Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

С Вячко съдбата ни събра в Художествената гимназия и ни хвърли в ръцете на Учителя Бунарджиев. Дълбок бунар беше тоя Бунарджиев – някъде на дъното му след време открихме сянката на великия Кристо (Христо Явашев), негов състудент и близък приятел. Синът му пази един невероятен портрет на баща си от него. Явно „невъзвращенството“ на Кристо в Америка се е отразило на досието му и той така си остана просто учител, не съм виждал негови картини на общи изложби, нито пък е правил самостоятелна. Помежду си го наричахме Буната. Заедно с Пената (Пенчо Георгиев) и Цури (Петър Горанов) бяхме неговите любимци в класа. Живеехме в странни времена. По улиците на София вече можеше да срещнеш авангардиста Генко Генков, понесъл още мократа си картина към някоя кръчма, където ще я продаде за пет ракии. От фасадите на партийните домове демонстративно се снемаха портретите на развенчалия култа към Сталин плешив алкохолик Хрущов. На снемането на един такъв огромен портрет (4х5 метра) се бяхме цанили, като бедни провинциалисти, да помагаме и ние с Вячко и Пената. Когато портретът се срина и тръгнахме да го навиваме на руло, за да го натоварим в специалния ЗИЛ, който ще го откара към сметището на Историята, Вячко неочаквано ни спря и каза: „Чакайте! Ще го отнесем Хрущов вкъщи!“. И отиде при шефа на бригадата и дълго му обясняваше нещо. Накрая оня махна с ръка и каза: „Махайте го!“.

Ние с Пената се хилехме на Вячковата хрумка, но сетне бая се озорихме, докато отнесем петметровото руло до квартирата си в „Редута“. Бяхме си наели една стая в приземния етаж на къщата на местния гробар, майстор на надгробни паметни плочи. Той беше завършил скулптура в Художествената академия, но явно животът му го беше запратил на гробището. Беше си построил тази къщурка там, край гробищата, имаше си семейство – дъщеря му живееше на горния етаж, а той е обитавал мазето, където имаше голям гардероб с негови костюми, шапки, вратовръзки и ризи. Беше късна есен, той вече боледуваше и дъщерята го беше приютила на горния етаж, а неговата стая в мазето ни беше отдадена под наем. Там Вячко ни разкри идеята си – опънахме по четирите ъгли на тавана рулото и Хрушчов увисна под голата крушка като обърнат наопаки купол на църква. Пробихме между веждите му дупка, за да може все пак да има светлина. Предишния ден бяхме получили от родителите си редовните колети, в моя имаше и две бутилки вино. Решихме да си спретнем един купон под погледа на плешивия Хрушчов. Застлахме една покривка на пода, върху чергата, и извадихме мезетата. Аз се сетих, че като ще е купон, не може без качаци, макар че още и тримата не пушехме цигари. Излязох на двора, там имаше голям орех, събрах шума от орехови листа и с тях почнах да свивам качаци. Ставаха като големи пури. И така – почваме купона. След първата бутилка вино нещо ни прихвана и отворихме големия гардероб на стария хазяин. Започнахме да се преобличаме, сменяхме бомбета с каскети и ушанки, вратовръзки и шалове – голям хепънинг настана. Накрая бяхме се докарали като за Сирни Заговезни. Лежим така по земята, пием си виното, пафкаме от качаците, отгоре ни гледа потресен другарят Хрушчов, предполагам, че ако можеше, пак щеше да се събуе и да затропа с обувката си, както сме го виждали да тропа по трибуната на ООН-ето... Така сме изпозаспали по земята. На сутринта рано-рано в стаята влезе дъщерята на хазяина и ни съобщи разплакана, че тая нощ баща ѝ, майсторът на надгробни паметници, е починал... Бог да го прости, той предвидливо беше издялкал надгробната си плоча, оставил беше само да се изпише годината и датата на смъртта му, и това го свършихме ние, гротескните смешници в нощта на неговата смърт.

Години по-късно тая хрумка се проявяваше в сценографските ни решения на „Суматоха“, „Януари“, „Албена“, „Светая светих“ на Йон Друца и най-вече в „Животът е сън“ на Калдерон.

Сбогом, Вячко! Лек път в Отвъдното, Артик!

* * *

Вячеслав Парапанов (1947–2025) е родом от Хасково. Завършва „Илюстрация и оформление на книгата“ в Художествената академия. Работи като сценограф с режисьорите Иван Добчев, Крикор Азарян, Маргарита Младенова, Младен Киселов, Александър Морфов, Теди Москов, Борислав Чакринов на сцените на ДТ „Апостол Карамитев“ в Димитровград, Младежкия театър, ТР „Сфумато“, „Ла Страда“, Народния театър, „Сълза и смях“, ДТ „Адриана Будевска“ в Бургас, Драматично-куклен театър „Иван Димов“ в Хасково, Театър 199. Носител на много награди, сред които: Икар за чест и достойнство (2024) на САБ, награда на СБХ за сценографията за постановките „Животът е сън“ и „Одисей пътува за Итака“ на Иван Добчев; четири награди Аскеер – за сценографията на „Ромео и Жулиета“ на Теди Москов в Младежкия театър, костюмите на „Чичовци“ в Народния театър, реж. Борислав Чакринов, сценографията на „На дъното“, реж. Александър Морфов, и „Лазарица“ на Крикор Азарян.