Култура / Брой 3 (2956), Март 2019

Антъни Бийвър, „Сталинград. Съдбовната обсада. 1942-1943 г.“, превод от английски Мария Кондакова, издателство „Изток-Запад“, 2018 г.

Сталинград е психологически преломната точка във Втората световна война. Убеден, че битката за Сталинград не би могла да се осмисли само чрез похватите на традиционната военна история, известният британски историк Антъни Бийвър (род. 1946 г.) се впуска в нов прочит на архивите. Там той търси военни дневници, писма, свидетелства на свещеници, доклади на съветски политически офицери, разпити на германски и други пленници, прави интервюта с оцелели участници. Замисълът на книгата „Сталинград“ е да разкрие нечовешкото, с което са се сблъскали войниците от двете страни на фронта, както и трагедията на мирните жители насред това бойно поле. Бийвър иска да върне хората в историята, следвайки хронологията на бойните действия, чиято отправна точка е август 1942 г. Тогава Шеста армия на фелдмаршал Паулус стига града, носещ името на Сталин. В първите пет месеца на обсадата съветското командване иска да удържи на всяка цена Сталинград; впоследствие стратегията е градът на Волга да се превърне в „котел“ за Вермахта. Сраженията се безмилостни, сред развалините на града загиват над 1 млн. души.

В архива на руското Министерство на отбраната в Подолск авторът попада на доклади, изпращани всеки ден до Политотдела на Червената армия. В тях има сводки не само за безпримерен героизъм, но и за „извънредни събития“ – случаите на измяна (дезертьорство, самонараняване, „антисъветска агитация“, пиянство). От тях става ясно, че съветското командване е екзекутирало в Сталинград около 13 500 червеноармейци, което е почти цяла дивизия. И авторът на „Сталинград“ признава, че най-голямата трудност за него е била да определи съотношението между искрената саможертва на червеноармейците и жестоките репресивни мерки, използвани от специалните подразделения на НКВД. Тъкмо тази безмилостност на съветската система, пише той, подтиква голям брой бивши червеноармейци да се сражават на страната на германците. Само край Сталинград в състава на Шеста армия има около 50 000 съветски граждани в униформи на Вермахта. Факт, който в днешна Русия продължава да бъде тема табу. Оказва се, че Бийвър просто е имал късмет, когато през 1994 г. започва проучванията си в руските военни архиви. През 2001 г., когато приключва следващата си книга „Берлин: разгромът“, шведски колега го уведомява, че руските спецслужби са започнали да проверяват регистрите на архивите, за да разберат какво точно четат западните изследователи. И скоро полуотвореният прозорец до архивите е здраво захлопнат.

В Путинова Русия Сталинград е синоним на победата във Великата отечествена война, символ на руското единство и величие, ето защо всеки критичен прочит на „съдбовната обсада“ се възприема по особено болезнен начин. В германския държавен архив във Фрайбург авторът пък попада на купища писма, свидетелстващи за настроенията сред немските войници. Тези писма, иззети по заповед на Гьобелс, никога не са виждали бял свят. От тях научаваме как през януари 1943 г. хлебният порцион във вече призрачната Шеста армия е бил намален до 75 грама дневно, как „хората говорят за смъртта, все едно става дума за закуска“. За да се стигне до капитулацията на 2 февруари 1943 г., когато 91 000 немски войници и офицери, включително 22-ма генерали, се предават в плен. Това е повече от поражение за Вермахта. „След Сталинград нито един немски войник нямаше съмнение за изхода от войната“, пише офицер, ранен в сраженията. В същото време, както свидетелства писателят Василий Гросман, тогава военен кореспондент, 3500 цивилни са мобилизирани в Сталинград, за да работят в погребалните отряди. Върлуват всевъзможни болести. Военнопленниците са „кретащи призраци, облечени в дрипи“, сред немците и румънците са описани множество случаи на канибализъм. В цяла Европа обаче Сталинградската битка има могъщо антинацистко въздействие, а крал Джордж VI дори поръчва да се изкове Меч на Сталинград, който да се поднесе в дар на жителите, оцелели в тази преизподня.