуват. Издателството ни има интерес към езици, които не са толкова разпространени. На европейско ниво съществува програма „Творческа Европа“ и всички издатели, които са работили по нея, са доволни, но има доста изисквания, ние като малко издателство няма как да отговорим на тях и все още не можем да кандидатстваме.

Държите в ръце стихосбирките на Александър Шурбанов и Кирил Василев. Кориците им са много хубави, различни, а в същото време си личи, че са част от поредица.

Да, това е заслуга на художничката Мария Вера Авеянеда. Всъщност в издателството сме само двама души – аз и Мария. Идеята ни беше книгите да бъдат разпознаваеми, да се усети, че са част от една поредица. Хората мислят, че нашето лого е костенурка, но не е. Това е цяла история – има един вид сухоземни костенурки, които се срещат на Балканския полуостров, включително и в България. Научното название на вида е Testudo hermanni boettgeri, той е застрашен. Но тази костенурка е побратимена с друг вид, принадлежащ към същото семейство, също в сериозна опасност — Testudo hermanni hermanni от Средиземноморието, включително и Испания. От това зоологическо братство се ражда образът на издателството La Tortuga Búlgara, който представлява обединение между езиците чрез костенурките, които въпреки трудностите оцеляват и правят това, което укрепва културите — споделят. А нашето лого наподобява силует на костенурка, но всъщност е фрагмент от шарката на корубата ѝ. И тези шарки са вплетени в кориците на нашите книги.

За тези две години на издателството преминахте ли и през отчаяние, и през надежда и увереност, че има смисъл това, което правите?

Да ви кажа, още не сме преминали фазата на отчаянието. Когато издаваш книги, работата ти не свършва с отпечатването им – трябва да положиш много усилия, за да стигне една книга до читателите. Особено ако говорим за огромен пазар като испанския. Отделям много време да издирвам литературни критици и да им изпращам книгите ни, а някои от тях дори не отговарят дали са ги получили. Да, имаме моменти на отчаяние, но съм и доволен, че продължаваме и около нас се събират все повече хора.